Интересни факти от днес, 7 януари

1990 г. от съображения за сигурност е забранен достъпа на посетители във вътрешността на Наклонената кула в Пиза. Любопитен факт е, че на теория по всички закони на физиката кулата отдавна трябва да е паднала. А при всеки опит да се намали наклонът и да бъде укрепена се нанасят все по-големи щети. Източник: dariknews.bg

1558 г. Франция завладява Кале, последното владение на Англия в континентална Европа. Кале е град в Северна Франция, департамент Па дьо Кале. Градът се намира на протока Кале (Доувър), най-тясната точка от Ламанша, широк само 34 км. Той е най-близкият до Великобритания френски град и няколко века е под английска власт.

1610 г. италианският математик и астроном Галилео Галилей наблюдава три от естествените спътника на Юпитер – Йо, Европа и Калисто. Сравнена със Земята планетата Юпитер е 318 пъти по-масивна от нашата, а диаметърът й е 11 пъти по-голям от земния. Има 63 известни естествени спътници, като първите – открити от Галилей, днес се наричат „галилееви луни” (или „галилееви спътници”) – Йо, Европа, Калисто и Ганимед

Йо е най-вътрешният от четирите Галилеевите спътници на Юпитер и един от най-големите спътници в Слънчевата система. Неговият диаметър е 3500 км. Той е най-вулканичното активно място в Слънчевата система.

Калисто е вторият по големина естествен спътник на Юпитер и третия в Слънчевата система с диаметър 4800 км. Той е най-голямата луна от четирите големи луни на Юпитер. Европа е скалисто кълбо, покрито с лед. От 400 години учените проучват тази луна, но интригуващата й природа е разкрита от сондата „Галилео” едва през 1995 г. Европа има най-гладката повърхност в Слънчевата система.

Имената на спътниците са предложени от Симон Мариус скоро след откриването им, но не са използвани до средата на 20 в. Йо, Европа и Калисто са имена на любовници на Зевс, върховен бог от древногръцката митология, съответстващ на бога Юпитер в римската митология. Европа е била финикийска благородничка, дъщеря на финикийския цар Агенор. Похитена е от Зевс и е пренесена на остров Крит. По-късно става кралица на острова.

Калисто е нимфа от Аркадия, превърната в мечка от ревнивата жена на Зевс – богинята Хера. Ганимед е името на сина на троянския цар Трос и нимфата Калироя от древногръцката митология, който е бил най-красивия сред смъртните.

1714 г. англичанинът Хенри Мил патентова пишеща машина. Използването на пишещата машина става изключително масово през 20 в. и затихва с разпространението на персоналните компютри.

Патентът на Мил бил за „изкуствена машина или метод за печатане или транскрипция на букви, отделни или в изречения, и то така, че всеки написан текст да може да бъде възпроизведен върху хартия или папирус толкова спретнато и точно, че да няма разлика между това и истинското печатане”.

След Мил различни изобретатели предлагат примитивни начини на механично писане, като Фридрих фон Кнаус (1753-1760 г.), граф фон Найперг (1762 г.), Пенжрон (1780 г.), Луи Жаке (ок. 1780 г.) и Л’Ермина (1784 г.). Но създадените системи остават зависими от ръчното писане. Фон Найперг например предлага система на водене на ръката, която довежда до добро подреждане при краснописа.

Първите наистина пишещи машини са от началото на 19 в. и са дело на италианците Пелегрино Тури (1808 г.) и Пиетро Конти (1823 г.). През 1829 г. британецът Уилям Бърт патентова машина, която нарича типограф. В Музея на науката в Лондон именно тя е определена като първата пишеща машина.

Първият значителен принос към развитието на пишещата машина е този на французина Ксавие Прожен, който през 1833 г. предлага машина с клавиши. Неговата криптографска система е снабдена с 66 ставни, кръгово разположени лостчета и чукащи върху лист хартия.

Италианецът Джузепе Равица усъвършенства това устройство в своята машина Cembelo scrivano (1837 г.), която разпространява от 1855 г. Машината на Равица е бърза, практична и за първи път при нея се използва мастилена лента. От 1838 до 1870 г. едно след друго следват многобройни нововъведения, като подаването на хартията от валче или система за регулиране на шпациите между буквите.

Първата голяма практическа реализация, която включва най-същественото от предишните нововъведения, е колективно дело на Кристофър Латъм Шолс, Карлос Глидън и Семюел Соул между 1867 и 1868 г. Техният модел е усъвършенстван от 1868 до 1872 г. в резултат на серия тестове. Те са организирани от бизнесмена Джеймс Денсмор, който след това се свързва с американския оръжеен производител Ремингтън. Фирмата „Ремингтън и синове” приема да произвежда серийно модела през 1873 г.

„Шолс & Глидън” става първата пишеща машина, пусната в продажба в големи серии под името Remongton Model І. Моделът открива пътя към бързото развитие на съвременния машинопис. В продължение на век пишещата машина претърпява промени, които подобряват изключително много качеството на работа, удобството и най-вече начинът на употреба.

Със старта на информационната революция обаче машината остава встрани. Пикът в производството на пишещи машини е отчетен в последното тримесечие на1953 г., когато компанията Smith-Corona продава 12 милиона броя. С навлизането на персоналния компютър, търсенето намалява драстично. Любопитен факт е, че през април 2011 г. последната компания производител на пишещи машини „Godrej and Boyce” затвори фабриката си в Мумбай.

1785 г. американецът Джон Джефри и французинът Жан-Пиер Бланшар прелитат първи в света Ламанша с балон с горещ въздух. Първата публична демонстрация на по-лека от въздуха машина се състои на 4 юни 1783 г. във Франция.

Братята Йосиф и Жак Монголфие, които притежават хартиена фабрика, пускат безпилотен балон с горещ въздух. Те вече били наблюдавали, че въздухът в хартиени торби, поставени над огън, се разширява и води до издигането им. Двамата братя смятали, че ако уловят този газ в затворен лек плик, този контейнер или торбичка ще се издигат от земята.

Оригиналният им балон е направен от хартия и лен, с отвори в долната част. След като разбрали, че експериментът им работи, те направили балон от плат и хартия, който се издигнал във въздуха на около 2000 м височина.

След този успех братята заминали за Париж, където създали още по-голям балон. На 19 септември 1783 г. във Версай Монголфие изпратили и първите пътници в кошница, окачена към балон с горещ въздух – овца, петел и патица. Полетът, който продължил осем минути, се е провел пред очите на Луи XVI и Мария-Антоанета. Балонът прелетял почти 3,2 км, преди да се върне на земята.

Скоро след утвърждаването на полетите с балон било установено, че след като въздухът в балона се охлади, той е принуден да се приземи. Това провеокирало Жак Александър Сезар Чарлз, член на Френската академия на науките, да изпробва нов тип балон, в който водород заменя въздуха в балон от коприна. На 27 август 1783 г. Чарлз пуснал първият балон с водороден газ в Париж, който успява да прелети 24 км.

Популярността на балоните продължава да расте и на 7 януари 1785 г. Жан-Пиер Франсоа Бланшар и Джон Джефрис направили първото си пътуване през Ламанша във водороден балон.

Стотици хора в Дувър (Англия) наблюдавали как двамата смелчаци се издигат във въздуха. Въздушното им приключение до Кале продължило повече от два часа, като по време на полета за малко не паднали. След като изхвърлили баласта и по-голяма част от дрехите си в канала, те успели да останат във въздуха.

1797 г. Италия започва да използва настоящия си национален флаг. Il Tricolore се състои от три еднакви цветни полета – зелено, бяло и червено.

За първи път знаме с форма подобна на днешната е прието за официално от Чиспаданската република в региона на днешна Емилия-Романя на 7 януари 1797 г. Първоначално знамето е било с хоризонтални полета, но се променя, когато републиката влиза в състава на Чизалпийската република.

Любопитен факт е, че формата и цветовете са повлияни от знамето на Франция, тъй като през 1796 г. Италия е под френска окупация и голяма част от републиките използват знамена подобни на френското. Червеният и белият цвят произлизат от знамето на Милано, а зеленият е цветът на униформите на ломбардския легион.

През 1861 г. след обявяване на Италианското кралство начело с Виктор Емануил II, трицветният флаг е приет за национално знаме на страната, като в средата на бялото поле е прибавен гербът на савойската династия. Знамето в този вид се използва като официално до 1946 г.





На 1 януари 1948 г., след края на италианското кралство и създаването на италианската република, от трикольора е премахнат герба, но в същността си знамето остава същото.

1841 г. писателят Виктор Юго е избран за член на Френската академия. Той е приет в Академията след няколко опита, останали неуспешни, поради съпротивата на група академици, противници на романтизма, начело с Етиен дьо Жуи.

От 1830 до 1843 г. Юго се посвещава почти изцяло на театъра, макар че продължава да публикува и поезия. Още през 1828 г. той публикува младежката си пиеса „Amy Robsart”. През 1830 г. пише драмата „Ернани”, която става повод за публичен сблъсък между литературните традиционалисти и новото романтично течение, оглавявано от Теофил Готие, което ентусиазирано подкрепя автора.

Пиесите „Лукреция Борджия” и „Мария Тюдор” са поставени през 1833 г., а „Angelo, tyran de Padoue” – през 1835 г. Поради липса на театрални салони, пригодени за новите романтични драми, Юго и Александър Дюма решават да създадат такъв театър. През 1836 г. театралният деятел Атенор Жоли получава разрешение за изграждането на Ренесансовия театър в Париж и две години по-късно Юго поставя там пиесата си „Рюи Блас”.

Пиесите му често са освирквани от публиката, не особено склонна да приеме новия романтичен театър, макар че той има и група от ентусиазирани почитатели.

1879 г. в София е открита Първа мъжка гимназия. Софийската класическа гимназия е втората пълна гимназия в България след Пловдивската мъжка гимназия. Днес в сградата й се намира 1 СОУ „Пенчо Славейков”.

Гимназията е открита чрез издадените от тогавашния ръководител на Дирекцията на просвещението и духовните дела проф. Марин Дринов „Временни правила за откритите през 1878/1879 г. гимназии в княжество България”.

Марин Дринов, който полага неимоверни усилия, за да възстанови съществуващите от по-рано училища и да създаде нови, открива класически и реални гимназии. Според временните правила през учебната 1878/1879 г. се откриват само първите два класа на Софийската класическа гимназия, което е възложено на софийския окръжен инспектор на народните основни училища Йосиф Ковачев. Отделени са за целта четири класни стаи в зданието на главното училище, а през ноември 1878 г. за директор на гимназията е назначен инспектор Георги Стаменов, което дава възможност за започване на редовни учебни занятия.

Редовните занятия протичали от 9.00 ч. сутринта до 14.00 ч. следобед. В първи клас са записани 76 ученици (две парарелки), във втори клас – 35 ученици. Учебните занятия се водили на втория етаж на Главното народно училище в двора на църквата „Св. Неделя” на площад „Св. Неделя”. В учебния план били включени изучаването на българска граматика, математика, история, география, православие, латински език, западен (немски или френски език) език и чертане.

До 1886 г. единствената мъжка гимназия в София е класическата. Първите учители в Софийска класическа гимназия притежавали добра подготовка и образование.

1894 г. Уилям Диксън патентова кинематографа. Шотландецът на практика конструира първия апарат, позволяващ записването на движещи се изображения върху прозрачна целулоидна лента. Роден във Франция, през 1883 г. той прекосява Атлантика и се озовава в Уест Ориндж (Ню Джърси), където се намира лабораторията на Томас Едисон.

През 1877 г. Едисон представя фонографа. Десет години по-късно той решава да конструира апарат, „който да бъде за зрението това, което е фонографът за слуха и който да може да записва и възпроизвежда едновременно звук и движение”. За осъществяването на тази идея Едисон привлича именно Диксън.

Двамата заменят мембраната на фонографа с фотообектив и постигат отчайващи резултати – върху валяка на „оптическия фонограф” се появява непрекъсната линия. Разочарован, Едисон зарязва експериментите, но не и Диксън.

С присъщото си усърдие шотландецът събира документацията за всички уреди, претендиращи, че могат да раздвижат застиналите фотографически снимки, проучва всеки детайл от откритието на англичанина Едуард Майбридж (успял вече да зафиксира посредством 24 фотоапарата последователните фази от движенията на галопиращи коне и тичащи животни, които с помощта на „магически фенер” възпроизвежда върху екран).

Диксън осъзнава, че записването на движещи се образи може и трябва да се извърши само с един уред.

Първоначално в Уест Ориндж използват фотографска хартия, доставяна от Джордж Истман. Но тя се къса лесно, а е и непрозрачна. Затова Диксън се свързва със свещеника Ханибал Гудуин, усъвършенствал метод за нанасяне на светлочувствителна емулсия върху целулоидна лента. Патентът е откупен, а масовизирането му бива поверено на Истмановата компания.

Диксън посещава фабриката в Рочестър, разяснявайки на работниците как да покриват лентата с тънкия фоточувствителен слой, пласт. Според инструкциите му ролките се изработват с ширина от 35 мм, а дължината им е приблизително 15 м. Преподобният Гудуин и Джон Карбут получават щедри възнаграждения, но съгласието им да преотстъпят своите изобретения ги лишава впоследствие от възможността да бъдат признати за откриватели на филмовата лента. Така благодарение на Диксъновата далновидност законен собственик на патента за нейната направа в продължение на около век остава Едисон.

Диксън конструира първия апарат, позволяващ записването на движещи се изображения върху прозрачна целулоидна лента. В тази примитивна кинокамера 35-милиметровият филм се задвижва чрез зъбно колело, задържащо за част от секундата всеки кадър пред обектива. На 6 октомври 1889 г. Едисон се завръща от Световното изложение в Париж и посещава лабораторията на своя асистент, където е посрещнат от изображението на Диксън. То му се покланя, сваля шапка и проговаря: „Здравейте, мистър Едисон. Щастлив съм да ви видя. Надявам се, че сте доволен от кинефонографа”. Първият филм в историята на човешката цивилизация току-що е бил демонстриран – шест години преди сеанса на Люмиер.

Диксън не прожектира първите си филми върху екран, а ги показва – посредством кинетоскоп. Той е просто устроен – филмовата лента с образите върху нея преминава със скорост от около 46 кадъра в секунда между осветена от електрическа крушка лупа и въртящо се колело. Така се създава оптическата илюзия, че статичните образи се движат.

Едисон освобождава Диксън от другите задължения, предоставя му екип от помощници. През 1891-а асистентът вече контролира изцяло работата на филмовия отдел в Едисоновата компания.

След представянето на изобретението през октомври 1892 г., „кинетоскопите на Едисон” наводняват света. Откриват се зали в Чикаго, Сан Франциско, Лондон, в Париж, където Люмиер купуват един апарат и го превръщат в кинематограф.

През 1895 г. Диксън конструира нова камера, тежаща почти 900 кг. По същото време в двора на Едисоновото ранчо е построено първото в света киностудио.

Облепената с накатранена хартия дъсчена бара е кръстена „Черната Мария”. В нея Диксън заснема простички сценки, изпълнявани от малко на брой персонажи, които се движели върху черния фон, докато самите те били облечени в бяло. И поради ограничените размери на павилиона, и поради малките габарити на визьора на кинетоскопа, не било възможно използването на общи планове, масовка. Въпреки това на практика Диксън осъществява първите в света филми – едноминутни епизоди, показващи дресирани животни, танци, акробати, жонгльори, борба, бокс.

Диксън осъзнава недостатъка на кинетоскопа, позволяващ гледането на филма само от един зрител, и купува от Томас Армат патента за апарат, позволяващ прожектирането на трепкащите образи от филмовата лента. Това довежда до конфликт между Диксън и Едисон и въпреки осемгодишната им съвместна дейност двамата се разделят.

Дни след това Едисон демонстрира прожекционен апарат, наречен витаскоп. Обемистият, но добре работещ уред предизвиква революция и измества кинетоскопа. Диксън пък основава собствена компания и пуска на пазара (пак през 1895 г.) мутоскопа, който превъзхожда витаскопа с по-доброто качество на образа, а и показваните от него филми се харесват повече на публиката.

Диксън основава свое студио – прототип на сетнешните филмови компании. Неговият „Байограф” се превръща в основен производител на филми и инкубатор за бъдещи кинозвезди. Първият му оператор е Били Бицър, а най-ранният филм „Импайър стейт експрес” (1896). Скоро след това Диксън продава акциите си и се оттегля от киното. По ирония на съдбата през 1913 г. Едисон купува студиото.

1904 г. влиза в употреба международния сигнал за бедствие CQD. Две години по-късно той е изместен от популярния и днес SOS.

През 1588 г., когато попаднали в силна буря, моряците от кораба на Испанската армада „Санта Мария де ла Роса” стреляли с оръдията, за да сигнализират, че са в опасност. Корабът потънал и нямало сведения за оцелели.

През 60-те години на 18 в. мореплавателите започнали да използват кодово средство за визуална сигнализация, наречено семафорна система. За да бъдат предадени сигналите, сигнализиращият трябвало да държи в ръцете си по едно флагче, наподобявайки часовникови стрелки. Всяко положение на ръцете представлявало отделна буква или цифра.

Голямата крачка била направена със създадената от Самюъл Морз кодова система, която позволявала на телеграфистите да изпращат съобщения по устройство, при което се използвал ключ в електрическа верига. Когато телеграфистът натискал ключа, съобщенията били изпращани до приемния край във вид на електрически импулси. За всяка буква и цифра Морз създал уникална комбинация от кратки и дълги звукови сигнали (точки и тирета). Много скоро бил въведен прост и уникален сигнал за бедствие, който се състоял от три точки, три тирета и още три точки, съответстващи на буквите „SOS”.

Обхватът на сигналите за бедствие продължил да се увеличава. През 1901 г. Гулиелмо Маркони предал първия радиосигнал през Атлантическия океан. „SOS” съобщенията вече можело да се изпращат чрез радиовълни, вместо чрез светлинни сигнали.

CQD е предшественикът на SOS и е въведен от компанията Маркони през 1904 г. Любопитен факт е, че по-късно буквите „SOS” били избрани, защото можели да бъдат изпращани и приемани лесно. Те нямали никакво конкретно значение и е напълно неправилно да се твърди, че те са съкращение от английски SOS – Save Our Souls (Спасете нашите души).

Сигналът SOS бил използван за пръв път от германското правителство в правила за радиосъобщенията от 1 април 1905 г. и е включен в Международната радиотелеграфна конвенция, подписана на 3 ноември 1906 г. Влиза в сила на 1 юли 1908 г. През 1927 г. с подписването на Международната радиотелеграфна конвенция изразът „мейдей” бил приет като международен сигнал за бедствие.

1914 г. през Панамския канал преминава първият кораб. Каналът е едно от най-големите инженерни постижения на 20 в.

Идеята се появила в главите на французи в края на 19 в., подтикнати от успешното построяване на Суецкия канал. Панама по това време била провинция на Колумбия. Първоначалният проект за канала била да бъде на територията на Никарагуа, но поради близостта на няколко активни вулкана било решено да се построи в Панама.

Строежът на мрежата от бентове и шлюзове, свързваща два океана – Атлантика и Тихия, продължила над десет години. В началото на 20 в. проектът бил поет от американците. При подписване на договора за бъдещото стопанисване на канала обаче те не се разбрали с колумбийците. Това довело до бърза и ефективна операция от страна на САЩ, в резултат на която се появила нова държава Панама, а цялата собственост върху бъдещия панамаски канал станала американска.

По време на строителството били използвани 3000 тона динамит. Изкопаното количество пръст, ако се натовари на влак, дължината му може да обиколи четири пъти земното кълбо. Празнините са запълнени с 4 млн. куб.м бетон. 22 000 работници загинали по време на френското строителство и още 6000 по време на американското.

Първият кораб преминал през 1914 г., но за датата всъщност има редица спорове. Според официални документи каналът е завършен на 15 август 1914 г., две години по-рано от планираното.

За цялата история на канала са преминали 900 000 кораба, като рекордът е 65 кораба за един ден през 1968 г. Любопитен факт е, че корабите изчакват на опашка около седмица, за да им дойде редът, но може да се заплати и такса предреждане.

1924 г. Джордж Гершуин започва работа по „Рапсодия в синьо”. Роден в Ню Йорк в семейството на дребен търговец-евреин, емигрант от Русия, в рода му няма музиканти. Самият Джордж до осмата си година, когато майка му купува старо пиано, също не проявява интерес към това изкуство.

Като ученик в търговската гимназия той се сближава със съученика си Макс Розенцвайг, който по-късно става прочут цигулар, и слуша негови изпълнения на Дворжак, Шуман, Шуберт и Чайковски. Тогава Джордж заявява на майка си, че иска да стане американският Менделсон и започва да взема уроци по теория на музиката, чувствайки силно влечение към по-леката, популярната музика. Започва сам да съчинява песни.

Напуска училище и започва да свири на пиано пред купувачите по 9 часа на ден в един музикален магазин. Когато става на 18 години, Джордж Гершуин се отдава всецяло на композиторска дейност. Трудолюбив, талантлив и предприемчив, той съчинява песни и танци и след много несполуки с издателските къщи, напечатва първата си песен „Когато поискате”.

Гершуин постъпва като секретар при композитора Берлин. Песните му се изпълняват все по-често. Междувременно младият композитор изучава класиците, интересува се от народната музика на Америка, особено от негърските народни мелодии.

След като операта му „Ла,ла, Люсил” и естрадните му постановки „Скандали” му носят шумен успех, Гершуин е ангажиран от прочутият американски джазов диригент Пол Уатмън за написването на джазов концерт на оркестъра си в огромния Карнеги хол. Това е „Рапсодия в синьо”.

Името се дължи както на ползваните джазови елементи, така и на словесната инвенция на брат му Айра Гершуин. Същия ден той гледал изложбата на художника Уистлър и все още бил под впечатление от имената на някои от картините: „Ноктюрно в синьо и зелено”, „Композиция и сиво и зелено” и други подобни. Композиторът споделил намерението си да кръсти новото си произведение „Американска рапсодия”. Тогава Айра му предложил името „Рапсодия в синьо”.

Любопитно е, че още на 3 януари 1924 г. в. „Ню Йорк хералд трибюн” публикува обширна информация за любопитно предстоящо събитие. Под заглавие „Какво е американска музика” се съобщава за специален експериментален концерт, в който прочутият по това време оркестър на Пол Уайтмън ще представи най-нови произведения на композиторите Гершуин, Бърлин, Хърбърт, Силвър, Мийо, Шонберг, Керн, Макдоуъл и други.

Определена е и датата – 12 февруари 1924 г. в „Йоулиън хол”. Братът на Гершуин – Айра, чете на глас тази информация, докато в съседство Джордж играе билярд. Място на действието е любимото по това време на нюйоркските поети и музиканти кафене на Бродуей.

Композиторът е изненадан при споменаването на името му в публикацията и веднага звъни на Уайтмън. Диригентът му разкрива цялата истина – за да се презастрахова срещу възможна конкуренция, той избързва с предварителната информация, ползвайки имената на някои от най-популярните по това време композитори. Сред тях, в това число и това Джордж Гершуин, има такива, които все още не са дали съгласието си за участие.

От 7 януари до 4 февруари Гершуин превръща квартирата си на нюйоркската 110-та улица в денонощна музикална работилница. Работата е напрегната и следва определена последователност. Гершуин пише клавир за две пиана, оставя празни места за импровизациите на солиста и щом завърши нова страница, я предоставя на Ферд Грофе, аранжор и пианист в оркестъра на Пол Уайтмън. В своя титулярен състав този оркестър се състои от 23-ма музиканти, но за новото произведение на Гершуин се добавят още 9 души.

На концерта в „Йоулиън хол” на 12 февруари програмата върви вяло. Някои от слушателите в публиката дори се подготвяли да напуснат залата. В този момент на рояла седнал Джордж Гершуин, а Пол Уайтмън дал знак на първия кларинетист. Започнало знаменито кларинетно глисандо, което наелектризирало залата. Скуката напуснала публика и оркестър, а музикантите напълно се преобразили при изпълнението на „Рапсодия в синьо”. Авторът импровизирал все още ненаписаните върху нотния лист каденци.

На премиерата присъствали Сергей Рахманинов, Фриц Крайслер, Леополд Стоковски, Игор Стравински, Уолтър Дамрош и други. Успехът бил изключителен, публиката го приела възторжено.

1953 г. президентът Хари Труман обявява, че САЩ са разработили водородна бомба. Три години по рано (31 януари 1950 г.) той подписва заповед за създаване на водородна бомба. Президентът излиза с официално заявление, в което съобщава, че е дал указание Комисията по атомна енергия „да продължи работата по всички видове ядрени оръжия, включително и по т.нар. водородна или супербомба”.

Американските учени са напреднали достатъчно по пътя за нейната реализация, така че да могат да заплануват за 1951 г. провеждането на взривни полигонни експерименти. Единият от тях, под названието „Пункт”, представлява изпробването на т.нар. „усилена атомна бомба”, а другият – под названието „Джордж” – е изпитание на модел на „класическия супер” с бинарно индукционно запалване, работещ на принципа на радиационната имплозия.

Месец по-късно (април 1951 г.) Фредерик де Хофман предлага усъвършенстван вариант: инициатор от активно делящ се материал, поместен във вторичния възел от термоядрено гориво. На 8 май 1951 г. вече е проведено първото изпитание на „Джордж”: „Най-големият от проведените дотогава ядрени взривове, обезпечен от запалването на малък термоядрен пламък – първият избухнал на Земята”, както ще го характеризира по-късно един от участниците в изпробването.

Първата водородна бомба с мощност няколко kt тротилов еквивалент, е изпробвана на 16 ноември 1952 г. Но тъй като тази схема не позволява увеличаването на мощността й над 1 Мt, в Лос-Аламос се връщат към идеята за използване на Li-6 и в Ок-Ридж започва строителството на завод за тази цел, който е пуснат в експлоатация в средата на 1953 г., а необходимото количество термоядрено гориво той ще осигури едва през есента на 1954 г.

На 1 ноември 1952 г. на атола Ениветок е взривена първата бомба, освобождаваща енергията от сливането на леки елементи – водородна бомба с мощност 10 мегатона ТНТ. Бомбата е тристепенна. Един от островите на атола, Елугелаб, престава да съществува: кратерът е дълбок около 80 м, диаметърът е около 3 км.

На 1 март 1954 г. САЩ взривяват бомба с енергиен еквивалент 15 мегатона. Експлозията е последвана от горящо кълбо с диаметър над 4,8 км и огромен гъбообразен облак, който бързо се издига в стратосферата. Експлозията довежда до разбирането на радиоактивното излъчване. Радиоактивното излъчване от облака също разкрива много за същността на термоядрената бомба. Това става, когато част от радиоактивните останки падат върху японски рибарски кораб на около 160 км от атола. Радиоактивния прах, по-късно анализиран от японски учени, показват, че бомбата е нещо повече от атомна бомба с водородно ядро.

Изявлението на Труман от 31 януари 1950 г. за създаване на водородна бомба сериозно обезпокоява съветското ръководство. А след 1 ноември 1952 г., когато САЩ провеждат второто изпитание „Майк”, съветското ръководство впряга целия ресурс на държавата, за да наруши термоядреният монопол на САЩ.

1990 г. от съображения за сигурност е забранен достъпа на посетители във вътрешността на Наклонената кула в Пиза. Любопитен факт е, че на теория по всички закони на физиката кулата отдавна трябва да е паднала. А при всеки опит да се намали наклонът и да бъде укрепена се нанасят все по-големи щети.

Кулата на Площада на Чудесата е започната като камбанария към Пизанския събор, който е открит сто години по-рано. Веднага след началото на строителството през 1173 г. тя започва да се накланя на север, заради слабата земна основа и неправилното изпълнение на фундирането.

Архитектът заложил основите на кулата на дълбочина 3 м върху каменна „възглавница”. Десет години след въвеждането на третия етаж станало ясно, че сградата се накланя на юг. Причината била, че грунтът под кулата се оказал нееднороден и фундаментът пропаднал с 30-40 см. Това на свой ред предизвикало отклонение на кулата.

Съществува легенда, че един от архитектите се осмелил да напомни на инвеститорите от католическата църква, че няма да е лошо да за платят труда му. Стиснатите църковници казали, че най-добрата му награда ще е чувството му за гордост от това, че с труда си е прославил християнството. Майсторът с досада махнал с ръка и заповядал на кулата: „Върви след мен!”. И… камбанарията направил крачка и се наклонила към създателя си.

Строителството било спряно за около 90 години. Когато строежът продължил, кулата започнала да променя посоката на наклона от север на юг.

Работата продължил Джовани ди Симоне, който се опитал да изправи оста на сградата. Височината на камбанарията се увеличила с още три етажа и достигнала 48 м. В 1284 г. били завършени шест етажа. Отклонението на кулата продължило да се увеличава и достигнало 90 см, затова строителството било отново спряно. В началото на 14 в.  на шестия етаж са поставени камбани, а над шестото ниво се появила галерия със звънарна.

С всяка изминала година наклонът на кулата се увеличавал и в началото на 20 в. отклонението от вертикалната ос достигнало 4,3 м, после – 4,6 м, 5,3 м. Въпреки че постройката понесла земетресение през 1846 г. и бомбандировките през Втората световна война, било ясно, че наближава денят, когато камбанарията ще рухне.

През 1935 г. във фундамента налели течен цимент. През 1992 г. на височината на първата галерия и под корниза на паметника били поставени 18 стоманени пилона, покрити със специална пластмаса.

След това били изследвани почвените процеси. Експериментите потвърдили, че кулата може да се стабилизира и леко да се изправи, ако се изземе част от почвата под северната страна на фундамента. Разчетите се оказали правилни и Пизанската кула се стабилизирала, което позволило да се махнат оловните решетки и временните опори.

През 2007 г. успешно бе намалено отклонението при върха с 45 см до положението от 1838 г. Международната група „спасители” на кулата отстрани от северната и страна 70 тона почва, което доведе до наклоняване на съоръжението в тази посока. Движението беше контролирано с помощта на 600 т оловен баласт-противовес в кулата и от система металически тросове, които „закотвяха” паметника.

Работата по изправянето на кулата в Пиза бе провокирана от падането на по-малко известната кула в град Павиа през 1989 г., която погреба под останките си четирима души. Тогава и правителството реши да вземе участие в проекта.

От 5 декември 2001 г. кулата отново е отворена за туристически разходки. Според ръководителя на комитета по спасяването на кулата Салваторе Сетис, ако не бяха предприети мерки, кулата със сигурност би паднала между 2030 и 2040 г.

1999 г. започва процедурата по импийчмънт на президента на САЩ Бил Клинтън. В последствие Клинтън е обявен за невинен по двете обвинения, повдигнати от Камарата на представителите: лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието.

Обвиненията в лъжесвидетелстване са повдигнати във връзка с показанията на Клинтън за връзката му с Моника Люински, дадени по време на съдебния процес за сексуален тормоз, започнат от бившия щатски служител от Арканзас – Пола Джоунс. Обвиненията за възпрепятстване се базират на негови действия по време на предоставяне на показанията.

В цялата си история Конгресът на САЩ е използвал правомощията си за импийчмънт 62 пъти. От 1789 г. насам е била започвана процедура по импийчмънт, която е изпълнена докрай само за 16 лица на федерални постове – съдията от Върховният съд на САЩ Самюъл Чейс през 1804 г., 11 други федерални съдии, един член на кабинета, един сенатор, и двама президенти (Андрю Джонсън и Бил Клинтън) – и двамата са признати за виновни от Камарата на представителите, но след това оправдани от Сената.

Разследването на случая Люински започва през януари 1998 г., когато пресата разпространява информация за тяхната връзка. Независимият прокурор решава да разследва дали Моника Люински не лъжесвидетелства по отношение на сексуалните си отношения с Клинтън. Под клетва президентът отрича да е имал сексуални отношения с нея, но през август с.г. признава, че всъщност се е ангажирал с лъжесвидетелстване.

През декември Камарата на представителите гласува президентът да бъде отстранен от длъжност, но през 1999 г.  е оправдан от Сената.

Успоредно с аферата „Люински” се разследва и друг подобен случай, известен като „Трупъргейт”. От 1994 г. Пола Джоунс, бивш държавен служител в Арканзас, обвинява президента в сексуален тормоз. Описаният случай се отнася до 1991 г., когато Бил Клинтън е бил губернатор. Но по делото Джонс се сключва споразумение. През ноември 1998 г. Клинтън плаща на бившата си подчинена 850 000 долара и тя я оттегля иска.

На 21 февруари Сенатът завършва 21-дневно разследване по двете обвинения и след гласуване не постига нужното мнозинство от 2/3 за отстраняване и осъждане на лице, заемащо президентския пост. При последното общо гласуване се спазват партийните пристрастия, като нито един от 45 сенатори-демократи не подкрепят обвиненията, а всичките 55 сенатори – републиканци ги смятат за основателни.

По обвиненията за лъжесвидетелстване гласовете се разделят 55 за оправдаване и 45 за осъждане, а по обвинението за възпрепятстване са 50 на 50 гласа. Клинтън е първият президент след Андрю Джонсън, който е подложен на импийчмънт.

Един ден преди да напусне длъжността си президентът Клинтън се съгласява да му бъде отнет адвокатският лиценз в Арканзас за срок от пет години, като част от споразумението с независимия прокурор за прекратяване на разследването. Във връзка с отнемането на лиценза му, автоматично му е отнето правото да се явява пред Върховния съд на САЩ. Това обаче има по-скоро символичен смисъл, защото той никога не се е явявал пред Върховния съд.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook