Синдром на отложения живот: начин да оправдаете страховете и мързела си

pixabay.com

Отлагаме младостта за старостта, забравяйки, че животът е тук и сега

Наскоро препрочетох романа на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“. Историята за човека, който си купил нови обувки на пазара, ме порази дълбоко. Мъжът искал веднага да обуе новата си придобивка, но жена му се скарала: „Не бъди глупак. Ще ги обуеш за неделната служба.“ Възрастният мъж бил ужасно обиден, а съпругата му разпалено обяснявала, че има дрехи и обувки за всеки ден, а има и елегантни – за специални случаи…

Възрастните хора се прибрали у дома си и мъжът внезапно умрял. Тя го погребала, но със старите прокъсани чепици. Така де, ами новите били чисто нови, необувани дет се вика… Покойният всяка вечер започнал да се явява на благоверната си и да я упреква за алчността й. Наложило й се да дочака смъртта на поредната възрастна жена в градчето и да даде новите мъжки обувки с размер 45 – да погребат старицата с тях.

Един познат с огорчение ми разказа как някога бил обиден от баба си. Бил на седем годинки. Дошъл й на гости за пролетната ваканция и я помолил да отвори сладко от ябълки. Няма начин – бил отговорът. Бабата пазела сладкото за традиционния щрудел с ябълки послучай Петдесетница. Момчето първо се опитвало да убеди възрастната жена, после избухнало в сълзи и накрая по релсите се прибрало у дома. За щастие, това  „у дома“ било в съседното близко село. Бабата не доживяла до Петдесетница, починала две седмици преди големия църковен празник. А един съсед откраднал буркана със сладко, пътьом прибрал още въдиците и едно буре за мариноване на краставички.

Лелята на втора ми братовчедка има готина карирана пола, прилежно сгъната в скрин, където са и другите дрехи, подготвени за бъдещото погребение. „Харесваш ли я?“ – питам. „Много!“ – отговаря ми. „Ами носи я!“ –  казвам. „Ще й дойде времето…“ – пошепва ми. Красноречиво се опитвам да й обясня, че няма как да се зарадва на полата, ако е в нея на път за собствения си гроб. Но би било чудесно да си я сложи сега и да отиде за хляб, облечена в нея. Тя се подсмихва многозначително и ми казва, че живота още дори не съм го помирисала, сиреч да не давам акъл с това жълто около устата си.

Родителите ми от няколко години отказват да ходят на санаториум. Те боледуват често, пият килограми нурофен, но отказват да преминат курс на лечение и да вземат порция радонови вани. Баща ми се мотивира с факта, че в страната се води война и го е срам в такъв момент да се грижи за здравето си, когато хората умират на изток.

Един приятел понякога си спомня за прословутия деликатесен буркан с шпроти. Майка му купила дефицитната стока на мега атрактивна цена и скрила рибките за предстоящия празник, но не погледнала срока на годност. Дошъл часът „Х“. В чиниите имало препечени филийки, намазани с майонеза, резенчета кисели краставички и стръкове пресен копър, а шпротите отишли в коша за боклук, защото били развалени.

Синдромът на забавения живот е много удобен. Можете да се увиете в него, като в пашкул и да оправдаете страховете и мързела си. Нежелание за действие и вземане на решения. Когато децата пораснат, когато дойде лятото, в петък вечер, по Великден… От понеделник, от първи септември, след празниците или когато свърши войната.

От сутринта чакаме вечерта. Вечерта започваме да очакваме новото утро. Оставяме за друг път или „за празник“ елегантни покривки, елегантни думи, мисли и мечти. Отлагаме започването на най-добрата работа и отхапването от най-голямото парче.
Чакаме възможност, подходящия момент, първия лунен ден. Отлагаме младостта за старостта, забравяйки, че животът е това, което се случва тук и сега.

Автор: Ирина Говоруха

източник: spisanie8.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook