Древен Рим – от люлката до залеза

Римската империя е смятана за едно от най-великите държавни образувания, съществували на Земята. Тя успяла да обедини почти всички велики цивилизации на света под единно управление, възползвайки се от техните достижения и култура. Древен Рим е смятан за еманация на древния свят и представлява идеал, към който са се стремели редица империи в последвалите столетия. Господарите на Франската империя се титулували като владетели на Рим, германските императори наричали държавата си Свещена Римска империя, царете в Русия казвали, че държавата им е Третият Рим.

Всичко започнало през осми век пр. Хр. Древният Рим израснал от малък град в централна Италия край река Тибър до империя, която в своя връх обхванала по-голямата част от континентална Европа, Великобритания, голяма част от Западна Азия, Северна Африка и средиземноморските острови.

Сред многото наследства на римското господство са широко разпространеното използване на романските езици (италиански, френски, испански, португалски и румънски), произтичащи от латинския, съвременната западна азбука и календар и появата на християнството като основна световна религия.

След 450 години като република Рим се превърнал в империя след издигането и падането на Юлий Цезар през първи век преди новата ера. С дългото и триумфално управление на първия император Август започнал златен век на мир и просперитет. А спадът и падането на империята през пети век от н.е. е от най-драматичните имплозии в историята на човешката цивилизация.

Според легендата Древен Рим е основан от братята Ромул и Рем, близнаци на Марс, бога на войната. Оставени да се удавят в кошница в Тибър от цар Амилус от близкия град Алба Лонга, те били спасени и отгледани от Капитолийската вълчица. Когато израснали, победили царя. Те основали собствен град, който да управляват – Рим, през 753 г.пр.Хр. След като убил брат си, Ромул станал първият римски цар.

Истината, разбира се, е малко по-друга. Според изследователите малките селища на латините, населяващи централна Италия, започнали да се съюзяват, за да устоят на заплахата, идваща от север – Царството на етруските. Така през 8 век пр.н.е бил създаден Рим. В него властвали царете. За двестагодишното си уравление те успели да запазят независимостта си и да обединят областта Лацио.

Епохата на Древен Рим като монархия завършила през 509 г. пр. Хр. със свалянето на седмия му цар Луций Тарквиний Супербус, когото древните историци представят като жесток и тираничен, в сравнение с неговите благосклонни предшественици. Според легендата синът му изнасилил добродетелната благородничка Лукреция. Това предизвикало народно въстание, която свалило царете и се установила републиката или res publica – собственост на хората.

Властта на монарха преминала в двама ежегодно избирани магистрати, наречени консули. Те били и началници на армията. Магистратите, макар и избрани от народа, били избирани предимно от Сената, където доминирали патрициите или потомците на първоначалните сенатори от времето на Ромул. Политиката в ранната република била белязана от дългата борба между патрициите и плебеите (обикновените хора), които в крайна сметка постигнали някаква политическа власт през годините на отстъпки от патрициите, включително и от техните политически органи, трибуните, които можели да инициират или наложат вето на законодателството.

През 450 г. пр. Хр. бил създаден първият римски кодекс от закони. Той бил изписан на 12 бронзови плочи, известни като Дванадесетте таблици, и публично изложен в Римския форум. Тези закони включвали въпроси на съдебната процедура, гражданските права и правата на собственост и предоставили основата на цялото бъдещо римско гражданско право. Около 300 г. пр. Хр. реалната политическа власт в Рим вече била съсредоточена в Сената, който по това време включвал само патриции и богати плебейски семейства.

Сравнително по това време започнала експанзията на Древен Рим. Отначало римляните успели да изтласкат етруските от централна Италия, а впоследствие да покорят цялото им царство в северните райони на полуострова.

През 390 г. пр. Хр. галите успели да изгорят Рим, но държавата се възстановила под ръководството на военния герой Камилус, придобил контрол над целия италиански полуостров през 264 г. пр. Хр. Тогава Рим водил серия от войни, известни като Пуническите войни, с Картаген, мощен град държава в Северна Африка. Първите две пунически войни завършили с пълен контрол на Рим над Сицилия, западното Средиземноморие и голяма част от Испания. В Третата пуническа война (149-164 г.пр.Хр.) римляните завладели и унищожили град Картаген и продали оцелелите жители в робство, превръщайки част от северна Африка в римска провинция. В същото време Рим разпространил своето влияние и на изток, побеждавайки македонския крал Филип V в македонските войни и превръщайки царството му в друга римска провинция. Така в рамките на 100 години от малък град държава Рим се превърнал в мощна империя, с която започнали да се съобразяват всички империи на Античността на изток и запад.

Военните завоевания на Рим довели пряко до културния му растеж като общество, тъй като римляните се възползвали от контакта с такива напреднали култури като гърците. Римляните приели голяма част от гръцкото изкуство, философия и религия за свои и ги доразвили.

Сложните политически институции в Древен Рим започнали да се рушат под тежестта на нарастващата империя, водейки до ера на вътрешни сътресения и насилие. Разликата между богати и бедни се разширявала, тъй като богатите собственици на земя изтласквали малки земеделски стопани от публичните земи, докато достъпът до правителството все повече се ограничавал до по-привилегированите класи. Опитите за справяне с тези социални проблеми, като например реформаторските движения на Тиберий и Гай Гракх (съответно 133 г. пр. Хр. и 123-22 г. пр. Хр.), завършили със смъртта на реформаторите от ръцете на техните опоненти.

Започнал период на граждански войни. В различните части на империята, която към 60-те години пр. Хр. вече покривала голяма част от Испания, Италия, Балканския полуостров, Мала Азия, започнали да се издигат силни военноначалници, всеки от които се стремял към доминация в държавата.

Един от тях бил Помпей. Той служил за кратко като консул, преди да проведе успешни военни кампании срещу пирати в Средиземно море и силите на цар Митридат от Понтското царство в Азия. През същия период се въздигнал и Марк Тулий Цицерон, избран за консул в 63 г. пр. Хр., и спечелил репутацията на един от най-големите оратори на Древен Рим.

Когато победителят Помпей се върнал в Рим, създал неспокоен съюз, известен като Първия триумвират, с богатия Марк Лициний Крас (който потиснал бунта на робите, воден от Спартак в 71 г.пр.Хр.) и друга изгряваща звезда в римската политика: Гай Юлий Цезар. След като спечелил военна слава в Испания, Цезар се завърнал в Рим, за да се съревновава за консулството в 59 г. пр. Хр. От съюза си с Помпей и Крас, Цезар получил губернаторството на три богати провинции в Галия. След това той се заел да завладее останалата част от региона за Рим.

След като съпругата на Помпей Юлия (дъщерята на Цезар) починала в 54 г. сл. Хр., а Крас бил убит в битка срещу Партия (днешен Иран) на следващата година, триумвиратът се разпаднал. Помпей станал единствен консул на Рим. Военната слава на Цезар в Галия и нарастващото му богатство го засенчили. Това неминуемо довело да противопоставяне. През 49 г. пр. Хр. Цезар и един от неговите легиони прекосили река Рубикон на границата между Италия и областта Цизалпин. Нахлуването на Цезар в Италия предизвикало гражданска война, която Цезар спечелил и след която се обявил за пожизнен диктатор на Рим. Събитията се разразили през 45 г. пр. Хр.

Само година по-късно обаче Цезар бил убит от група врагове (водени от републиканските благородници Марк Юниус Брут и Гай Касий). Консулът Марк Антоний и наследникът на Цезар Октавиан обединили силите си, за да смажат Брут и Касий и да си разделят властта в Рим с бившия консул Лепидус в така наречения Втори триумвират – с Октавиан, управляващ в западните провинции, Антоний на изток и Лапид в Африка. Съвместното управление обаче скоро се разпаднало и избухнала нова гражданска война. Октавиан победил войските на Антоний и на египетската кралица Клеопатра (негова съюзница и любовница). Двамата се самоубили, а Октавиан поставил богатия Египет под властта на Рим и скоро станал единствен господар на империята.

За да избегне съдбата на Цезар, той възстановил политическите институции на Римската република, докато всъщност запазил цялата си сила. Така през 27 г. пр. Хр. Октавиан получил титлата Август, като станал първият римски император.

Октавиан Август наложил мир в Римската империя след близо век раздори и корупция. Той поставил началото на периода Пакс Романа – два пълни века на мир и просперитет. Въвел различни социални реформи, спечелил множество военни победи и позволил на римската литература, изкуство, архитектура и религия да процъфтят. Август управлявал 56 години, подкрепян от голямата си армия и от нарастващия култ на преданост към императора. Когато умрял, Сенатът издигнал Август до статут на бог, като започнал дългогодишна традиция на обожествяване на народните императори.

Династията на Август, продължила с непопулярния Тиберий (14-37 г.), кръвожадния и нестабилен Калигула (37-41 г.) и Клавдий (41-54 г.), най-добре се помни заради завладяването на Великобритания от армията. Линията завършила с Нерон (54-68 г.), чиито крайности източили римската хазна и довели до падението и евентуалното му самоубийство. Четирима императори заемали трона в бурната година след смъртта на Нерон. Четвъртият е Веспасиан (69-79). Той и наследниците му, Тит и Домициан, известни като флавианци, се опитали да смекчат излишъците на римския съд, да възстановят авторитета на Сената и да насърчават общественото благополучие.

Златните години на Древен Рим продължили с императорите Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. Последният обаче се сблъскал с нашествието на германиците от север. Умрял край днешна Виена, като нарушил традицията императорите да биват избирани от Сената, поставяйки на трона своя син Комод.

Упадъкът и некомпетентността на Комод (180-192) довели до разочароващ край златния век на римските императори. Неговата смърт в ръцете на собствените му служители предизвикала друг период на гражданска война, от която Луций Септимий Север (193-211) излязъл победител. През трети век Рим страдал от цикъл на почти постояннни конфликти. Общо 22 императори заемали трона, много от тях се срещали с насилствена смърт от ръцете на същите хора, които ги били издигнали на власт. Междувременно заплахите отвън изтощавали империята и изчерпвали богатствата ѝ.

Царуването на Диоклециан (284-305) временно възстановило мира и просперитета в Рим, но с висока цена за единството на империята. Диоклециан разделил властта над огромната държава на две – Западна римска империя и Източна римска империя (станала по-късно известна като Византия).

След смъртта на Диоклециан мирът отново се разпаднал. На власт дошъл Константин. Той обединил двете част на разделената империя, но преместил столицата от Рим във Византион, град, който в негова чест е наречен Константинопол. На Никейския съвет през 325 г. Константин направил християнството (някога неясна еврейска секта) официалната религия на Рим.

Малко след смъртта на Константин през 395 година Римската империя се разпаднала окончателно на две отделни държави – Западна със столица Рим и Източна със столица Констрантинопол. Точно тогава започнало и събитието, довело да края на Рим и епохата на Античността – Великото преселение на народите.

Нови племена и народи навлезли в Европа. Най-страшни от тях били хуните, които създали огромна империя от Франция до планината Урал и опустошили владенията на Древен Рим.

Германските племена ставали все по-агресивни и скоро започнали да разпокъсват владенията на Западната Римска империя. Англите и саксонците превзели Британия, франките – Галия, вестготите – Испания, вандалите – Северна Африка.

Постоянните външни опасности и граждански войни изтощили държавата. Дори непобедимият в миналото Рим бил разграбен. Първо това сторили готите през 410, а след това вандалите през 455 година.

Краят на Западната Римската империя настъпил през 476 година. Тогава германският наемник Одоакър свалил последния римски император Флавий Ромул Август и се обявил за крал на Италия. Символите на императорската власт били изпратени на източния римски император и така властта на Древен Рим, владял Стария свят в продължение на 1000 години, изчезнала.

Източната римска империя издържала по-дълго. Тя се стабилизирала и оцеляла още 1000 години до 1453 година, когато османските турци превзели Константинопол, унищожавайки последните останки от Римската империя.

инфо: sanovnik.bg

Вижте още:

Владетелите на древен Египет – извънземни?

Отвратителни факти за Древен Рим, които не се учат в училище

Римляни, царе и комунисти търсят съкровището на Марк Антоний

Жените-фараони на Древен Египет

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook