Интересни факти от днес, 14 октомври

1926 г. излиза първото издание на детската книжка „Мечо Пух” от английския писател Алън Александър Милн.

1066 г. войските на Уилям I Завоевателя разбиват саксонското войнство на Харолд Годуинсон в битката при Хейстингс и отбелязват повратен момент в развитието на английската история. След като побеждава норвежкия крал Харолд Хадрада и брат си Тостинг в битката при Стамфорд бридж, Харолд Годуинсон поема на юг, през цяла Англия, за да посрещне инвазията на Уилям, херцог на Нормандия, който повел войска с цел да свали Харолд от трона и да заеме неговото място като владетел на Англия.

Претенцията на Уилям се свързва с едно обещание, което Харолд му дава като заложник няколко години по-рано, че след смъртта на Едуард Изповедник, Харолд ще преотстъпи наследствените права на Уилям. Когато това не се случва, амбициозният нормандски херцог събира своите рицари и васали и начело на компактен военен контингент преминава Ла Манша и акостира в Есекс, от където се насочва към Лондон.

Харолд, научавайки в Стамфорд за пристигането на норманите пришпорва своята армия и само за няколко дни саксонските сили прекосяват цяла Англия и пресрещат войските на Уилям край Хейстингс. Осъзнавайки, че войниците му са уморени, Харолд избира да заеме по-високата позиция край хълма Калдбек и да изчака норманите да направят първата стъпка. Саксонските сили не разполагат с конница, но пехотата им е съставена от опитни ветерани, част от които са и прочутите саксонски хускарли. Пехотата заема т.нар „стена от щитове” плътен строй, характерен за военното дело в Англия след изтеглянето на римляните. От своя страна, нормандците разполагат най-вече с конница и стрелци, които, обаче, са принудени да атакуват нагоре по хълма, което сериозно намалява предимството и на двата рода войски.

Уилям открива битката с атака на стрелците, които заради неудобния ъгъл на стрелба нанасят минимални щети на саксонците. Следва атака на нормандските копиеносци, която също е отблъсната от саксонската „стена от щитове”. Мястото на копиеносците е заето от нормандските рицари, чиято атака също се проваля и цялата армия на Уилям започва да отстъпва, като се разнася слух, че нормандския херцог е мъртъв. Това предизвиква безредна контраатака от страна на саксонците, които развалят строя си и се спускат да преследват норманите.

В този момент Уилям се появява между войниците си, връща ги в боя и на свой ред контраатакува. Саксонската пехота, уморена от битката и дългия преход и неспособна да възстанови строя си се огъва и е разгромена от норманите. В този късен етап от битката, Харолд Годуинсон е улучен от стрела и умира скоро след това, което допълнително деморализира войниците му.

Победата на Уилям отваря пътя му към Лондон. При Хейстингс саксонците губят основната част от своите сили и кралството е завладяно без особена съпротива до края на същата 1066 г. Уилям е коронясан за крал на Англия, с което поставя началото на нова династия и нова епоха за историята на британските острови.

1789 г. Джордж Уошингтън обявява първия Ден на благодарността. Всъщност историята на празника започва по-рано – през 1620 г.

Пълен с повече от 1000 английски преселници, преминава Атлантическия океан и акостира в Новия свят. Пилигримите се установяват в района, където днес се намира щата Масачузетс. Първата зима, която изкарват в Америка, била доста трудна, тъй като пристигнали доста късно и нямали време да засадят плодове и зеленчуци. Липсата на прясна храна довела до разпространението на болести, които повалили заселниците и голяма част от тях починали.

В този труден момент на помощ на пилигримите се притекло местното индианско племе – ирокезите. В началото на пролетта те научили новите заселници как се отглежда царевица и други растения, които се използвали за храна. Индианците им разкрили и тънкостите при лова на дивеч и риба. Благодарение на наученото от индианското племе, през есента на 1621 г. пилигримите се радвали на изобилна реколта от царевица, тикви и др., която им осигурила прехраната през годината.

Колонизаторите били много щастливи от постигнатото и решили да организират специален празник, за да благодарят на ирокезите. Пилигримите поканили вожда на индианците заедно с най-близките му хора, за да им благодарят и да ги нагостят с природните дарове. Местните жители от своя страна пък донесли дивеч и така трапезата била претрупана с храна. Така бил отбелязан първият Ден на благодарността в Америка през 1621 г. С течение на времето колонизаторите се научили да приготвят различни специалитети с плодовете и зеленчуците по рецепти на индианците.

След отбелязването на първия Ден на благодарността празникът става популярен и в останалите части на страната, но заселниците си избирали различни дни, в които го отбелязвали. След като САЩ станали независима държава, Конгресът препоръчал този празник да се празнува само един ден в годината от цялата нация. През 1789 г. Джордж Вашингтон, първият президент на Америка, обявява официално 26 ноември за Деня на благодарността.

Празникът обаче продължава да се чества в САЩ на различни дати в различните щати, докато с проблема не се заема Сара Джоузеф Хейл, редактор на изданието „Гуди’с Лейди’с Бук”. Повече от 30 години тя пише писма на губернаторите и президентите, като им предлага Денят на благодарността да бъде признат за национален празник.

Накрая през 1863 г. президентът Ейбрахам Линкълн официално обявява, че Денят на благодарността ще бъде честван в последния четвъртък на ноември във всички щати и от всички вярващи.

През 1939 г. тогавашният американски президент Франклин Рузвелт изтегля с една седмица напред празника. Идеята била по този начин да се увеличи със седмица времето, през което американците купуват подаръци за Коледа. Въпреки това в някои щати денят се чествал на новоопределената дата, а в други – продължавали да празнуват в последния четвъртък на ноември. Две години след изтеглянето на празника седмица напред обаче е решено Денят на благодарността се върне в последния четвъртък на ноември, като продължава да бъде отбелязван и до днес.

1843 г. за първи път е изпълнен „Сватбен марш” на Менделсон. На тази дата в Потсдам е премиерата на спектакъла „Сън в лятна нощ” по пиеса на Шекспир.

В това няма нищо необикновено, тъй като произведения на Шекспир и преди това са ползвани за либрето. Най-голямото отличие от другите премиери е, че музиката към спектакъла е написана от 34-годишния композитор Якоб Лудвиг Феликс Менделсон-Бартолди. Именно в този ден в спектакъла като част от увертюрата прозвучава „Сватбен марш”.

За първи път като сватбен марш произведението на Менделсон е използвано по време на венчаването на Дороти Карю и Том Дениъл в църквата „Св. Петър” в малкото югозападно британско градче Тивъртън на 2 юни 1847 г. Маршът обаче придобива широка популярност след едва 15 години по-късно, когато е изпълнен на 25 януари 1858 г. на сватбата на пруския крал Фридрих Вилхелм ІV и 17-годишната британска принцеса Виктория Аделхейда, най-голямата дъщеря на кралица Виктория.

1896 г. в София е открито Държавно рисувателно училище (предшественик на Националната художествена академия). Академията е основана от известните художници и общественици Иван Мърквичка, Антон Митов и д-р Иван Шишманов, които изработват законопроект за създаването на Държавно рисувално училище. Първите преподаватели в нея са чехите Мърквичка и Ярослав Вешин.

Сградата на училището на улица „Шипка”1 е завършена през 1907 г. по проект на руския архитект Александър Смирнов. То последователно се преобразува през 1909 г. в Художествено-индустриално училище, през 1921 г. – в Художествена академия, през 1951 г. – във Висш институт за изобразително изкуство „Николай Павлович”, а през 1995 г. – в Национална художествена академия.

1921 г. учреден е Българският младежки Червен кръст. Активното участие на младежите в дейността на БЧК през двете Балкански войни – особено по време на втората, става причина ръководството да започне да обмисля създаването на младежка организация. Дебатът за подобни структурни промени обаче остават на заден план по време на започналата през 1914 г. Първа световна война.

През 1920 г. Лигата на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец решава да се създаде Младежка структура. 20 Национални дружества, между които и БЧК, създава своята Младежка организация през 1921 г. Тя се ръководи от Върховното управление на БМЧК, което се състои от представители на БЧК, на Министерството на Образованието и Министерството на Здравеопазването.

1926 г. излиза първото издание на детската книжка „Мечо Пух” от английския писател Алън Александър Милн. Тя е първата от поредицата истории за плюшеното мече Мечо Пух, Кристофър Робин и техните приятели от Голямата гора. Постига незабавен успех както в Европа, така и в САЩ. Продажбите й надскачат всички рекорди в рамките на две години след първата й поява.

През 1914 г., по време на изтеглянето на отряда му от Уинипег (Манитоба, Канада) на изток с цел европейския бряг, лейтенант на име Хари Коулбърн спира за почивка в Уайт Ривър (Онтарио). Там купува за 20 долара малко черно американско мече от трапер, убил мечката майка. Коулбърн кръщава мечето Уинипег. Скоро то става любимец и талисман на Втора Канадска пехотна бригада и пропътува заедно с тях цялото разстояние до Англия. Пристигайки там, войниците разбират, че са преразпределени за Франция и не могат да вземат със себе си мечето. Коулбърн го оставя в Лондонската зоологическа градина, като първоначалната уговорка е, че след няколко месеца ще се върне, за да го вземе обратно.

Коулбърн се завръща чак през 1919 г. и виждайки привързаността на персонала към Уини, както всички вече го наричали, подарява официално мечето на зоологическата градина. Уини става нейна популярна атракция и любимец на посетителите.

През 1924 г. по време на семейна разходка до Лондонската зоологическа градина, Кристофър Робин Милн, синът на писателя Милн, се запознава с Уини. Кристофър се привързва силно към Уини и започва да го посещава често, като понякога дори влиза в клетката му. Скоро сменя името на любимото си плюшено мече Едуард (получено като подарък още за първия му рожден ден) с Уини Пух, в чест на приятеля си от зоологическата градина.

Съществуват две версии за появата на втората част от името – Пух. Според едната Пух е името на играчка лебед, която Кристофър по-рано е имал, а според другата – „пух” е звукът, който Мечето Едуард е издавало, за да пъди мухите от носа си, докато е висяло повече от седмица на ръцете си по време на едно от приключенията си.

През 1925 г. Алан Милн и съпругата му Дафне се преместват от Лондон в Хартфилд, Източен Съсекс, в малко имение от 16 в., наречено „Кочфорд фарм”. Къщата им граничи с гората Ашдаун, която всъщност е реалното съответствие на „Голямата гора”.

Алан Милн се вдъхновява от приятелството на сина си с мечката Уини и от игрите му с плюшения Пух и започва да ги описва. Появяват се историите за приключенията на Мечо Пух, Кристофър Робин и техните приятели от Гората (базирани също върху реално съществуващи плюшени играчки на малкия Кристофър) – Прасчо, Ийори, Тигър, Кенга и Ру. Други герои от книгата, като Заека и Бухала, са вдъхновени от истински животни, виждани в покрайнините на гората Ашдаун.

На 24 декември 1925 г. първите две глави от „Мечо Пух” са публикувани във вестник „Лондон Ивнинг Нюз” под заглавието „Детска приказка от A. А. Милн”. На следващия ден – Коледа, са излъчени и по радио BBC с гласа на Доналд Калтроп. На 14 октомври 1926 г. лондонското издателство „Methuen” издава „Мечо Пух”. През същата година американското издателство „E. P. Dutton” издава книгата в САЩ. На следващата година същите две издателства отпечатват детската стихосбирка „Вече сме на шест”, а през 1928 г. издават и книгата „Къщичката в къта на Пух”.

Милн се запознава с младия илюстратор Ърнст Шепърд в редакцията на английското списание „Пънч“. Първоначално е доста скептично настроен към уменията на младия художник, наричайки го понякога „напълно безнадежден“. Когато започва да търси илюстратор за книгата си „Мечо Пух” обаче, популярният и авторитетен по това време писател Е.В. Лукас му препоръчва именно Шепърд.

Милн се колебае доста, но все пак решава да му възложи задачата и впоследствие остава изключително доволен от илюстрациите. В работата си над книгата, Шепърд се вдъхновява от Гроулър (плюшения любимец на своя син Греъм), а не от играчката на Кристофър Робин. Така се ражда първият образ на мечето Пух.

1947 г. експерименталният самолет „Бел X-1” на Военновъздушните сили на САЩ, задвижван с ракетен двигател, осъществява първия полет над скоростта на звука.Машината пилотира американският летец-изпитател Чарлс Йейгър.

Йейгър получава пилотско свидетелство през 1941 г. На 10 март 1943 г. завършва училище за бойни пилоти, произведен е в лейтенант и е изпратен да воюва в 8-ма въздушна армия в Англия като пилот. При осмия си боен полет на 5 март 1944 г. сваля над Франция германски изтребител, но самолетът му е прострелян и той скача с парашут. Пеша успява да се добере през границата до Испания и оттам е върнат в Англия.

Войната в Европа завършва след едномесечен отпуск Йейгър е назначен за пилот-изпитател на изтребители, които излизат от капитален ремонт. Това му дава възможност да се запознае основно с всички типове самолети в американските ВВС и да ги пилотира.

Любопитен факт е, че цивилният пилот-изпитател на заводите „Бел”, на когото предлагат да се опита да лети по-бързо от звука, иска огромна сума, за да поеме риска. Заради това изпитанията се забавят. Йейгър твърди, че „звуковата бариера не е тухлена стена в небето”, а по-скоро „бариера в мисленето на кабинетни учени, които не са пилоти”. Предлагат му да направи опита и го питат колко пари ще иска за това, а той отговаря, че си получава заплатата, именно за да лети.

Преди насрочения рекорден опит капитан Йейгър пада от кон при вечерната си езда и си счупва 2 ребра. Знае, че ако командването научи за това, няма да му разреши полета. Намира някакъв селски лекар на 80 км от базата, който му прави компресивна превръзка на гръдния кош. На сутринта Чък излита, за да кацне като първия човек, летял по-бързо от звука.

„Бел X-1” излита, прикрепен под корема на специално приспособен тежък бомбардировач „Боинг B-29”. На височина около 6000 м пилотът на бомбардировача освобождава закрепването, „Бел X-1” се отделя от големия си брат, пилотът включва една след друга камерите на ракетния двигател и се устремява нагоре. След свършването на горивото той се снижава без тягата на двигателя и каца на летището.

Йейгър продължава свръхзвуковите полети. Всеки път, когато някой друг бие рекорда му, Чък търси и намира реванш – поставя рекорд след рекорд, стигайки над двойна скорост на звука. Носител е на всички възможни американски и няколко чуждестранни ордени, става единствения генерал във въоръжените сили на САЩ, който не е учил във военна академия и няма висше образование.

1962 г. американското разузнаване изнася данни пред президента Джон Кенеди за стартови площадки на съветски ядрени ракети в Куба, достигащи територията на САЩ. Така започва Карибска (Кубинска) ракетна криза. Тя завършва на 28 октомври с.г., когато съветският лидер Никита Хрушчов обявява, че инсталациите ще бъдат демонтирани.

Карибската криза е считана за онзи момент в историята, когато Студената война е била най-близо до прерастването й в ядрена война. Руснаците я наричат „Карибска криза”, американците – „Кубинска ракетна криза”, а кубинците – „Октомврийска криза”.

През 1961 г. САЩ започват разполагането на 15 ракети „Юпитер” със среден радиус на действие край Измир, Турция, които директно заплашват градовете в западните части на СССР. Съветският лидер Никита Хрушчов публично изразява своя гняв и приема ракетите в Турция като персонална обида. Затова и развръщането на ракети в Куба (за първи път съветски ракети са разположени извън СССР) е смятано преди всичко за директен отговор на Хрушчов за турските ракети.

През май 1962 г. Хрушчов разпорежда спешно да бъде разработен план за операция „Анадырь” и към края на юли над 60 съветски кораба вече са на път към Куба, част от които пренасят военни товари. Джон Мъккон, директор на ЦРУ, предупреждава президента Кенеди, че някои от корабите може да пренасят ракети.

Въпреки това Джон и Робърт Кенеди, Дийн Ръск и Робърт Макнамара заключват, че СССР няма да опитат такова нещо. Администрацията на Кенеди е получила няколкократно уверения от руски дипломати, че в Куба няма ракети или планове за разполагане и че не е в интерес на СССР да даде начало на междуконтинентална драма, която може да засегне американските избори през ноември.

В късния август разузнавателен самолет U-2 фотографира серия инсталирани установки за ракети земя-въздух. На 4 септември това е опровергано от президента Кенеди пред Конгреса на САЩ. През нощта на 8 септември първата пратка от ракети SS-4 е разтоварена в Хавана, а втора партида пристига на 16 септември.

Серия от несвързани проблеми отлага разкритието за 14 октомври, когато самолет U-2 открива строителната площадка за ракета SS-4 край Сан Кристобал. Снимките са показани на Кенеди на 16 октомври. До 19 октомври полетите на самолетите U-2 показват, че четири площадки са в бойна готовност.

Първоначално американският парламент запазва секретността на информацията, информирайки само 14-те лица от Изпълнителния комитет. Великобритания не е информирана до вечерта на 21 октомври. На 22 октомври в телевизионна реч, Кенеди известява за откритието на инсталациите и огласява, че всяка ракетна атака от Куба ще се счита за атака на СССР и ще й бъде отговорено по съответен начин. Също така е организирана морска блокада на Куба, за да се предотвратят следващи доставки на оръжие.

Хрушчов изпраща писма до Кенеди на 23 и 24 октомври, отстоявайки тезата за възпиращата роля на ракетите в Куба и мирните намерения на Съветския съюз. Въпреки това СССР предлага две различни спогодби на американското правителство. На 26 октомври е предложено изтегляне на ракетите в замяна на гаранция за ненападение или инвазия на Куба. Втората спогодба е излъчена публично по радио на 27 октомври и изисква премахването на ракетите в Турция в допълнение на условията от предишното споразумение.

Кризата достига своя пик на 27 октомври когато самолет U-2, пилотиран от Рудолф Андерсън, е свален над Куба и друг полет на U-2 се изгубва в Сибир. По същото време съветски търговски кораби приближават карантинната зона. Кенеди отговаря публично, приемайки първата спогодба, и изпращайки Робърт Кенеди в съветското посолство да приеме тайно втората. Оповестено е, че ракетите „Юпитер” ще бъдат премахнати от Турция след шест месеца.

Съветските кораби се връщат и на 28 октомври Хрушчов оповестява, че е наредил изтеглянето на съветските ракети от Куба. Удовлетворен от изтеглянето на ракетите, Кенеди нарежда край на карантината на Куба на 20 ноември.

1964 г. Мартин Лутър Кинг получава Нобелова награда за мир. Той става най-младият лауреат на Нобелова награда за мир за неговите усилия за премахване на сегрегацията и расовата дискриминация чрез гражданско неподчинение и други ненасилствени средства.

Кинг е лидер на една от т.нар. „Big Six” (Шестте големи) организации за граждански права, които организират похода (марша) до Вашингтон през 1963 г., наричан марш за работни места и свобода. Президентът Джон Кенеди в началото се противопоставя на този поход и след разговори с лидерите и по-специално с Мартин Лутър Кинг, фокусът и целите на марша са променени. Поради тази причина Малкъм Екс го нарича „Фарс до Вашингтон” вместо „Марш до Вашингтон”.

В последните години от живота си той насочва усилията си към борбата с бедността и прекратяването на Виетнамската война. Кинг е убит на 4 април 1968 г. Посмъртно е награден с Президентския медал на свободата (1977) и със Златния медал на Конгреса (2004). През 1986 г. годишнината от раждането на Мартин Лутър Кинг е обявена за официален празник, отбелязван на третия понеделник на месец януари.

1964 г. Леонид Брежнев става генерален секретар на ЦК на КПСС и ръководител на СССР, след като на пленум е свален предшественика му Никита Хрушчов.

Ръководи Съветския съюз до смъртта си през 1982 г. При неговото управление започва периодът на сериозна икономическа и социална стагнация, която води до разпадането на Съветския съюз през 1991 г.

1971 г. Висшият педагогически институт е преобразуван във Великотърновски университет „Кирил и Методий”.

През есента на 1963 г. на историческия хълм „Света гора” във Велико Търново разтваря врати първият извънстоличен университет. Наследил просветните и културни традиции на знаменитата Търновска книжовна школа от 14 в., той се утвърждава като авторитетно висше училище за хуманитарни знания и изкуства, като престижен учебен и научен център. Най-напред той се нарича Висш педагогически институт „Братя Кирил и Методий”. Създаден е с Постановление N 162 от 27 септември 1962 г. на ЦК на БКП и на Министерския съвет. Открит е на 15 септември 1963 г. и утвърден с Указ Nо 395 на Президиума на Народното събрание от 4 август 1964 г.

Първите 340 студенти се обучават в четири специалности – Българска филология, Руска филология, История и Изобразителни изкуства.

Само след осем години българската общественост и правителството считат, че във Велико Търново са налице предпоставките и условията, които дават облика на един съвременен университет. С указ на Държавния съвет на НРБ N 586 от 13 октомври 1971 г. Висшият педагогически институт във Велико Търново е преобразуван в университет. На 14 октомври тогавашният председател на Държавния съвет Тодор Живков огласява указа за създаването на Великотърновския университет на многолюдно тържество и връчва символичния ключ на ректора проф. Жельо Авджиев.

1981 г. Хосни Мубарак е избран за президент на Египет, една седмица след като Ануар Садат е убит при покушение. Махаммад Хосни Сайид Мубарак е президент на Египет до 11 февруари 2011 г. Почти тридесет годишното му управление, на практика го превръща в най-дълго управляващият владетел на Египет след Мохамед Али паша.

Мубарак отстъпва властта след 18-дневни протести по време на Египетска революция (2011), когато на 11 февруари 2011 г, вицепрезидентът Омар Сулейман, обявява, че Мубарак подава оставка и предава управлението на Върховния съвет на въоръжените сили. На 13 април, след прокурорско нареждане, президентът и неговите синове са задърржани за 15 дни по обвинения в корупция, злоупотреба с власт и престъпна небрежност по време на протестите.

Процесът започва на 3 август 2011 г. На 2 юни 2012 г. президентът Хосни Мубарак е осъден на доживотен затвор от египетския съд.

1994 г. палестинският лидер Ясер Арафат, израелският министър-председател Ицхак Рабин и израелският министър на външните работи Шимон Перес получават Нобелова награда за мир.

В началото на 90-те години Арафат води поредица от тайни преговори и споразумения с Израел, които водят до Договорите от Осло (1993). Според тях Палестина добива самоуправление за пет години в Западния бряг и Ивицата Газа. През 1994 г. Арафат заедно с Шимон Перес и Ицхак Рабин са наградени с Нобелова награда за мир.

Арафат се завръща в Палестина като герой, но според други той е предател и колаборационист. Договрите от Осло предизвикват нееднозначни реакции и в израелското общество. Докато някои смятат Рабин за герой, приближил окончателния мир, за други той е изменник, отстъпил земи, принадлежащи по право на Израел.

2010 г. Феликс Баумгартнер прави скок от 39 км височина. Точно в 9.30 ч. Баумгартнер започва своето изкачване към небесата, което му отнема приблизително два часа и половина. Температурата в кота нула е едва 14 градуса. Космонавтът достига максималната височина от 39 045 м и прави съдбоносната крачка обратно към дома в точно 12.08 ч. Пада свободно достигайки 1342 км/ч.

4 минути падане… 16 секунди по-късно Баумгартнер взема решението да дръпне кордата, която задейства парашутния механизъм, последвани от 5 минути забавено падане. В 12.17 ч. Баумгартнер и командният пункт поставят световен рекорд за най-голяма въздишка от облекчение, сравнима единствено с тази от драматичната мисия „Аполо 13”.

Достиженията на Феликс Баумгартнер са за най-голяма височина, достигната чрез балон, най-висок скок, най-висока скорост достигната от човек без помощни средства. Баумгартнер е първият и единствен човек на земята, който приема преминава звуковата бариера.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook