Интересни факти от днес, 27 април

аушвиц

1940 г. Хайнрих Химлер издава заповед за строителството на „Аушвиц” – първият концлагер, предназначен за масово унищожение.

1667 г. Джон Милтън продава авторските права на „Изгубеният рай” за 10 английски паунда. Английският поет и публицист е автор на сонети, лирични стихотворения и епични поеми. Пише публицистични книги и памфлети в защита на английския народ и републиката на Кромуел.

През 1625 г. Милтън е приет в Кеймбридж. Година по-късно е наказан, тъй като участва в скандал с учителя си Уилям Чапъл. Може би именно по време на краткото си завръщане в Лондон, той прави първите си стъпки в поезията. Връщайки се в университета, Милтън получава нов наставник – Натаниел Тови. Въпреки това той не е доволен от начина на обучение и няма много приятели. В Кеймбридж (1629 г.) композира „Утринта на Рождество Христово”.

През 1632 г. Милтън се връща в Лондон, където прекарва няколко години в усърден труд – изследователски и композиторски. Неговата поема „On Shakespeare” e издадена същата година. От този период са „L’Allegro” и „Il Penseroso”.

През пролетта на 1642 г. Милтън се жени за Мери Пауъл, 17-годишна, а той на 34, но връзката им е нещастна и Мери го напуска. Това провокира автора да напише „Трактати за развода”, където говори за развод, продиктуван от несъвместимостта между съпрузите като отделни личности. През 1643 г. Милтън публикува „Правило и ред на развода”, чието второ издание излиза 1644 г. През същата година Милтън издава и „Оценката на Мартин Бусър относно развода”. „Трактати за развода” причинява недоволство в управлението и сред духовенството, които дават на писателя прозвището „Милтън разведения”.

През февруари 1652 г. Милтън загубва зрението си. Това го кара да напише сонета „Когато започнах да мисля, че моята светлина е вече изчерпана”. През 1658 г. лорд-протектор Оливър Кромуел умира 1659 г. и Милтън е подложен на преследване от привържениците на Чарлз II. През есента на 1659 г. писателят е заловен и хвърлен в затвора, но по волята на Парламента преди Коледа е освободен. На 30 май 1660 г. на трона се качва именно Чарлз II.

Той прекарва остатъка от живота си, обучавайки ученици и в писане на поемата „Изгубеният Рай”. Тя е сочена за една от най-великите английски поеми, писани някога и фактът, че е написана от сляп човек, който помни стиховете наизуст и после ги диктува на специално назначен за целта текстописец, я прави още по-забележителна. „Изгубеният Рай” – епическа поема за Грехопадението, е издадена в 1667 г. в десет книги. Допълнителни материали получава изданието от 1668 г. Успехът й е невиждан.

Поемата разказва за бунта и падението на Сатаната и неговите ангели и за отмъщението му – изкусяването на прародителката Ева да вкуси от забранения плод. След „Изгубения Рай” Милтън пише или по-скоро диктува и „Възвърнатия Рай”, където описва земния живот на Христа. Неговата най-популярна творба обаче си остава първата поема.

1810 г. Лудвиг ван Бетовен завършва прочутото си произведение за пиано „На Елиза”. Любопитен факт е, че през 2008 г. се появи информация, че е разкрита самоличността на Елиза, на която Бетовен посвещава известната си композиция.

Германският музиковед и специалист по творчеството на Лудвиг Ван Бетовен Клаус Мартин Копиц заяви, че това е германската певица Елизабет Рьокел, която пристигнала от Виена през 1807 . или 1808 г. Тя била сестра на Йозеф Аугуст Рьокел, изиграл ролята на Флорестан в операта „Фиделио”, дирижирана от самия композитор през 1806 г. във Виена.

Тайната Копиц открил в архивите на катедралата „Св. Стефан” във Виена, според които Елизабет Рьокел била позната и с името Елиза. Музиковедът е категоричен, че „не е имало друга жена на име Елиза или Елизабет в живота на Бетовен по това време”.

1840 г. започва изграждането на Уестминстърски дворец в Лондон. След пожар през 1834 г. настоящият Уестминстърски дворец е построен през следващите 30 години по проект на сър Чарлз Бари (1795-1860) и неговия асистент Огъстъс Уелби Пюджин.

През 1836 г. след проучване на 36 съперничащи си предложения Кралската комисия избира плана на Чарлс Бари за дворец в готически стил. Основният камък е положен през 1840 г.; Залата на лордовете е завършена през 1847 г.; Залата на общините през 1852 г., при което Бари и удостоен с рицарски сан. Въпреки че повечето работа е свършена до 1860 г., строежът не е завършен до десетилетие по-късно. Бари разчита в голяма степен на Огъстъс Пюджин за пищните и отличителни интериори, включително тапети, резби, стъклописи и мебелировка, като кралския трон и балдахини.

Местоположението на Уестминстърския дворец е стратегическо важно по време на Средновековието, тъй като е разположена на бреговете на р. Темза. На мястото е имало постройки поне от англо-саксонски времена. Едуард Изповедник, предпоследният англо-саксонски крал, построява кралски дворец на Торни Айлънд, съвсем близо западно от Сити ъв Лондон и почти по същото време, когато построява Уестминстърското абатство. Торни Айлънд и окръжаващия район скоро стават известни като Уестминстър.

След Норманското нашествие крал Уилям I се установява в Кулата на Лондон, но по-късно се премества в Уестминстър.

Уестминстър остава основната кралска резиденция до 1512 г., когато пожар унищожава част от сградата. През 1530 г. крал Хенри VIII придобива Йоркския дворец от кардинал Томас Уолси, могъщ министър, загубил благоразположението на краля. Преименувайки го на дворец Уайтхол, той става основна резиденция на краля. Въпреки че Уестминстърски дворец официално остава кралска резиденция, той е използван от двете камари на парламента и като съд.

Днес той е седалище на двете камари на Парламента на Обединеното кралство (Камарата на общините и Камарата на лордовете). Дворецът е разположен на северния бряг на р. Темза в лондонския район Сити ъв Уестминстър, близо да правителствените сгради в Уайтхол.

Дворецът съдържа 1100 стаи, 100 стълби и 5 км коридори. Въпреки че сградата основно датира от 19 в., останали елементи от първоначалните исторически сгради включват Уестминстърската зала, използвана днес за големи обществени церемониални събития и Кулата на скъпоценностите. Най-високата кула на двореца – Виктория Тауър, квадратна кула в югозападния му край, е висока 98,5 м. Октагоналната Централна кула е висока 91,4 м. Часовниковата кула, известната като Биг Бен, е висока 96,3 м.

Контрол на Уестминстърския дворец и околностите му в продължение на векове се упражнява от представителя на монарха Лорд велик шамбелан. Съгласно споразумение от 1965 г. контролът преминава към Камарата на общините. Някои церемониални стаи продължават да се контролират от Лорда велик шамбелан.

Любопитен факт е, че през 1812 г. в Уестминстърския дворец е застрелян министър-председателя Спенсър Пърсивал от ливърпулския търговец-авантюрист Джон Белингам. Пърсивал е единственият британски министър-председател, който е убит.

1865 г. параходът „Султана” експлодира и потъва в река Мисисипи с 2300 души на борда, от които загиват 1700. Това е на-тежката морска катастрофа в американската история.

Параходът бил построен две години по-рано – през 1863 г. и извършвал честни пътувания по река Мисисипи между Ню Орлиънс и Сейнт Луис по време на Гражданската война.

На 21 април след редовна линия от Сейнт Луис „Султана” напуска Ню Орлиънс с около 100 пътници, разнообразни стоки и добитък. Междувременно обаче корабните инженери открили течове в котлите по време на редовната спирка във Виксбърг на 24 април и бързат да направят ремонти. След ремонта на борда на „Султана” се качват още 1800-2000 пасажери, всички репатрирани затворници съюз, които отчаяно мечтаят да се приберат.

Корабът спира в Мемфис за допълнителни ремонти на котела и около 1.00 ч. на 27 април опасно претоварен „Султана” отплава нагоре по реката към Кайро, Илинойс. Около седем мили северно от Мемфис котлите внезапно се спукват. Огромна експлозия разкъсва кораба. Взривът изхвърля много пътници във водата, но по-голямата част от тях остават в капан на борда на кораба.

След извършено разследване е съобщено, че причина за експлозията било лошото управление на водните нива в котлите, дефектните ремонти, извършени в движение, както и претоварването на кораба. Единственият подведен под отговорност е капитанът Фредерик Спийд, който по-късно обаче е оневинен.

1908 г. в Лондон са открити Четвъртите Олимпийски игри. Това са първите професионално организирани олимпийски игри, въпреки че са организирани само за две години.

Любопитен факт е, че домакин на Четвъртите Олимпийски игри първоначално е избран Рим. По време на подготовката им обаче, е налице вътрешна опозиция, което налага Рим да се откаже от домакинството и то се поема от Лондон. Олимпийските игри са открити на 27 април 1908 г. Участват 2073 атлети, от които 44 жени.

За първи път са построени стадион (Уайт Сити) с капацитет 70 000 и плувен басейн специално за олимпийските игри. Игрите са финансирани без държавно участие и струват между 60 000 и 80 000 британски лири. На тези игри за първи път участниците дефилират с еднотипен за всяка държава екип и групите се предвождат от националните знамена на участващите държави.

На тези олимпийски игри все още няма олимпийски огън, олимпийски кръгове и клетви на спортистите на съдиите. Всички те са въведени по-късно.

Върховият момент на олимпиадата е маратонът, преди който състезателите биват преглеждани от лекар. Маратонът започва от замъка Уиндзор и свършва в олимпийския стадион. Разстоянието е с 2,195 км по-дълго от до тогава използваната дистанция за маратон от 40 км.


Впоследствие международната федерация по лека атлетика приема дължината да бъде 42,195 км. В края на състезанието италианецът Дорандо Пиетри влиза пръв в стадиона, но пада два пъти. Съдиите му помагат да стане и пресича пръв финалната линия. След състезанието е дисквалифициран. Времето на победителя, Джони Хейс от САЩ, е 2:55:18.4 часа.

1938 г. НКВД арестува 30-годишния професор по физика Лев Ландау. Съветският физик-теоретик е задържан по обвинение за шпионаж в полза на Германия в Москва. По това време Ландау оглавява Теоретичният отдел на Института за физични проблеми (ИФП) към АН на СССР.

Четири дни преди това Ландау редактира позив, призоваващ към сваляне на режима на Сталин, в който той е наречен фашистки диктатор. Текстът на листовката е предаден на антисталинистка група студенти за разпространение по пощата пред първомайския празник. Това намерение става известно на органите за държавна сигурност на СССР и Ландау е арестуван за антисъветска агитация.

Междувременно НКВД вече е събрало и други материали за Ландау: негови непредпазливи изказвания и самият факт, че мнозина негови приятели се намират зад решетките. Крайното обвинение е шпионаж в полза на Германия.

В ареста на Бутирския затвор ученият прекарва точно година. Освободен е благодарение на директора на ИФП Пьотр Капица, който написал писма до Сталин и Молотов. Капица гарантирал на своя отговорност освобождаването от ареста на Ландау с гаранционно писмо лично до всесилния Лаврентий Берия.

Само след два дни Ландау е възстановен в щата на ИФП, където остава до смъртта си.

1940 г. Хайнрих Химлер издава заповед за строителството на „Аушвиц” – първият концлагер, предназначен за масово унищожение. „Аушвиц” (или „Освиенцим”) е комплекс от нацистки концентрационни лагери, разположен в Южна Полша в близост до град Освиенцим. Първи началник на лагера става оберщурмбанфюрер от СС Рудолф Хьос.

Комплексът се е състоял от три основни лагера. „Аушвиц 1” е служил за административен център на целия комплекс. Основан е на 20 май 1940 г. върху основите на кирпичени две и триетажни полски, а по-рано и австрийски казарми. Първата група, в която влизали 728 полски политически затворници е изпратена в лагера още на 14 юни с.г.

„Аушвиц 2” е това, което обикновено се подразбира като се говори за „Освиенцим”. Там, в едноетажни дървени бараки се били държани стотици хиляди евреи, поляци, цигани и хомосексуални. Жертви на този лагер стават повече от милион човека. Строителството на тази част на лагера започва през октомври 1941 г. Известният като Биркенау, „Аушвиц 2” имал 4 газови камери и 4 крематориума. Недалеч от „Освенцим” се намирали и още около 40 неголеми лагера, общо известни като „Освенцим 3”.

„Аушвиц 3” се явява група от неголеми лагери, създадени около общия комплекс. Най-големият от тези лагери е бил Мановиц, водещ името си от полско село, разположено на неговата територия. Започва да функционира през май 1942 г. и бил придаден към компанията IG Farben. Тези лагери редовно били посещавани от лекари, които отбирали слабите и болните за газовите камери на Биркенау.

През 2008 г. оригиналните планове за строителство на лагера бяха открити при опразване на апартамент в Берлин. Става дума за общо 28 плана в мащаб 1/100 от 1941 и 1943 г., отпечатани от Строителната дирекция на Вафен-СС и на полицията. Автентичността им беше потвърдена чрез подписите на документираните – всички на видни представители на СС, а един дори инициалите на водача им Хайнрих Химлер.

На един от плановете ясно е показана газова камера с надпис „Gaskammer” с размери 11,66 на 11,20 м. Планът е начертан от затворник N.127 на 8 ноември 1941 г. На тази дата там вече са се извършвали експерименти с газ Циклон Б. През януари 1942 г. на конференцията във Ванзее е постановено „окончателното решение на еврейския въпрос”, т.е. унищожаването на евреите.

На един от плановете се вижда входа на лагера Аушвиц-Биркенау и помещението, където е извършвало умъртвяването на лагерниците в газовите камери с водещата директно там жп линия, от която са стоварвани жертвите. На друг план се вижда първият крематориум. С пет квадрата са очертани местата на бъдещите крематориуми – „Leichenkeller”, т.е помещения за трупове (чиято първоначална дължина е определена на 8 м с възможност за удължаване „според нуждите”).

В „Аушвиц” са били депортирани повече от 1,3 милиона души от цяла Европа. От тях 1,1 милиона са били убити, като 1 милион от тях са били евреи. Около 900 000 от депортираните са били директно изпращани в газовите камери или разстрелвани. Още 200 000 умират от болести, недохранване, мъчения, медицински експерименти или по-късно от обгазяване.

Днес останките от лагера са достъпни като държавен музей „Аушвиц”, паметник на холокоста и еврейско гробище. От 1979 г. тази област е въведена в списъка за световно културно и природно наследство на човечеството.

1947 г. Тур Хейердал започва пътешествие с тръстиковата си лодка Кон-Тики, с която изминава повече от 5000 морски мили. Още като малък той проявява интерес към природата. Вдъхновен от майка си, която работи като уредник на местен музей, Хейердал започва да се интересува от зоология. Докато е още в началното училище, той организира зоологически музей в стая в дома си. През 1933 г. се записва в университета в Осло, където изучава зоология и география, докато не тръгва на първата си експедиция до Полинезия през 1937-1938 г.

Пристигайки в Полинезия, младият студент Хейердал и съпругата му Лив са приети от Терииероо, полинезийския вожд на Таити, през 1937 г. След като живее според полинезийските обичаи и начин на живот, двамата Хейердал отиват да живеят за една година на самотния остров Фатухива от групата на Маркизките острови.

Хейердал изоставя зоологията и започва интензивно да изпробва своята теория за произхода на полинезийците. Той изказва предположението, че миграцията към Полинезия е последвала естествения пренос в Северния Пасифик, и така се насочва към Британска Колумбия и Перу. След войната Хейердал продължава своите изследвания, но учените се отнасят скептично спрямо революционните му теории.

За да докаже на практика своята хипотеза, Хейердал решава да построи копие на използвания в древността сал от балсови трупи, който нарича „Кон-Тики”. През 1947 г. Хейердал и още пет негови спътници отплават от Каляо, Перу, и за 101 дни изминават 8000 км, докато стигнат до Туамоту в Полинезия на 7 август 1947 г.

Единствената съвременна технология, която използва, са комуникационната апаратура. Хранили се с морска храна. Документалният филм за експедицията печели Оскар през 1952 г. Книгата „Пътешествие на Кон-Тики” пък е преведена на 67 езика и има голям успех.

И… въпреки скептичното отношение, салът се оказва способен да издържи на такъв голям преход и показва, че древните перуанци биха могли да достигнат Полинезия по този начин.

1956 г. боксьорът Роки Марчиано се оттегля като непобеден световен шампион в тежка категория. „Бялата машина” се оттегля от спорта едва 31-годишен. Американецът от италиански произход приключва кариерата си като единствения шампион с перфектен рекорд – 49 победи в 49 професионални двубои, с 43 нокаута.

Роден е в Броктън, щата Масачузетс, на 1 септември 1923 г. с името Роко Франсис Марчегиано. На 23 септември 1952 г. във Филаделфия се изправя срещу Световния шампион Джърси Джо Уолкът, който го поваля в нокдаун още първия рунд. Марчиано става, продължава боя и нокаутира Уолкът в 13-ия рунд.

След година Роки трябва да защити титлата си за първи път. Нокаутира отново Уолкът още в първия рунд. Следват Роланд Ла Старца и Езард Чарлз, който единствен успява да издържи 15 рунда срещу Роки Марчиано. Идва ред на английския и европейски шампион Дон Кокъл, който пада в деветия рунд. Последният бой е срещу Арчи Муур на 21 септември 1955 г. Марчиано отново е в нокдаун и отново става и нокаутира противника си.

След като слиза от ринга, Марчиано е критикуван, че не е срещнал Флойд Патерсън, но тогава Патерсън не се е бил в тежка категория. В навечерието на 46-ия си рожден ден Роки Марчиано катастрофира с малък частен самолет „Чесна 172” край Нютън, Айова, като се удря в дърво само на 3 км от пистата.

1963 г. открита е първата в България електрифицирана жп линия София – Пловдив.Железопътният транспорт в България се появява с построяването на първата железопътна линия Русе – Варна през 1866 г.

Линията е построена от английска компания с главни акционери братята Хенри и Тревор Бъркли, която получава концесия за 99 години от османското правителство. За построяването й са използвани камъни от останките на средновековния български град Плиска, който до този момент е бил сравнително добре запазен.

През 1936 г. дължината на всички нормални линии в експлоатация е 3533 км, от които 2618 км са открит път, а 916 км са линии в гарите. Има 80 тунела с обща дължина 19 км. Най-дългият тунел е на линията Раковски – Момчилград, с дължина 1121 м.

Първата електрифицирана линия, София – Пловдив, открита за експлоатация през 1963 г. Година по-късно е открит и първият удвоен участък между Варна и Синдел. От тогава досега са електрифицирани 4882 км жп линии, което прави 69,5% от текущия път на страната.

Любопитен факт е, че сред множеството приветствия най-искрени чувства предизвиква това на пионерката Петя Петрова, която говори от името на 700 000 български пионери. От трибуната тя обявява, че нейните връстници със своя труд са допринесли за закупуването на пет електрически локомотива от Чехословакия, като са набрали 7 348 000 кг билки.

1965 г. патентовани са пелените за еднократна употреба с търговската марка „памперс”. Техен създател е Виктор Милз – американски химик и… дядо на трима внуци.

Историята на създаването на памперсите започва далеч по-рано, когато на Милз му се налага да се грижи за внуците си. Сблъсквайки се с многото неудобства при смяна на пелените, той се досеща – не трябва да се перат, а да се изхвърлят. Той разбира, че тази нова универсална еднократна пелена, от материал добре попиваща течности и не ограничаваща движенията на детето, трябва да се сменя бързо и без усложнения, а после просто да се изхвърли.

Идеята на Милз е да се създаде сгъваема плънка с висока поглъщателна способност, като тя се вмести в найлонови гащички с особена форма.

Милз изпитва първите модели на собствените си внуци. Домашните изпитания потвърждават перспективността на идеята. Първоначално обаче американските потребители реагират отрицателно на новия продукт, тъй като условията на изпитанията са избрани крайно неблагоприятно.

Изобретението е подложено на усъвършенствания и следващите изпитания през март 1959 г. полагат началото на успешното масово използване на еднократните памперси. Създателите се отказват от плътния полиетилен, изделието става значително по-меко.

Новото изделие е наречено „памперс” от английската дума pamper – (галя, глезя). Незабавно е създадено оборудване за масово производство на еднократни памперси, които влизат в продажба и веднага се изчерпват.

1981 г. Xerox PARC представят компютърната мишка. Първият в тази история е Дъглас Енгелбарт – радарен техник, който след края на Втората световна война започва работа в лабораториите Еймс. След това получава докторска степен в престижния университет Бъркли, където работи по създаването на суперкомпютър.

През 1961 г. Енгелбарт посещава конференция по компютърна графика. Там го спохожда идеята за устройство, което да спомогне за разбирателството между човека и машината.

Енгелбарт съставя екип от 17 спецове. Сред тях е инженерът Бил Инглиш, който през 1964 г. прави прототипа на първата мишка от дърво. Творението е кутийка с бутон отгоре и два въртящи се метални колелца отдолу. През 1967 г. Енгелбарт и екипът му кандидатстват за патент за „X-Y-позиционен индикатор за дисплей”. На 9 декември 1968 г. те правят 90-минутно показно на компютърната сбирка „Фол джойнт” в Сан Франциско.

През 1970 г. екипът на Енгелбарт получава патента за мишката. Сложният NLS обаче продължавал да спъва работата в лабораторията. Много от експертите му г напускат. Така през 1971 г. Бил Инглиш попада в „Ксерокс”.

През 1981 г. „Ксерокс” правят нов опит. Тогава за пръв път мишката става неразделна част и се продава в комплект със самия компютър. Проблемът обаче бил цената. Стар струвал 16 000 долара. Освен това бил немощен и бавен. Така въпреки солидните инвестиции компютрите на „Ксерокс” не пожънали успехи.

Официално компютърната мишка за пръв път се появява с компютъра Apple Lisa през 1983 г. и има само един бутон.

1992 г. създадена е нова държавна формация – Съюзна република Югославия, с участието на Сърбия и Черна гора. Държавата съществува до 4 февруари 2003 г., когато се трансформира в хлабава уния Държавна общност на Сърбия и Черна гора.

Първи президент на СРЮ е Добрица Чосич. Новата държава се смята за наследник на СФРЮ, но след дългогодишни спорове с останалите бивши югославски републики, чак през 2001 г. се подписва споразумение, според което наследници на бивша Югославия са всички нейни бивши републики. През 1993 г., почти веднага след образуването й̀, Генералната асамблея на ООН налага пълно ембарго на Съюзна република Югославия, заради войната в Босна и Херцеговина.

На 24 септември 2000 г. в Съюзна република Югославия се провеждат избори, на които за президент на страната е избран кандидата на коалиция Демократическа опозиция на Сърбия Воислав Кощуница. Режимът на Слободан Милошевич не признава изборните резултати. Това води до масови протести в столицата Белград от 5 октомври 2000 г., на които се събират над 100 000 души.

Протестите на опозицията и международния натиск принуждават Слободан Милошевич да признае изборните резултати и победата на Воислав Кощуница. На парламентарните избори в Сърбия побеждава ДОС и новият министър-председател става Зоран Джинджич.

На 4 февруари 2003 г. е прието Конституционно решение на Сърбия и Черна гора, с която се преустановява съществуването на Съюзна република Югославия и се създава Държавна общност Сърбия и Черна гора.

2005 г. най-големият пътнически самолет в света „Еърбъс А380” прави своя първи изпитателен полет от Тулуза, Франция. Машината се вдигна в небето в 10.29 ч. местно време пред погледите на 50 000 ентусиазирани зрители. Любопитен факт е, че „Еърбъс А 380” стартира от пистата, на която потегля и свръхзвуковият „Конкорд” през 1969 г.

Планирано е изпитанията да продължат 15 месеца, а първият готов самолет да бъде предаден на „Сингапур Еърлайнс” преди края на 2006 г. По-късно „Еърбъс” обявява редица забавяния в графика за производство и доставка на самолетите, които разклащат доверието в самолета у някои от клиентите и се отразяват на цената на акциите на компанията собственик на „Еърбъс”. Първият граждански полет на машината е на 25 октомври 2007 г. от Сингапур до Сидни.

Още през лятото на 1988 г. група от инженери на „Еърбъс” начело с Джийн Ройдър стартират работа по таен проект за създаването на авиолайнер със ултра висок капацитет, с цел да разширят продуктовата гама на „Еърбъс”, но и да прекратят доминацията на „Боинг” в този клас самолети.

Проектът е представен по време на авиошоуто в Фамбъроу през 1990 г. „Еърбъс” организира четири екипа дизайнери, по един от четирите си партньора с цел да предложат своя проект, базиран на нови технологии, за създаването на бъдещия самолет.

Старт на проучванията официално е даден през юни 1994 г. На бъдещия самолет е дадено условното означение A3XX, което на 19 декември 2000 г. е променено на A380, обявена е програмата за създаване на самолета, гласуван е бюджет на стойност 8,8 млрд. евро и са обявени 55 твърди поръчки от авиокомпании.

Самолетът е двупалубен като горната му палуба се простира по протежение на цялата дължина на фюзелажа, с широчина като на широкофюзелажен самолет. По този начин кабината на A380-800 има 478 кв.м площ, което е с 40% повече от втория по големина авиолайнер, Боинг 747-8, и осигурява седящи места за 525 души в конфигурация за три класи или повече от 853 места при конфигурация от една икономична класа.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.