Назад във времето: На училище през 19-и век (част 2)

Снимка: lostbulgaria.com

продължение от част 1

Манастирска килия. Юноши седят на постелки на земята. Духовник ги учи на азбуката, после да сричат, много рядко – и да смятат. Всички учат по църковните книги – Апостол, Псалтир и Часослов. За висша наука се смята, ако се изучат и трите.

Ако манастирът е по-голям, като Рилския, Зографския или Хилендарския, обучението в училището му е по-широко. Учениците получават известна богословска подготовка, навлизат в старогръцкия и новогръцкия език, преписват богослужебни книги, учат църковно пение или иконопис.

Това е най-общо картината на българското образование до началото на 19. век. По същото време някои европейски университети вече са на завидната възраст от 500-600 години.

Неофит Рилски е първият, който съставя и дисциплинарен правилник

за взаимното училище. В него е записано какво трябва да прави ученикът навън и вътре в училището, как да се държи с учителя, с показвателите. Не се допуска нарушаване на установения ред в сградата на училището, бой със съучениците, говоренето на неприлични думи. Вкъщи учениците трябва да изпълняват заповедите на възрастните, да уважават родителите и близките си, да помагат на бедни, слаби и болни.

През първата половина на 19. век за взаимните училища започват да се строят отделни училищни сгради. Така не само по съдържание, но и като външен израз училището се превръща в самостоятелна институция, отделена от храма. Неговата организация преминава изцяло в ръцете на училищните настоятелства. Те осигуряват средства за училището, което е безплатно за учениците.

Към 40-те години на 19. век в българските земи започват да се завръщат от Русия, Сърбия и др. школувани българи. Сред тях са Ботю Петков – бащата на Христо Ботев, Найден Геров, Иван Момчилов. Те създават първите класни училища в Калофер, Копривщица, Елена.

Класните училища са

втората степен в системата на българското образование.

В тях младежите са разделени на класове по възраст и подготовка. Учебното съдържание е много по-богато от това в основните взаимни училища, въпреки че остава все още зависимо от това какво може и знае учителят. Български език, свещена история, катехизис, география, геометрия са сред основните предмети. През 60-те и 70-те години на 19. век българската история се изучава във всички училища. Найден Геров превежда от руски и издава учебник и по физика. В някои училища се преподават началата на химията, на земеделието, на търговското счетоводство и деловодство (диплография). От 40-те години на века в обучението започват да навлизат все повече европейски езици – френски, немски, руски. Гръцкият, който е почти задължителен до това време, постепенно отпада.

Музиката присъства трайно в учебната програма на българчетата. В много училища изучават невмите (музикални знаци, използвани в литургичните текстове – бел. ред.), има и предмет църковно пеене. От средата на 19. век в някои училища (Копривщица, Шумен, Стара Загора) се въвежда и модерно нотно пеене. Всичко това дава тласък за създаването и разпространението на училищни песни. Те стават задължителни при годишните изпити, при посрещането на видни особи, при селищни и училищни празници. В училищата се организират училищни хорове.

Учебните помагала са ограничени.

През 1836 г. Неофит Рилски изработва географски глобус, който за тогавашното състояние на образованието е революция! Той е експониран в музея на Рилския манастир. По-късно за нуждите на училищата започват да се изготвят карти, атласи, речници.

От 40-те години на 19. век се засилва издаването на специализирана учебна литература – най-често преводна, която става важна част от българската печатна книжнина през Възраждането. Издадени са десетки буквари (111 бр.), читанки и христоматии, катехизиси, чистописания, истории, географии, аритметики, алгебри, геометрии, естествени истории. За отпечатването на някои от тях като спомоществователи се записват и ученици.

Учителите както във взаимните, така и в класните училища при постъпването си на работа подписват с училищното настоятелство или общината договори. В тях се отбелязва срокът, за който се наема учителят, заплащането му, допълнителните му задължения като писар в общините или певец в храма. В тези документи много рядко се посочва какви предмети ще преподава или какво образование има учителят и къде го е получил. Изискването за определен образователен ценз се появява в училищната документация едва към края на Възраждането.

Текучеството сред учителите през целия 19. век е голямо. Причините са много, но най-често са обществени или политически. Учителите са сред най-будните и с гражданско съзнание българи, които имат активни позиции и участват не само в борбите срещу фанариотските архиереи и политическите потисници, но и срещу назадничави и подкупни местни първенци. Често учителите не получават редовно заплатите си или пък некомпетентни  чорбаджии се месят в начина им на преподаване.

Това ги принуждава да се местят от място на място в търсене на по-добри условия и заплащане. Малко са учителите, които се задържат повече от няколко години в едно селище. Непрекъснатото местене се отразява върху системното образование на децата, защото един учител им преподава предмети, които той владее, после идва друг, който премахва досегашните и въвежда нови, по които има знания.

Системата на българското образование остава непълна до Освобождението.

Тя е представена от килийните училища – анахронизъм, който се запазва в някои изостанали райони, от взаимните начални училища и от класните училища. Създават се и три гимназии. Първата е Болградската, открита през 1858 г. от бесарабските българи. През 70-те години на 19. век Габровското и Пловдивското училище разкриват шести и седми клас, с което също се превръщат в средни учебни заведения.

Още през първите десетилетия на 19. век има сведения за обучение и на момичета в килийните училища. Началото на девическото новобългарско образование поставя учителката Анастасия Димитрова, която през 1841 г. започва да преподава в Плевен във взаимно училище, специално организирано за момичета. До Освобождението броят на девическите начални и класни училища достига 90.

В девическите начални училища се изучават

взаимните таблици, както и при юношите. Някои по-просветени учителки преподават във втората им степен и история, география и аритметика. В класните училища общообразователните предмети зависят от подготовката на учителката. Задължително обаче има практико-приложни предмети като шев, готварство, водене на домакинство.

Според изучаваните предмети българското училище почти до Освобождението има предимно хуманитарна  насоченост. Българските вестници призовават за откриването и на специализирани училища по педагогика, богословие, търговия, земеделие, живопис и др. Правени са и няколко опита, но за съжаление с краткотраен успех.

През 70-те години на века, когато от чужбина се завръщат по-масово високообразовани учители и се учредява Българската екзархия, се прави опит за централизиране на образованието и за изработването на единна учебна програма. Априлското въстание от 1876 г., а след това и Освободителната война попречват на процесите за централизация.

Картината на българското училище от 19. век е доста пъстра.

Поразително е, че това, което свободните европейски народи постигат в образованието за столетия, за да откъснат училището от влиянието на църквата, българите постигат за няколко десетилетия. Новобългарското училище е едно от средствата, чрез което българите преодоляват идейната и културната изолация, в която се намират до 18. век. То изпълнява и мисията, която му се възлага в идейната подготовка на националната революция.

* Материалът е написан на базата на разговор за българското образование с проф. Румяна Радкова.

инфо: obekti.bg

Вижте още:

Истинските имена на месеците на български език

Как училището убива таланта и създава неудачници

11-те урока, които никой не ни преподаде в училище

Забавни български поверия, които никой чужденец няма да разбере

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook