Интересни факти от 29 ноември

1877 г. американският изобретател Томас Едисън представя фонографа – предшественик на грамофона. Фонографът е един от първите уреди, служещи за записване и прослушване на звук, предшественик на грамофона.

1780 г. след смъртта на императрица Мария Тереза на престола на Свещената Римска империя застава нейният син Йозеф II.

След смъртта на баща му Франц I Лотарингски, който е избран за император на Свещената Римска империя, Йозеф II е приобщен към майка си, с която да управлява Австрийските владения. Епохата на тяхното съвместно управление се ознаменува с широка реформаторска дейност, започнала по времето на Седемгодишната война, която за малко да сложи край на Хабсбургските владения.

През този период проникват просветителските идеи на френската философия от 18 в. Партията на Просвещението все повече набирала популярност в литературата и дори сред правителствените кръгове в Австрия. Въпреки консервативните нагласи на императрицата, Йозеф II застава начело на това движение, което довежда до облекчения в положението на селяните, укрепва държавната власт в ущърб на клерикалните и феодални елементи, разпуска Ордена на Йезуитите.

Едва след смъртта на майка си през 1780 г. Йозеф е напълно свободен, за да осъществи своите реформаторски планове. Целите му представляват най-последователните идеи на просветения абсолютизъм. Съвременник на короновани философи като Фридрих II Пруски и Екатерина Велика, Йозеф бил изключително деен човек, не щадящ нито себе си, нито тези около себе си. Неговите безчислени пътешествия не са триумфални разходки, а тежък труд на добросъвестен ревизор. Следял за всичко лично и вярвал в своето призвание да изведе Австрия от полудивото ѝ състояние по пътя на реформите, провеждани отгоре.

Йозеф II продължава да следва старата австрийска традиция на укрепване на вътрешното и външното могъщество на държавата, бюрократическа централизация, обединение на разноплеменния състав на монархията и подчинение на Църквата на държавата. Като коректив на произвола и абсолютизма Йозеф II позволява гласно обсъждане на текущите въпроси в печата и открита критика спрямо действията на монарха.

През 1781 г. Йозеф II издава знаменития си указ от 13 октомври за веротърпимостта и с него закрива тези манастири и монашенски ордени, които не подкрепят народното просвещение и презират болните. Църквата е поставена в тясна зависимост от държавата и връзките ѝ с Римската курия значително са ограничени. Народното образование е поставено под надзора на държавата. Католическата църква останала господстваща в Хабсбургските владения, но последователите на православието, лютеранството и калвинизма се сдобиват с равни граждански права, а юдеите получили различни облекчения.

От 1782 г. нататък отстъплението от господстващата религия (католицизма) престава да се смята за углавно престъпление, но „свободата на съвестта” не е пълна. Правителството ограничило със срокове и други препятствия правото на избор на вероизповедание, а към сектантите Йозеф II се отнасял понякога дори жестоко.

Както и с останалото наследство от Средновековието, така и с феодализма Йозеф II води упорита борба. Премахването на привилегиите на магнатите и аристокрацията и установяването на равенство за всички граждани пред закона са основна задача пред Йозеф II, който признава дворянството само като служащо съсловие и допуска хора от различни съсловия в чиновническата администрация. Хабсбургският монарх отменя крепостното право в Бохемия (1 ноември 1781 г.), а след това и в другите провинции.

Започналата Руско-турска война дава надежда на Йозеф II, че ще повдигне позападналия си авторитет. За целта той не се ограничава в помощта си на съюзника Русия и с всички сили се включва във войната, като дори застава лично начело на войската. Това негово решение е плод на любовта му към военното дело, представляващо, заедно с увлечението му по външната политика, основно противоречие в личността на неспирния реформатор.

Скоро военните неуспехи и смътоностната болест, хваната по време на похода, го принуждават да се върне във Виена. Там той разбира безизходицата на положението си и при опасни вътрешни брожения, отменя всички направени разпоредби освен селската реформа и закона за веротърпимостта. На смъртен одър, въпреки тежките си страдания, той продължава да се занимава с държавните дела до последния си час на 20 февруари 1790 г., когато умира.

1783 г. в руската азбука е въведена буквата Ё. По онова време това се явявала 33-тата буква. Решението за въвеждането й става на едно от първите заседания на създадената малко преди това Академия на Руската словесност с участието на нейния директор – княгиня Екатерина Дашкова.

Тогава е обсъждан проект за пълен тълковен Славяно-руски речник, знаменития впоследствие „Словарь Академии Российской”. Отлично образованата княгиня предлага да се замени обозначението на звука „io” с една нова буква – „ё”. Нейните доводи изглеждат убедителни и скоро предложението й е утвърдено от общото събрание на Академията.

Новаторската идея на княгиня Дашкова е подкрепена от водещи дейци на културата по онова време, включително Гавриил Державин, който първи започва да използва Ё в личната кореспонденция. Първото печатно издание, в което се среща буквата Ё, е в книга на Иван Дмитриев.

Буквата става известна благодарение на Николай Карамзин. През 1787 г. той заменя при подготовка на книга за печат двете средни букви в думата „слiозы” с едничката „ё”. Така с леката ръка на Карамзин буквата „ё” влиза в руската азбука.

При съветската власт отпадат няколко архаични букви, но не се посяга на Ё. Но именно при съветската власт за опростяване на набора при печатане точките над буквата изчезват.

Ситуацията рязко се изменя през 1942 г. На масата на Върховния главнокомандващ Йосиф Сталин попадат германски карти, в които немските картографи вписват имената на населените пунктове с точност до точка. Ако селото се казва „Дёмино”, то и на руски, и на немски е написано именно Дёмино, а не Демино. Сталин оценява вражеската педантичност. В резултат на 24 декември излиза указ, предписващ задължителното използване на буквите Ёё навсякъде – от училищните учебници до официоза „Правда”. Това се отнася и до картите.

1877 г. американският изобретател Томас Едисън представя фонографа – предшественик на грамофона. Фонографът е един от първите уреди, служещи за записване и прослушване на звук, предшественик на грамофона.

Дословно думата фонограф може да се използва за определяне на всяка конструкция, предназначена за записване на звук. Това название обаче се използва след като е въведено официално от американския изобретател Томас Едисън за неговия апарат. Едисън патентова изобретението си на 19 февруари 1878 г.

При този апарат звукът се записва чрез резец, изменящ дълбочината на пътечка, разположена по винтова линия върху цилиндър (валяк). Прослушва се с помощта на игла. Цилиндърът се върти с постоянна скорост. По-нататъшното развитие на звукозаписните апарати става, като записването и прослушването на звука е върху и от диск (плоча). Тези апарати са наречени грамофони, а дисковете за записване и прослушване на звука – грамофонни плочи. Любопитен факт е, че смяната на фонографския валяк с грамофонна плоча става не поради по-доброто качество на звука върху грамофонната плоча, а поради по-лесния и по-евтин начин на производство на дискове вместо цилиндри.

1899 г. основан е каталунският футболен клуб „Барселона”. По годишен оборот за финансовата година към сезон 2011/2012 „Барселона” е на второ място в света и в Испания с оборот от 390,8 млн. британски лири.

Клубът всъщност води началото си 22 октомври 1899 г., когато Жоан Гампер – един от футболистите-пионери в континентална Европа, публикува обява за организиране на футболни мачове в списанието „Лос Депортес”. На 29 ноември с.г. клубът е официално създаден от Гампер и още 11 отзовали се на обявата съоснователи. За първи президент на клуба е избран англичанинът Гуалтери Уайлд.

През 1902 г. отборът печели първия от мнoгoбройните си трофеи – Копа Макая (футболното първенство на Каталуня), както и достига финал при първото си участие в турнира за Купата на Краля. През с.г. „Барселона” побеждава с 3:1 „Реал Мадрид” в първото официално Ел Класико.

Между 1908 и 1925 г. начело на клуба е основателят му Жоан Гампер, като под неговото ръководство отборът изживява златна ера (11 шампионатни титли на Каталуня, шест Купи на Краля и четири Купи на Пиринеите). Клубът вече надвишава 20 000 члена и се стабилизира финансово – дотолкова, че да финансира сам нов стадион „Лес Кортс”, на който се премества през 1922 г. Първият шампионат на Испания е завоюван в сезон 1928-1929 г. – само две години след като клубът става официално професионален. По същото време клубът се утвърждава като обединителен символ на Каталуня и каталунците в борбата им с диктатурата на генерал Примо де Ривера, а по-късно и с тази на Франко.

40-те години на 20 в. са драматични за клуба. През 1943 г. „Барселона” губи от „Реал Мадрид” в полуфинал за Купата на Генералисимус Франко след намесата на директора на сигурността на Франко, който напомня на играчите на „Барса”, че имат възможността да играят единствено и само заради „щедростта на режима”. Въпреки тежката политическа ситуация, в която е поставен, клубът печели няколко важни трофея в края на периода, включително Копа Латина – трофея предшественик на Купата на европейските шампиони – през 1949 г. след победа срещу „Спортин Лисабон” с 2:1.

Веднъж вече обединил каталунците в борбата им с диктатурата на Примо де Ривера, през 40-те години клубът отново играе водеща роля в съпротивата срещу режима на Франко.  Стадионът на Барса „Лес Кортс” е едно от малкото места в Испания, където има свобода на словото, включително на използването на каталунски език, а самият клуб се превръща в най-ефективния посланик на Каталуня пред света.

През юни 1950 г. клубът успява да привлече Ласло Кубала – нападател от словашко-унгарски произход, който се превръща в голямата звезда на отбора. В първия си официален сезон с клуба (1951-1952) Кубала вкарва цели 26 гола в 19 мача. В един от тези мачове Кубала поставя немислим рекорд, който никой не е успял да задмине – нападателят вкарва 7 гола при победата с 9:0 срещу „Спортинг Хихон”.

Между 1951 и 1953 г. „Барса” печели практически всички възможни трофеи. Завинаги в историята на отбора остава сезон 1951-1952 г. или т.нар. „Сезон на петте купи”, в който „Барселона” отнася вкъщи Ла Лига, Купата на Краля, Копа Латина, както и купите Ева Дуарте и Мартини Роси. През 1953 г. са проведени първите избори за президент на клуба от членовете му, което се оказва една удивително демократична процедура за времето си.

Стремителното израстване на клуба налага проектиране и на нов по-голям стадион.  Така през септември 1957 г. e официално открит домът на „Барселона” „Камп Ноу” – най-големият стадион в Европа със своя актуален капацитет от 99 354 места.

На новия си стадион отборът печели две последователни титли на Испания през 1959 и 1960 г., както и става двукратен носител на предшественика на Купата на УЕФА и Лига Европа – Купата на панаирните градове (през 1958 и 1960 г.) През тези успешни години начело на отбора е Еленио Ерера, а в клуба играят редица легенди на световния футбол. През 1966 г. е завоювана още една Купа на панаирните градове и така „Барса” се превръща в клуба с най-много трофеи в съществуването на този турнир.

За „Барселона” 70-те години се помнят с две големи събития. Първото е пристигането на Йохан Кройф в отбора през 1973 г. Холандският нападател става бързо идол на феновете на „Барса” и символ на тоталния футбол. С екипа на клуба Кройф печели Златната топка през 1974 г., също вкарва и своя най-известен гол, който испанските медии наричат „невъзможен”, а авторът му „магьосник” и „летящият холандец”. С Кройф в нападение отборът постига една от най-паметните победи над „Реал Мадрид” на собствения му стадион (5:0), като това второ велико събитие за клуба е изработено на датата 17 февруари 1974 г.

С края на диктатурата на Франко отборът и целият спортен живот на Иберийския полуостров изживяват ренесанс. През 1978 г. е избран нов президент на „Барса” – Хосеп Луис Нуньес, който се превръща и в най-дълго служилия ръководител на клуба (до 2000 г.). През 1979 г. отборът печели първата си Купа на носителите на национални купи в Бaзел, като събитието е запомнено с изключителната подкрепа от страна на феновете на отбора.

Особено емоционален е и шампионатът на Испания спечелен през 1985 г., когато един от най-добрите вратари в историята на отбора Франсиско Урути спасява решаваща дузпа в последните минути на мача с „Валядолид”. Радостта от титлата през 1985 г. е голяма, но след нея клубът преживява трудни моменти до края на десетилетието.

Една от най-важните години за клуба е 1988 – годината, когато президентът Нуньес решава да се довери на каталунеца по дух и легенда на „Барселона” Йохан Кройф, който поема треньорския пост на отбора. От тази година започва ерата известна като „Dream Team” – период, в който отборът доминира тотално в Испания и изумява Европа с уникалния си стил на игра. Клубът печели рекорден брой титли на Испания поред – четири между 1991 и 1994 г. Именно в този период в отбора играе и българският футболист Христо Стоичков.

Над всичко в тази славна за отбора епоха стои нощта на 20 май 1992 г. На тази дата на стадион „Уембли” „Барселона” побеждава „Сампдоря” с 1:0 и печели първата Купа на европейските шампиони в историята си. Голът на радостта е дело на Роналд Куман, който изпълнява пряк свободен удар и донася заслужената купа в Каталуня.

1927 г. Александър Алехин, руски и френски шахматист, става четвъртият световен шампион по шахмат. Той научава правилата на шахмата когато е 7-годишен, но започва да играе сериозно след 12-тата си година.

Между 1908 г. и 1914 г. Алехин участва в множество турнири. През 1908 г. в пролетния шахматен любителски турнир в Москва заема 1-во място. Същата година на 16 години прави международния си дебют на турнир в Дюселдорф, където дели 4-5-то място. Печели 1-во място в турнира на Московския шахматен кръжок и правото да играе на Всерусийския турнир на любителите, където е победител. Така през 1909 г. вече е удостоен със званието „майстор”.

След това бързо се придвижва сред най-силните шахматисти в света. През 1914 г. дебютира като гросмайстор в Манхайм, Германия, като печели турнира (+9, -1, =1), който е прекратен заради започването на Първата световна война.

От 1916 г. Алехин служи доброволно на страната на Русия във войната. След войната живее за кратко в Одеса. През 1918 г. е осъден на смърт чрез разстрел заради аристократичния си произход. Присъдата е отменена два часа преди определеното време за изпълнение благодарение намесата на някой от висшите революционни дейци. Алехин се връща в Москва и работи като преводач за конгреса на Коминтерна.

През 20-те години на 20 в. Алехин се опитва да спечели званието „Световен шампион по шахмат”. През 1920 г. става първият шампион по шахмат на СССР. През 1925 г. се представя блестящо в Париж на турнира по шах-блинд (без да гледа фигурите) като от 27 партии печели 22, губи 2 и завършва реми 3. Поставя и световен рекорд за най-голям сеанс по шах-блинд – 28 партии (+22, -3, =3). През 1927 г. печели световната титла в договорения мач срещу Капабланка и я запазва до смъртта си с двугодишно прекъсване от 1935 до 1937 г., когато шампион става д-р Макс Еве.

През 1933 г. на световното изложение в Чикаго поставя нов световен рекорд за най-голям сеанс по шах-блинд – 32 партии (+19, -4, =9). На световните шахматни олимпиади Алехин оглавява отбора на Франция. През 1930 г. в Хамбург печели всичките 9 партии. На олимпиадите следващата година в Прага и през 1933 г. във Фолкстон (Англия) отново показва най-добър резултат на първа дъска. През 1939 г. в Буенос Айрес заема 2-ро място на първа дъска след Капабланка.

Последните месеци от живота си Алехин прекарва в бедност и самотност в Португалия. Умира на 24 март 1946 г. на 53 години в хотелската си стая в Ещорил, близо до Лисабон, където е намерен мъртъв на 25 март сутринта. Починал е от задавяне или сърдечен инфаркт, като точната причина за смъртта му е неизвестна.

1929 г. американският пилот адмирал Ричард Бърд извършва първия полет със самолет над Южния полюс. Заедно с Бернт Балчън, Харълд Джун и фотографа Ашли Маккинли той лети повече от 18 часа до полюса и обратно.

Полетът е успешен, въпреки че Бърд трудно издига самолета над планините в Антарктида, и за да не се разбие, е принуден да изхвърли не само празните газови бутилки на борда на самолета, но и всички резерви, предвидени за извънредни ситуации.

Ричард Евелин Бърд е роден през 1888 г. във Вирджиния и е пряк потомък на първите заселници, дошли в Америка от Англия. Родът му води потеклото си от Джон Ролфи и индианската му съпруга Покахонтас. Бърд учи във военно училище, където развива страст по летенето. Първият му сериозен опит за рекорд датира от 1926 г., когато заедно с Флойд Бенет поема към Северния полюс.

През 1928 г. Бърд започва първата си експедиция до Антарктика, включваща два кораба и три самолета. Организира лагер „Малката Америка”, който е построен върху шелфовия ледник Рос, от който различни отряди с кучешки впрягове и моторни шейни предприемат изследвания в различни направления. За образцово проведената експедиция и множеството извършени открития и изследвания Бърд е удостоен със златен медал на Американското географско дружество.

Любопитен факт е, че Бърд е сред авиаторите, опитали се да осъществят първия полет през Атлантика, но е изпреварен от Чарлз Линдбърг. Авиаторът умира през 1957 г. на 69-годишна възраст.

1945 г. създадена е Федеративна социалистическа република Югославия. Държавата-федерация се състояла от шест социалистически републики – Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Сърбия допълнително включва в състава си две автономни републики – Войводина и Косово и Метохия.

Югославската държава е създадена през 1918 г. под името Кралство на сърби, хървати и словенци. През януари 1929 г. крал Александър I налага диктатура в страната и я преименува на Кралство Югославия. След окупирането на Кралството по време на Втората световна война, АВНОЮ обявява през 1943 г. своето намерение да възроди държавата под името Демократическа федеративна Югославия, като оставя въпроса за република или кралство отворен.

Демократическа федеративна Югославия е основана на второто заседание на АВНОЮ в град Яйце. Срещата продължава от 29 ноември до 4 декември 1943 г. Междувременно преговорите с Кралското правителство в изгнание продължават. На 29 ноември 1945 Федеративна Народна Република Югославия е конституирана като комунистическа страна. Първият председател на следвоенна Югославия е Иво Лола Рибар, а премиер Йосип Броз Тито. През 1953 г. Тито става президент, а през 1963 г. е провъзгласен за доживотен президент.

След смъртта на Тито (1980 г.), напрежението между югославските народи става по-голямо. През 1989 г. се появяват подходящи условия за разпадането на СФРЮ. Краят на политическата система на Източна Европа през 1989 г. същевременно е и начало на демократизацията на тези страни. Новите световни събития изоснови променят съотношението на силите в международната политика и съотношението на силите в самата СФРЮ. Те същевременно повдигат въпроса за оцеляването на политическата система на СФРЮ.

Разпадането на СФРЮ започва в момента когато Словения провъзгласява независимостта си (1991). Бързо след това започва гражданската война в Хърватия (1991-1995) между хървати и сърби. Сърбите се разбунтуват, защото според новата хърватска конституция губят статута си на конституционен народ, докато хърватите желаят да основат своя национална държава. Гражданската война в Босна и Херцеговина (1992-1995) е на етническа и верска основа. Воюват сърбите, хърватите и мюсюлмани (бошняците).

Според бошняците, Съюзна Република Югославия и Хърватия извършват агресия спрямо Босна и Херцеговина. За сърбите това е гражданска война. През 1993 г. хърватите и бошняците се съюзяват. Войната свършва със Дейтънското споразумение от 21 ноември 1995 г.

1947 г. Общото събрание на ООН гласува прекратяването на британския мандат над Палестина. Така територията на Палестина е разделена на две части – еврейска (с площ от 14 000 кв.км) и арабска (с площ от около 7000 кв.км) които по-късно стават отделни държави – Израел и Палестина.

Решението предизвиква бурна реакция сред арабския свят, който не желае възраждането на Израел. Току-що създадената държава е нападната от войски на Сирия, Египет и Йордания. Въпреки многократното превъзходство еврейските военни формирования отблъскват противника. Така Израел защитава правото си на съществуване. Новата държава е призната от почти всички страни в Европа и Америка.

От 1977 г. по решение на Генералната асамблея на ООН денят се отбелязва като Международен ден за солидарност с палестинския народ.

1977 г. АЕЦ „Козлодуй” е включен в енергийната мрежа на България. Атомната електроцентрала „Козлодуй” е първата атомна централа не само в България, но и в Югоизточна Европа.

Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли 1966 г. с подписването на спогодба за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на река Дунав, в близост до Козлодуй. Проектите за централата са изготвени съвместно от „Топлоелектропроект”-Москва, и „Енергопроект”-София. Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

Първата копка за строежа на АЕЦ „Козлодуй” е направена на 14 октомври 1969 г. През месец април 1970 г. започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникaлното и до днес за страната ни съоръжение, в което участват над сто хиляди строители и монтажници. Любопитен факт е, че на площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се внедряват за първи път в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ „Козлодуй” с дължина 240 м, ширина 105 м и височина 40 м. В него са разположени реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. През юни 1972 г. от Съветския съюз пристига първият реактор, а на 20 ноември с.г. той е спуснат в шахтата си.

1981 г. актрисата Натали Ууд загива по време на инцидент в Калифорния. Тялото на 43-годишната актриса, останала популярна с ролята си в „Уестсайдска история” (1961 г.), е открито във водите на Тихия океан, близо до о. Каталина в Калифорния, където прекарвала уикенда заедно със своя съпруг Робърт Уегнър и с колегата си Кристофър Уокън. Случаят тогава бил окачествен като нещастен случай. Следователите установяват, че преди да влезе във водата, Натали е пила алкохол и се удавила, когато се опитала да скочи от яхта в малка гумена лодка.

През ноември 2011 г. обаче полицията в Лос Анжелис съобщи, че подновява разследването за смъртта на американската актриса, тъй като е получила нова информация. Веднага след смъртта на актрисата се появяват слухове, че може би става въпрос за самоубийство или за убийство от ревност, тъй като Уегнър подозирал съпругата си в интимна връзка с Уокън.

В изготвения след възобновяване на разследването съдебномедицински доклад се посочва, че Натали Ууд може би е имала наранявания, които не са били резултат от инцидента, при който се дави в морето през 1981 г. В резултат на това причината за смъртта е променена от смърт при инцидент, на смърт от удавяне и други неопределени фактори.

Капитанът твърди, че Натали Ууд и съпругът й имали голям скандал преди тя да изчезне, а Робърт Уогнър твърде дълго чакал, преди да повика помощ.

В доклада се припомня, че компанията на Ууд се върнала пияна на семейната яхта „Splendour”, след вечеря на острова. На кораба Уегнър, Уокън и Ууд продължили да пият. Отсъствието на Натали било забелязано малко по-късно. Капитанът твърди, че Ууд и съпругът й имали голям скандал преди тя да изчезне, а Робърт Уогнър твърде дълго чакал преди да повика помощ.

1990 г. Андрей Луканов е принуден да подаде оставката на правителството под натиска на протестите и стачките, организирани от КТ „Подкрепа”.

През първата половина на ноември президентът Желю Желев защитава тезата за коалиционно, програмно правителство, но доминирано от БСП, тъй като кабинетът щял да бъде „камикадзе” заради предстоящите „страшни реформи”. Позицията му окуражава премиера Андрей Луканов. Вместо да прави реформи обаче, той ухажва СДС да подкрепи програмата му и да бъде договорен нов състав на кабинета.

Събитията объркват всички планове. На 19 ноември в Париж се срещат ръководители на 34 държави, участнички в ОССЕ. Западноевропейските лидери дават знак, че България би получила подкрепа само при смяна на властта. Д-р Желев разбира, че дните на Луканов са преброени. При завръщането си София той уверено агитира за ново правителство. В същото време Луканов е категоричен, че няма да се оттегли „под натиск на оркестрирани агитки”.

На 22 ноември страната ври и кипи, пред Националната галерия полиция с шлемове и щитове разделя двете групи. В парламента се случва нещо безпрецедентно – около 18.00 ч. там влизат въоръжени барети по решение на председателя Николай Тодоров и ръководителите на политическите сили. Десет минути по-късно те напускат сградата. На 26 ноември започна националната стачка на КТ „Подкрепа”.

На следващия ден студенти блокират възлови кръстовища в София. МВР използва и сълзотворен газ, за да освободи движението. На 27 и 28 ноември според „Подкрепа” в страната стачкуват 750 000 души. Възела разсича другият влиятелен синдикат – КНСБ. След драматични спорове е взето решение за национална стачка на 29 ноември. С това съдбата на правителството е решена.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook