Интересни факти от 22 декември

1849 г. в последния момент е отменена екзекуцията на руския писател Фьодор Достоевски. До този момент той е прекарал осем месеца като следствен в Петропавловската крепост по обвинение за действия срещу държавата.

1216 г. папа Хонорий III утвърждава устава на Доминиканския орден. Известен е и като Орден на проповедниците или Божиите кучета.

Първата община на ордена е създадена в Тулуза през 1214 от Св. Доминик. Орденът бързо се разпространил във Франция, Испания и Италия. Най-важната задача за доминиканците било задълбоченото изучаване на Библията и подготовката на грамотни теолози. Основали собствени университети, за да подпомогнат задачата си – в Болоня, Кьолн, Оксфорд.

Основната дейност на ордена е проповядване на Евангелието, образование и научна дейност, мисионерство, борба срещу ересите. Орденът има и трети клон – т.нар. терциарии. Това са хора, които са приели обетите на съответния орден и неговия начин на живот, но са избрали да останат да живеят в света, а не зад манастирските стени.

1419 г. във Флоренция умира пиратът-папа Йоан ХХІІІ. Пет години преди да заеме престола той под истинското си име Балтазар Коса пиратства около остров Сицилия и е ограбва търговски кораби.

Балтазар преживява безгрижно детство, защото расте на пълна свобода и е най-обичаният, тъй като е най-малкото дете в семейството. В една ранна утрин, докато брат му Гаспар се готви да вдигне котва и да тръгне на лов по моретата с пиратите си, Балтазар, който по това време е едва на 13-14 ет години, го моли да го вземе със себе си. Гаспар Коса се съгласява и зачислява братчето си в пиратския си флот. Така Балтазар Коса се посвещава на своята мечта и призвание. Той смело се хвърля в боевете и побеждава противниците си.

Този занаят допада много на младежа, защото освен богатствата в ръцете на пиратите попадат и много пленници, между които и жени, а това съблазнява младия Балтазар. Така неусетно навършва 20 години. По желание на майка му сеньора Коса той изоставя пиратския занаят и става студент по теология и теологично право в прочутия Болонски университет. Със знанията си той кара не само студентите, но и професорите да се възхищават от него.

След поредица от завоевания на женски сърца Балтазар Коса завършва университета и пак се захваща с пиратството. По това време католическата църква се разкъсва от вътрешни борби, папи анатемосват антипапи и обратно. Цари корупция, всички постове се купуват и продават. В началото на 15 в., след едно корабокрушение, Коса се отказва от рискования пиратски занаят и се посвещава на църковна кариера. Той се намесва в папските противоборства със силата на оръжието, като непрекъснато се издига в йерархията. Последвалото възкачване на Балтазар Коса на папския престол е белег на дълбокия упадък на папската институция.

Бившият пират, вече папа Йоан ХХІІІ, продължава да се държи като разбойник и в църквата. Продава свещенически санове и върти търговия с индулгенции, занимава се с износ на оръжие и се сближава по отровителска линия с Козимо Медичи.

Любопитен факт е, че впоследствие обвинението срещу Балтазар Коса съдържа 72 точки и името му влиза в черната хроника на Ватикана. Действията му са толкова неприемливи за църквата, че е обявен за антипапа и престоят му на Светия престол не се признава за легитимен от Ватикана. В списъка на антипапите фигурират още 37 души, върху чието управление е лепнато клеймото „мрачно и позорно”.

1849 г. в последния момент е отменена екзекуцията на руския писател Фьодор Достоевски. До този момент той е прекарал осем месеца като следствен в Петропавловската крепост по обвинение за действия срещу държавата.

Екзекуцията е насрочена за 22 декември на Семьоновския площад. Според резолюция на император Николай I той е осъден като „държавен престъпник”. В последния момент обаче екзекуцията е заменена с -годишна каторга и заточение в Сибир, лишаване от всякакви права и разжалване в най-нисък военен чин ¬ редник.

Самият Достоевски пише в писмо до брат си: „Там ни прочетоха смъртна присъда на всички, дадоха ни кръста да го целунем, прекършиха шпагите над главите ни и ни докараха с предсмъртната бяла риза. После изправиха трима до стълба за изпълнение на присъдата. Бях шести поред, извикаха ни по трима, следователно трябваше да съм във втората тройка и ми оставаше да живея не повече от минута… Накрая барабаните удариха отбой, върнаха обратно вързаните за стълбовете и ни прочетоха, че Негово Императорско Величество ни дарява живота. После се прочетоха истинските присъди”.

През 1854 г. Достоевски вече е свободен и пратен да служи като редник в Седми сибирски батальон. Три години по-късно получава право да публикува отново. Чак през 1875 г. от него е снет и полицейският надзор.

1885 г. Ито Хиробуми става първият министър-председател на Япония. Принцът е един от основополжниците на съвременна Япония, той играе важна роля при създаването на Конституцията Мейджи и на японския парламент.

Осиновен син на самурай, самият Ито Хиробуми става самурай през 1863 г., но след като посещава Англия с.г., той се убеждава в необходимостта от модернизация на Япония по западен модел. След Реставрацията Мейджи Ито заема различни постове в правителството, като през 1878 г. става вътрешен министър, а от 1881 г. фактически е начело на кабинета.

Привърженик на конституционното управление, Ито основава една от първите политически партии в страната, Рикенсейюкай. През 1885 г. той създава Министерски съвет по европейски модел и става първият министър-председател. На този пост той сключва Тяндзинската конвенция с Китай.

През 1888 г. Ито Хиробуми се оттегля от поста министър-председател, но остава начело на Тайния съвет и ръководи подготовката на Конституцията Мейджи, приета през 1889 г. после заема поста още на два пъти.

През 1906 г. след Руско-японската война и окупацията на Корея Ито Хиробуми е назначен за генерал-губернатор. Той принуждава крал Годжон да абдикира в полза на сина си Сунджон и прокарва Японско-корейската конвенция от 1907 г., която дава на Япония значителен контрол върху вътрешните работи на Корея. Въпреки че напуска поста на генерал-губернатор, през 1909 г. Ито е убит в Харбин от корейски националист.

1894 г. във Франция започва съдебния процес по Аферата Дрейфус. Обвиняем е Алфред Драйфус, единственият офицер от еврейски произход на служба в Генералния щаб на Френската армия, срещу когото в хода на процеса е издадена присъда (доживотна каторга) за шпионаж в полза на Германската империя.

През септември 1894 г. офицерът от Статистическия отдел на френския генерален щаб майор Юбер Анри получава от свой сътрудник, който работи под прикритие в германското посолство в Париж, анонимен списък, който изброява няколко секретни френски военни документи с обозначение на цени за тях. Този списък (т.нар. „бордеро”) предизвиква разследване, а френската преса „надушва” за започналото разследване.

На 9 септември 1894 г. вестник „Либр парол” съобщава за съществуването на „еврейска следа” в провеждано разследване за държавна измяна. Католическият вестник „Ла Кроа” потвърждава, че обвинението е сериозно, а именно за измяна и корупция във Френския генерален щаб. На 15 октомври 1894 г. капитан Драйфус е арестуван.

Артилерийският капитан е признат за виновен въз основа на графологична експертиза на списъка-бордеро с изброени секретни френски военни документи с цени за тях, което доказателство е подкрепено и от свидетелските показания на генерал Гонс – помощник на началника на Генералния щаб и служители на френското военно разузнаване. В началото на 1895 г. Алфред Драйфус е заточен за изпълнение на присъдата (доживотна каторга) на Дяволския остров във Френска Гвиана.

Семейството на Драйфус (известни елзаски индустриалци) споделя мнението на влиятелни френски еврейски кръгове, че всеки опит за провеждане на повторно разследване, което евентуално да предизвика обжалване на присъдата, ще доведе до по-големи усложнения и проблеми за всички евреи във Франция. Първите стъпки в защита на Драйфус се правят извън Франция.

В края на 1896 г., 23 месеца след присъдата, в Брюксел младият евреин Бернар Лазар публикува своето разследване, с което се опитва да убеди, че Драйфус е невинна жертва на скалъпено обвинение. За автора на това разследване няма съмнение, че истинската причина за осъждането на капитана бил антисемитизмът.

1895 г. създателят на рентгеновия апарат Вилхелм Рентген прави първата рентгенова снимка – на ръката на съпругата си.

По това време Рьонтген използва уреди, разработени от неговите колеги, за да изследва електрически разряди във вакумирани стъклени тръби. В началото на ноември той провежда опити с катодни лъчи в тръби на Ленард. Тръбата на Ленард е обвита в черна хартия, непропускаща видимата светлина, предизвиквана от катодните лъчи и излъчвана от областта около анода.

На 8 ноември с.г. Рьонтген открива и документира електромагнитното излъчване. Нарича лъчението Х-лъчи, тъй като тяхната природа е била непозната.За това откритие той получава първата Нобелова награда за физика през 1901 г.

Рьонтген забелязва, че намиращите се на известно разстояние от тръбата бариеви кристали светят в тъмнината. При изключено напрежение на тръбата кристалите не светели повече.

Той поставя недалеч от тръбата екран, покрит с бариеви соли, които светвали всеки път, когато включвал напрежението и угасвали след изключването му. Ученият започва да експериментира с различни материали между тръбата и екрана. Картонът, хартията и ебонитът не влияели на яркостта на светене, докато металните предмети хвърляли сянка върху екрана. Той поставя дланта си на пътя на Х-лъчите и на екрана се появява изображение на костите. Меките тъкани обаче се оказват прозрачни за тях.

1930 г. извършен е полет на първия в света стратегически боен самолет – съветският АНТ-6 (Туполев ТБ-3). АНТ-6 е предназначен за изпълнение на стратегически задачи в състава на специализираните части на Военновъздушните сили.

АНТ-6 е тежък бомбардировач, използван от СССР през 30-те години и от времето на Втората световна война. Това бил първият в света четиримоторен самолет със свободноносещо крило. Използвал се е и за превоз на леки танкове. Общо са построени 819 броя.

През 1925 г. ВВС на СССР отправя заповед до ЦАГИ за разработването на тежък бомбардировач с голяма мощност на двигателите – 2000 к.с. с колесник или ски. „ОКБ Туполев” започва работата над проекта през 1926 г. За основа бил взет ТБ-1 отначало с двигатели Кьотсис В-1570 „Завоевател” (590 к.с. всеки), като при производството се планирало замяната им с Микулин М-17. Експерименталният модел с шаси на ски бил изпитан на 21 март 1930 г, полетът се извършил от Михаил Михайлович Громов. На 20 февруари 1931 г. започнало серийното производство на на АНТ-6 с двигатели М-17.

Първата модификация преди началото на производството било наречена ТБ-3-4М-17, която излетяла за първи път на 4 януари 1932 г. под управлението на А.Б. Юмашев и И.Ф. Петров. Изведнъж се разбрало, че пуснатия за производство самолет е с 10-12% по-тежък от прототипа, което значително повлияло на техническите характеристики. Тогава заводът предложил на своите работници да дават предложения как да бъде свалена масата на самолета, като за всеки свален килограм обещали по 100 рубли. Така съвместно с „ОКБ Туполев” масата била свалена с почти 800 кг.

1938 г. германският физик и химик Ото Хан извършва първи опит за разбиване на атомното ядро. Той отдава много години на научните изследвания и упоритата работа по изучаване на явлението радиоактивност. Откритието му променя живота на човечеството, давайки в ръцете му ключа за използване на ядрената енергия – атомната бомба и ядрените реактори.

Концепцията за атома като неделима съставна част на материята е предложена за първи път от античните философи на Индия и Древна Гърция. През 18 и 19 в. химиците дават физическа основа на тази идея като показват, че някои вещества не могат да бъдат разделени чрез химически реакции и прилагат старото философско понятие атом, за да обозначат тази химическа неделимост. Атомите и молекулите се възприемат като най-малките градивни частици на материята.

В края на 19 и началото на 20 в. физиците откриват субатомни частици и установяват структура вътре в атома, като по този начин опровергават неделимостта му и считат името за неподходящо.

През 1938 г. немският учен Ото Хан, ученик на Ръдърфорд, бомбардира уран с неутрони, опитвайки се да получи трансуранови елементи. Вместо това в резултат получава химичния елемент барий. Година по-късно Лиза Майтнер и Ото Фриш потвърждават, че опитът на Хан е първото експериментално ядрено делене.

И макар че първоначално терминът „атом” означава частица, която не може да бъде разделена на по-малки части, в съвременната наука атомът се разглежда като съставен от различни субатомни частици.

През 1944 г. Хан получава Нобелова награда за химия за откритието на ядреното деление (при урана) – той открива ядрения изомеризъм. Наградата е връчена през следващата година, а Хан я получава през 1946 г.

1938 г. уловена е латимерия – най-древната риба на Земята и предтеча на сухоземните. Траулерът „Нерин” улавя неизвестната сребристо-синя риба с дължина 1,5 м на дълбочина 75 м близо до устието на река Чалумна, вливаща се в Индийския океан в Капската провинция на ЮАР.

Пристигналият проф. Джеймс Смит нарича това чудо на ихтиологията Latimeria chalumnae в чест на директора на градския музей в Ист Лондон Марджори Куртене-Латимер.

Откриването на латимерията произвежда сензация в научния свят. Рибата е единственият жив представител на целикантите. Името целакант произлиза от гръцките думи кѝлос (кух) и а̀канта (гръбнак). Целакантите се отнасят към древния разред Crossopterygii, за които учените преди предполагали, че са измрели преди 70 млн. години и затова са познати само от вкаменелости.

Биолозите предполагат, че целикантите са дали начало на сухоземните животни, като първи от гръбначните са излезли на сушата. В резултат у тях се е развила мускулатура в основата на плавниците, за да се движат по твърда повърхност, и двойно дишане (включително бели дробове).

Втора латимерия е хваната на въдица през 1954 г. между Мадагаскар и Източна Африка. След това са уловени общо около 200 екземпляра. През април 2001 г. край бреговете на Кения е хванат женски целакант с дължина 1,7 м и тегло 77 кг.

1967 г. Светият синод на Българската православна църква решава да възприеме новия календар, считано от 20 декември 1968 г., т.е. в навечерието на Коледа по новия стил. 

На 21 юли 1968 г. излиза специално „Послание до клира и всички чеда на Българската православна църква”, в което се обяви календарната реформа като факт, вече станал по„общо желание на клира и миряните”.

Официалната мотивировка е очевидната – необходимостта от синхронизиране на църковния и гражданския календар, както и безспорният факт, че новият календар е по-точен от астрономическа гледна точка.

Същинските мотиви за преминаването към новия календар са посочени в Записка за промяна на църковния календар, изготвена от Комитета по изповеданията (официалното название на държавния орган е Комитет по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове към Министерството на външните работи) на 25 октомври 1968 г. и адресирана до държавното ръководство.

Доказателство за това, че промяната е била одобрена от Московската патриаршия, е фактът, че за пръв път Коледна литургия по новия календар е отслужена през 1968 г. в съслужение с пристигналия специално за тази цел Ленинградски и Новгородски митрополит Никодим.

Промяната обаче остава практически незабелязана от обществото в страната, тъй като не води до изменение в датите, на които се отбелязват граждански празници, чийто произход е в църковната традиция.

1979 г. испанската област Каталуния получава автономия. Каталуня започва да се изгражда като историческа и културна общност от 9 в. – десетилетия, след като създадените от Карл Велики графства са се превърнали в наследствени и независими.

Към средата на 15 в. социалната криза в каталунското село, гражданската война (1462-1472 г.) и епидемиите бележат заника на средновековното кралство. През 1474 г. бракът на Фердинанд II Арагонски с Исабела Кастилска свързва двете главни испански корони, като всяка от тях запазва собствените си институции и историческо наследство.

Каталуня отговаря с войната dels Segadors (на жътварите), която избухва през 1640 г. със завземането на Барселона от една селяшка армия. След опит за отцепване и присъединяване към Франция мирът e възстановен с подписването на Пиренейския договор (1649 г.), който присъединява северните области на Каталуня към Франция.

След смъртта на Карл II Хабсбургски, който не оставя наследници, европейските сили си съперничат, за да наложат свой кандидат начело на Испания. Кастилия предпочита Филип д’Анжу, внук на Луи XIV, докато Арагонската корона (Арагон, Балеарските острови, Валенсия и Каталуня), които се боят от установяването на открито централизирана система на управление, подкрепят ерцхерцога Карл Австрийски. През 1714 г., след едномесечна обсада, войските на Филип V Бурбон влизат в Барселона и малко след това каталунските институции са закрити.

Но въпреки това през 18 в. се извършват огромни промени в каталунското земеделие и в развитието на памукопроизводството. Тези промени водят не само до невероятен демографски възход, а откриват и пътя за индустриализацията през 19 в. Социалните и демографските промени открояват още по-силно разликата между нея и останалата част от страната.

В зората на следващия век за Испания е характерно икономическо изоставане на вътрешните области и южната част, които се опират предимно на земеделието, спрямо растящия напредък и модернизацията на Каталуня, която е недостатъчно представена политически и лошо обвързана с останалата част от държавата. Появяват се културни и политически движения (Ренесанс, модернизъм, основни положения от Манреса), съчетаващи модерността със завръщане към националната идентичност.

Умереният каталунизъм разработва проект за модернизация на държавата, чиято най-завършена форма е Каталунското съгласие (1914-1923 г.), който позволява ограничено прехвърляне на някои държавни компетенции на Каталуня и служи на последната да утвърди правното си единство. Ноусентизмът съставлява неговото политико-културно изражение.

Местните избори от 12 април 1931 г. са спечелени от една лява националистическа коалиция Каталунска републиканска левица и Каталунски социалистически съюз. Два дни след това Франсеск Масиа обявява Каталунска република, неразделна част от една Иберийска федерация. Инициативата е приета зле от временното републиканско правителство в Мадрид. В замяна то предлага създаване на автономно управление и изработването на статут за автономия, който е одобрен на референдума от 2 август 1931 г.

Изборите в Испанското учредително събрание – Кортесите, на 28 юни 1931 г., отново са спечелени от КРЛ, която обира гласовете на народните прослойки, в това число и на пролетариата, масово свързан с Националната конфедерация на труда (НКТ), анархо-синдикалистки профсъюз – и всичко това за сметка на Лигата, партията на консервативния каталунизъм. Налага се обаче промяна по същество на статута, за да се приведе в съответствие с Конституцията, одобрена на 9 декември 1931 г. Кортесите в Мадрид я приемат на 9 септември 1932 г. с 214 гласа „за” (социалисти и републиканци), 24 „против” и 100 „въздържали се”.

Така Каталуня се изгражда като автономна област в лоното на испанската държава, Общността става неин представителен орган и кастилският и каталунският получават равен статут на официален език. Държавата си запазва изключителните права над отбраната и армията, международните отношения, политиката в митническата, фискалната, валутната и банковата област.

Статутът от 1932 г. позволява да се провежда твърде ефикасна правителствена дейност, особено в областта на образованието; но Гражданската война (1936-1939 г.), предизвикана от надигането на най-непримиримата част от армията и испанската десница, които никога не приемат легалността на републиката и не се примиряват със загубата на държавния монопол, слага край на мечтите за автономия и република на левицата.

Разгромът от 1939 г. води до закриване на каталунските институции, до жестока разправа и опит за културен геноцид срещу Каталуня. В началните години от диктатурата на генерал Франко единствено в средите на бежанците каталунският език и култура могат да продължат живота си Националният въпрос се превръща в колективен патримониум на цялата опозиция. По време на първите демократични избори на 15 юни 1977 г. повече от 75% от каталунските избиратели се произнасят в полза на възстановяването на каталунските институции и на статута от 1932 г., а повече от 50% от избирателите постъпват така, ръководени от левите си убеждения.

Териториалната реорганизация на испанската държава се превръща в ключов въпрос за постфранкисткия период на преход между 1975 и 1978 г. На 11 септември 1977 г. огромно шествие, в което вземат участие стотици хиляди каталунци из улиците на Барселона, издига искане за автономно правителство на Каталуня. Но тогавашният испански министър-председател Адолфо Суарес се противи на предоставянето на автономия, която да бъде контролирана от левицата. Следователно той решава да възстанови Общността и назначава да я оглави каталунският президент в изгнание Хосеп Тараделяс, който пристига в Барселона на 23 октомври 1977 г. Възстановяването на Общността е единственото решение на прехода, което се вписва в републиканската легитимност.

На 6 декември 1978 г. е одобрена новата Испанска конституция. Новият статут на Каталуня е утвърден на 25 октомври 1979 г. Текстът поверява компетенции на Общността в областта на образованието, здравеопазването, социалната закрила, езиковата и културната политика, териториалното устройство и т.н. Той позволява създаване на автономна полиция и определя Каталуня като националност, имаща собствен език, който притежава същия официален статут като кастилския.

Конституцията от 1978 г. не предлага разрешение на проблемите, свързани с държавното териториално устройство. За цяла Испания са признати 17 автономни области, нещо, което размива баските, каталунските и галисийските надежди и стремежи.

На 20 март 1980 г. се провеждат първите избори за каталунски парламент, които отреждат победата на националистическа коалиция в център-дясното пространство, която по заобиколен път, с класово неопределени изразни средства успява да докара до съвпадение „интересите на Каталуня” с тези от собствената й платформа. В течение на 23 години Хорди Пухол, избран за президент на Общността, държи в ръцете си съдбата на Каталуня. Напредъкът във всички сфери е забележителен.

Пухол допринася и за политическата стабилност на Испания, подкрепяйки малцинствените правителства на Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) от 1993 до 1996 г., и на Народната партия от 1996 до 2000 г. Обаче никога не повдига въпроса за статута от 1979 г., който междувременно разкрива недостатъците си, особено по отношение на системата за финансиране, която налага по-тежко данъчно бреме на по-богатите региони, без те да се ползват от компенсиращи публични субсидии.

1989 г. след седмица кървави демонстрации, Йон Илиеску взима президентската власт в Румъния и сваля Николае Чаушеску и комунистическия режим. След одобряването на новата конституция през 1991 година, той печели още два мандата като президент – от 1992 до 1996 г. и от 2000 до 2004 г.

Илиеску играе важна роля в Румънската революция срещу комунистическия режим. Първите протести срещу диктаторския начин на управление на Николае Чаушеску са в Тимишоара. На 16 декември избухва протест в отговор на опит на правителството да изгони дисидент – унгарския пастор Ласло Тьокеш.

Малко преди това Токеш се изказва критично срещу режима в унгарска медия и правителството започва да се съмнява, че той проповядна етническа омраза. По волята на правителството местния архиепископ го премества от поста му и го лишава от правата да използва апартамента, който му е даден като пастор. За кратко време голяма част от енорията му се събира около дома му, за да го защити от изгонване. Впоследствие много минаващи покрай там хора, включително и религиозни румънски студенти се присъединяват към протеста.

До 19.30 ч. протестът се е разпрострял много, а първоначалната цел се е изместила. Някои от протестиращите се опитват да запалят сградата, където се помещава местната секция на Румънската комунистическа партия. Секуритате отговаря със сълзотворен газ и водни струи, докато полицията бие протестиращите и арестува много от тях.

На следващия ден протестите отново се възобновяват. Протестиращите нахлуват в сградата на централата на РКП и изхвърлят партийни документи, пропагандни материали, публикации на Чаушеску и други символи на комунистическата власт. Отново се опитват да я запалят, но са спрени от военни части.

На сутринта на 18 декември центърът е охраняван от войници и агенти на Секуритате в цивилни дрехи. На 19 декември Раду Балан и Щефан Гуша посещават работниците в градските фабрики, но не успяват да ги накарат да продължат да работят. На следващия ден влакове пълни с работници от фабриките в Олтеница пристигат в Тимишоара. Режимът се опитва да ги използва, за да подтисне масовите протести, но накрая и те се присъединяват към протестиращите.

На 18 декември 1989 г. Чаушеску заминава на визита в Иран и оставя справянето с протеста в Тимишоара на подчинените си и жена си. На 20 декември той се завръща и изнася реч по телевизията от студио в сградата на Централния комитет, в която реч говори за събитията в Тимишоара като за „намеса на чужди сили във вътрешните работи на Румъния” и „външна агресия над суверинитета на Румъния”.

На сутринта на 21 декември Чаушеску отправя зов към събралите се да осъдят бунтовете в Тимишоара. Обаче румънския управляващ е далеч от обикновените хора и напълно не разчита настроението на тълпата. Той започва своята реч с типичните хвалебствия за постиженията на „социалистическата революция”, на развитото румънско общество.

С продължаването на речта част от тълпата започва да освирква и да го обижда. Чаушеску и жена му правят безплодни опити да върнат контрола над гражданите.

На 24 декември Йон Илиеску глава на наскоро формираният Съвет на Фронта за национално спасение подписва декрет за установяване на извънреден военен трибунал. Процесът се провежда на 25 декември, трае около два часа и завършва със смъртни присъди за Чаушеску и жена му Елена.

Екзекуцията се изпълнява незабавно от трима парашутисти с повереното им оръжие. Разстрелът не успява да се запише, защото оператора на камерата е прекалено бавен и влиза в двора точно след като е извършен разстрела. Румъния става единствената източноевропейска социалистическа държава, където режимът е свален с насилие.

1989 г. в Берлин след почти 30 години е отворена Бранденбургската врата, което слага край на разделението на Източна и Западна Германия.

Бранденбургската врата се намира на Паризерплац, в центъра на Берлин. Тя е архитектурен паметник тип триумфална арка и е великолепен образец на германския класицизъм. Изградена е по нареждане на крал Фридрих Вилхелм ІІ през периода 1788-1791 г. от архитекта Карл Готгард Ланганс, по образец на пропилеите на атинския Акропол.

Тя се състои от 12 гръцки дорийски колони, по шест от всяка страна. Фасадата първоначално е била украсена с бял цвят. Вратата е увенчана на върха със статуя с квадригата (триумфален впряг) на богинята на победата Виктория. Всъщност статуята първоначално е олицетворявала богинята на мира Ирена, но след поражението на Прусия във войната с Франция, квадригата по нареждане на Наполеон е пренесена в Париж. През 1814 г. тя е върната в Берлин, но лавровият венец на статуята е заменен с железен кръст и е преобразена в богинята на Победата.

Когато нацистите идват на власт, те използват вратата в качеството на символ на своята власт. По време на Втората световна война Бранденбургската врата е сериозно повредена, а квадригата е била напълно разрушена. През 1956 г. вратата е реконструирана, а квадригата е възстановена през 1958 г., като по запазилите се оригинални макети е излято нейно копие.

През 1961 г. Бранденбургската врата е била затворена и вградена в издигнатата Берлинска стена, която разделя Берлин на източна и западна част. Вратата е открита отново едва на 22 декември 1989 г., когато Берлинската стена бива разрушена и западногерманският канцлер Хелмут Кол преминава през нея, за да приветства източногерманския премиер Ханс Модров.

2001 г. Ричард Рейд опитва да разруши пътнически самолет с помощта на експлозиви, скрити в обувките му. Англичанинът и новобранец в Ал Кайда изработва скрито отделение в петата на обувката си и го пълни със самоделни експлозиви. Той преминава през охраната на летището и се качва на борда на полет от Париж до Маями.

Планът му обаче се проваля. Рийд има проблеми със запалването на фитила на бомбата. Когато това най-после се случва, тя не се детонира – кракът на терориста е прекалено потен.

След като стюардесите и пътниците забелязват подозрителната му дейност, те връзват Рийд, а лекар на борда му дава успокоително. По-късно той се признава за виновен по обвинения в тероризъм и е осъден на доживотен затвор.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook