Хорото на мъртвите праща душите в рая

Снимка: standartnews.com

Ритуалът от тракийско време е оцелял само във Видинско

Всяка година на втория ден на Великден в една местност, недалеч от Видин, се събират близки на починали от предишното Възкресение Христово до сегашното. Събират се, за да изиграят хорото на мъртвите. То е тъжно, провлачено, мелодията е в такт 2/4. Местността е Албутин, а хорото се вие на живописна поляна, заобиколена от ниски планински ридове. На 25 м над нея се извисява скала, в която до XIV век е имало манастир. Наричал се е „Възнесение Господно“ и затова хората са се събирали в подножието му точно на Великден.

Събират се и днес

Предишната власт е разгонвала тъжните играчи, забранявала е обичая, но въпреки това хората отново са се събирали и са танцували на своите починали близки. И сегашната е на път да унищожи обичая, като в същия ден и на същото място от 4 г. е насрочила фолклорен събор „Албутин“. Тази година на него се явиха 20 читалищни състава от селата на общината и областта. Но и хорото на мъртвите пак се игра. Рано сутринта по изгрев слънце, преди да дойдат веселите съборяни. Но гръмогласна музика го опорочи и то завърши преждевременно.

Този ритуал е много стар, останал е от тракийско време, разказва неговият изследовател Сашка Бизеранова, доктор на историческите науки, етнограф в регионалния музей. У нас се е запазил само във Видинско. Сърбите в селата отвъд границата също го практикуват до ден днешен и то много по-пищно, забелязала историчката.

Траките са се радвали и веселели при смърт затова се смята, че обичаят е от тогава. Преклонението пред слънцето също разгадава мистерията. Хорото се играе рано сутрин с промяната на слънцето – то увеличава светлината си, обгръща земята. С това се преобръща и знакът за състоянието на семейството. След това хоро то преустановява траура и се връща в обществото. Нещо като послание – животът продължава и неговото развитие е напред и нагоре.

Поменалното хоро се играе само за починалите до година. Според народната вяра през това време мъртвият се лута между реалния и оня свят. Той вече не е на този, но не е и на онзи. Хорото е подкрепа за неговата лутаща се душа. То е наречено на името на починалия – казва се: това е хорото на Райна, на Валентина, на Илия и т.н.

Хората на мъртвите са отворени хора и стъпките им са от изток към запад което отново напомня пътя на слънцето. Води се от близък на починалия – ако е мъж – от мъж, ако е жена – от жена, но не от дома му. На най-близките се забранява да се хващат на хорото. Всеки заловил се, държи в ръце цвете – божур, люляк, лале, раздавани от близките на покойника. Те даряват водачите на хорото с пешкири, кърпи и други дарове, които премятат през раменете им. Всеки от играчите също получава дар и задължително великденско яйце. Музикантите също се даряват, като те получават и вино, и пари.

Някога хората на мъртвите се приемали като голям душевен празник. Хората от околните села ставали рано в зори, натоварвали волски коли с дарове, храна и вино, обличали новите си дрехи и тръгвали към Албутин. Защо точно това място е избрано, е мистерия. Вярващите твърдят, че то е свещено и лековито и само на него билката росен е в изобилие. Обичаят е така и познат „На росен“. Магическо е, затова хората се стичали на него и за здраве. Болни преспивали нощта срещу Великден на поляната. На сутринта някои скачали живи и здрави, а болните оставали там да свършат дните си.

Обичаят е останал досега в селата Бойница, Бориловец, Градец, Гъмзово, Делейна, Динковица, Долен Бошняк, Каленик, Каниц, Косово, Периловец, Плакудер, Раброво. Всичките, с изключение на село Градец, са влашки села. Влашки са и сръбските села отвъд границата, където обичаят е запазен до днес.

Всяко село идвало със своята духова музика обяснява Сашка Бизеранова. Така се събирали по няколко музики и се заигравали едновременно по няколко хора. Накрая всички се обединявали в едно общо, но не сключено. След хората близките на покойниците сваляли черните забрадки и си слагали бели или цветни кърпи – знак, че траурът им свършва. Макар обичаят да почита само мъртвите, починали през последната година, има случаи, при които поменални хора се играят до 3 г., а в един от случаите – и до 7-та година от смъртта му. Това са обикновено млади хора, които остават непрежалени от близките си.

През миналия век за хората били канени най-добрите музиканти, които съчинявали мелодия специално за мъртвия по поръчка на близките му. Тя се съчетавала с песен, в която се разказвало за живота на починалия. Такива музиканти били цигуларите Паско Маринов от село Косово и Трифон Ризойков от Раброво.

Тъжният обичай е свидетелство за наслагването и възприемането от християнството на старите езически обичаи. То не е намерило за нужно да се опълчи срещу народната вяра, която е създала и крепила висок морал. Явления като поменалните хора в народната ни вяра всъщност са помирение между старото наше вярване и новото учение на християнството, пише големият български етнограф Димитър Маринов. Това обяснява защо хорото на мъртвите, зародило се по време на езичеството, е продължило да се играе и след приемане на християнството, а за място е избран съществуващият тогава Албутински манастир.

Историчката Сашка Бизеранова воюва за запазването на обичая заради неговата неповторимост и уникалност. Нещо, оцеляло векове и достигнало до наши дни, не бива да се затрива с лека ръка. Общината може да премести събора в центъра на село Градец, което е негов домакин или да смени датата на провеждането му. Нека в „Албутин“ на Великден продължат да си дават среща миналото и днешното време, реалният и задгробният живот, живите и мъртвите, призовава тя.

Погребват покойниците с ръце към небето

Албутинският манастир също е мистерия. Знае се, че е бил действаща до XIV век исихатска обител манастир. Историци го свързват с богомилите. За него са използвани естествени плитки пещери и скални навеси във варовиковия масив над поляната. Имал и допълнително издълбани помещения, използвани за религиозни и за битови нужди на монасите. Легенда разказва, че в него е живяла майката на цар Иван Срацимир, дъщеря на румънския крал Бесараб I. Иван Александър я прогонил, за да се ожени за Сара и тя станала игуменка на този манастир.

С нашествието на турците светата обител е унищожена. За нея са свидетелствали само няколко стенописа, които са били съсипани от комунистическата власт. Това, което се знае, е че в откритите от археолога Въло Вълов гробове покойниците не са били положени по християнски, а с вдигнати ръце нагоре. Това също говори, че мястото е било обитавано още от траките.

инфо: standartnews.com

Вижте още:

В СЕЛО ЧЕРНИ ВИТ ПОГРЕБВАТ ПОЧИНАЛИТЕ В ДВОРОВЕТЕ СИ

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook