Интересни факти от днес, 28 май

1999 г. в Милано след 21-годишна реставрация, шедьовъра на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря” отново е изложен на показ. Да Винчи започва работата си по „Тайната вечеря” през 1495 г. и я завършва през 1498 г.

1754 г. се състои битката при Грейт Мидоуз – начало на седемгодишната Френска и индианска война. На 28 май 1754 г. отряд от британски колониални войници подкрепени от индианци-ирокези под командването на 22-годишния Джордж Вашингтон нападат френски лагер край Грейт Мидоуз и го разгромяват.

Дребният инцидент става началото за мащабен колониален военен конфликт между Франция и Англия в Северна Америка, наричан Френската и индианската война.През 1753 г. напрежението по границата между колониалните владения на Англия и Франция в долината на река Охайо достига апогея си. Узнавайки за претенциите на англичаните над тези земи, крепящи се най-вече на правата на т.н. Охайска компания, френското командване предприема строителство на укрепления за защита от възможна военна заплаха.

След това, през март 1754 г., губернаторът на Вирджиния Робърт Динвиди предлага на майор Джордж Вашингтон да оглави отрядите в Охайо и да започне строителството на британски форт при вливането на река Охайо с Алъхъни. На 23 май френското командване решава да притисне англичаните на тяхната територия, изпращайки отряд от 50 души под командването на Жозеф Кулон дьо Вил Жюмонвил срещу войската на Вашингтон.

На 27 май обаче Вашингтон е предизвестен от ирокезите и рано сутринта атакува пръв лагера на противниците си. Битката продължава около 15 минути. Войската на французите загубва 10-12 души, сред ранените е и командирът им Жюмонвил, скоро убит от индианците. Последното предизвиква международен скандал.

Долината на река Охайо става арена на сериозен конфликт. Година по-късно британското правителство изпраща трихиляден експедиционен корпус от Канада под командването на ген. Едуард Брадък със задача да превземе френския форт Дюкен и други укрепления в долината на Охайо.

Британските войски наброяват 1300 души, но въпреки това на 9 юли 1755 г. са разбити край Мононгахела от 800 французи и техните индиански съюзници, като дават 500 убити, включително и ген. Брадък. Една последица от катастрофата е, че французите придобиват екземпляр от британските военни планове.

През 1756 г. войната се превръща като част от световния конфликт, известен като Седемгодишната война, и формира Северноамериканския театър на военните действия в тази война.

През 1758 г. британската редовна войска и опълчение наброяват 42 000 души, а френските по това време възлизат на 17 900 редовна войска и опълчение плюс 2200 индианци.

След катастрофалните британски походи от 1757 г. (довели до неуспешна експедиция срещу Луибург и обсадата на форт Уилям Хенри, която е последвана от индиански жестокости срещу британците) британското правителство пада и на власт идва Уилям Пит. Франция обаче няма желание да рискува големи военни конвои, за да помогне на ограничените сили, които има в Нова Франция.

Историците оценяват колониалното английско население в Северна Америка през 1750 г. на 1 500 000, а френското едва на 75 000 г. Пит значително увеличава британските военни ресурси в колониите и между 1758 и 1760 г. британските военни сили успешно проникват в сърцето на Нова Франция, като Монреал накрая се предава през септември 1760 г.

Крайният резултат е едно от най-значимите събития в едно столетие на англо-френски конфликти: На 10 февруари 1763 г. Великобритания,Франция и Испания сключват Парижки мирен договор. Великобритания получава Флорида в замяна на окупираната кубинска Хавана, Франция предава Френска Луизиана на запад от река Мисисипи на своя съюзник Испания като компенсация за загубата на Флорида, която става владение на британците. Колониалното присъствие на Франция на север от Карибско море е сведено до островите Сен Пиер и Микелон, затвърждавайки позицията на Британия като доминиращата колониална сила в източната част на Северна Америка.

Британия обаче печели пирова победа. Седемгодишната война почти удвоява британския национален дълг. В резултат на това Короната се опитва да наложи нови данъци на колониите си. Тези опити са посрещнати с все по-твърда съпротива и се налага изпращане на войски, така че представителите на кралската администрация безопасно да изпълняват задълженията си. Това в крайна сметка води до започването на Американската война за независимост

През 1776 г. американските заселници официално декларират своята независимост като Съединени американски щати, обявявайки се за нова суверенна държава и отхвърляйки господството на Британия.

1871 г. след „Кървавата седмица” е разгромена Парижката комуна. Загиват повече от 25 000 комунари, други 40 000 са изпратени в затвора или на заточение.

Парижката комуна е първото революционно правителство на работническата класа, първата в историята пролетарска диктатура, наричана от самите комунари „диктатура на труда”. Историческите предпоставки за комуната са борбите на пролетариата срещу капитала през 30-те и 40-те години на 19 в. Непосредствен повод за възникването на Комуната са събитията от френско-пруската война 1870-1871 г., която слага край на Втората империя и довежда до национално унижение.

Немските войски са пред Париж, единствена въоръжена сила остава Националната гвардия на Париж. Новото правителство на Тиер прави опит да обезоръжи Националната гвардия, но работниците на Париж и дребната буржоазия се вдигат в нейна защита и на 18 март 1871 г. правителството на Тиер бяга във Версай, на 17 км от Париж, заедно с остатъците на редовната армия. Властта в Париж минава в ръцете на Централния комитет на Националната гвардия. На 26 март се провеждат избори за Комуната и тя е провъзгласена на 28 март.

Ръководството на Комуната наброява 106 души. От тях 30 работници, няколко десетки служащи и интелигенти, двама дребни търговци. В политическо отношение това са прудонисти, леви прудонисти, бланкисти, неоякобинци, и други членове на леви движения, в това число и трима марксисти.

Въпреки неблагоприятните и враждебни условия, в които протича дейността на Комуната, тя успява да осъществи поредица революционни преобразования, оставащи пример за подражание и до днес. Главната задача и постижение на Комуната става разбиването на буржоазната полицейско-бюрократична държавна машина и създаване на последователно демократична пролетарска държава, коренно различна от всички форми на буржоазно управление.

До последния момент Комуната се въздържа от конфискация на огромните ценности намиращи се във Френската централна банка (повече от 3 млрд. франка), докато правителството на Тиер се ползва от тях чрез провинциалните филиали на банката. По същия начин не е посегнато на оръжието от военните складове в Париж, където е имало складирани над 285 000 единици непипнато оръжие. В Париж свободно излизат контрареволюционни вестници и списания, свободно и открито се разхождат правителствени шпиони и диверсанти. Тези либерални забежки демонстрираха липсата на пролетарска партия – авангард.

Липсата на революционен терор, слабата революционна бдителност, снисходителното отношение на Комуната към враговете й улесняваше дейността на агентите на Тиер, на шпионите на Версай вътре в Париж.  Остро се чувстваше нуждата от партия-авангард.

На 21 май версайци навлизат в Париж. Настъпват последните кървави, трагични и героични дни на Парижката комуна. Силите на двете страни са несъпоставими: от Ньой до Сен-Клу Домбровски разполага с 10 000 души срещу 80 000 версайци, на южния сектор Врублевски има само 8000 души срещу 50 000 версайци.

На 23 май Комуната понася първата тежка загуба. Опитите на Комуната за агитация сред войниците на Версай не дават резултати. Реакционната пропаганда, изолирането на войниците от Париж, деморализацията и лумпенизирането на голяма част от войниците прави от тях оръдие в ръцете на едрата буржоазия и земевладелците, на заклетите врагове на Комуната.

Последният изтрел на Комуната заглъхва в 4.00 ч. следобед в неделя на 28 май. В тези трагични часове загива най-самоотверженият боец на парижкия пролетариат, членът на Първия Интернационал и на Съвета на комуната Йежен Варлен. Той е предаден от един поп. С вързани ръце, охраняван от войници, Варлен е отведен в Монмартър, на ул. Розие, където „работи” военно-полеви съд.

По пътя е жестоко изтезаван – лицето му е насечено със саби и прилича на кървав къс месо, едното му око е увиснало от очната кухина. Щом го вижда, генералът, председателствал съда се развиква: „Да се разстряля до стената!”. Влачен полужив по улицата Варлен е разтрелян на 50 м от съда, без да издаде нито един звук, останал верен на Комуната до последния си дъх. Така започва „Кървавата седмица”.

1890 г. открито е първото училище за медицински сестри в София. В него били приемани девойки, завършили 3-и клас (днешния седми).

Срокът на обучение бил една година. Обучението се водело от руските медицински сестри Висоцка и Сухонен.

1920 г. в Царство България е приет Закон за трудовата повинност. Текстът задължава младежите над 20 години и девойките над 16 години да упражняват общественополезен труд. Идеята за организирането и провеждането на трудовата повинност принадлежи на Александър Стамболийски. Въвеждането на тази реформа се налага най-вече след налагането на непосилните задължения наложени на страната от договора в Ньой.

След двете национални катастрофи националното стопанство е в окаяно състояние. Поради тази причина се формира идеята да се използва безплатно трудът на младежите, които поради ограничените военни клаузи на мирния договор остават извън казармите. Така се формира Закона за трудовата повинност, приет през 1920 г.,и въвеждащ два вида трудова повинност: редовна и извънредна.

На редовната трудова повинност подлежат всички български поданици от двата пола – младежи, навършили 20 години, и девойки, навършили 16-годишна възраст. Продължителността на трудовата повинност се установява на 12 месеца за младежите и шест месеца за девойките. Законът допуска и приемането на доброволци. Като определената възраст е 17 години за младежите и 12 години за девойките.

Този вид трудова повинност е лична и не се допуска заместване. От нея се освобождават девойките от мохамедански произход, а останалите лица по медицински критерии, омъжени жени и доброволците в армията и жандармерията, още учащите се в средните училища до завършване на образованието си, задържаните под следствие и осъдените на лишаване от свобода.

Чрез трудовата повинност правителството иска да организира и използва работната сила в страната за развитие на производството и благоустройството, да развие у гражданите любов към обществените работи и физическия труд независимо от общественото им положение и имотното им състояние, да повдигне моралното и икономическо състояние но населението и култивира у гражданите съзнание за задълженията, които имат към себе си и обществото, като ги приучи на рационални методи на работа.

В закона били определени и отраслите на националното стопанство, в които да се използва безплатния труд на трудоваците. Това били направата на пътища, железници, канали, водопроводи, баражи, постройки на сгради, планиране не села и градове, укрепване на пороища, корекция на реки, пресушаване на блата, отглеждане на буби и други.

Любопитен факт е, че почти всички политически партии в страната се противопоставили на реформата. Особено неприемливо за тях било обстоятелството, че законът въвежда лично задължителния безплатен труд.

1930 г. открита е една от най-високите сгради в света – Крайслер Билдинг в Ню Йорк. Зданието е високо 319 м (с антената, 282 до покрива) и се намира в източната част на Манхатън, на кръстовището на Лексингтън Авеню и 42-ра улица.

Сградата има 77 етажа, 32 асансьора и разгъната площ от 111 201 кв.м. Любопитен факт е, че части от орнаментация на кулата представляват съществуващи мотиви от автомобилите „Крайслер”. Ъглите на 61-вия етаж са украсени с орли, реплика на модела от капака на модела на компанията от 1929 г. Орнаментите на 31-ия етаж пък са точна реплика на капака на радиатора на „Крайслер”.

Проектът на зданието е на архитекта Уилям ван Елен. Той го изработва по поръчка на бившия сенатор Уилям Рейнолдс, собственик на бившия атракционен парк Дриймленд в Кони Айлънд. Готовият проект е продаден по-късно на Уолтър Крайслер (по това време мечтае да има най-високата сграда в света), който решава там да установи централата на компанията.

В същото време зданието започва да се издига. Нюйоркските строители желаели да издигнат най-високата постройка в света. Те започват да вдигат невероятните и по днешните стандарти четири етажа на седмица. Завършвайки небостъргача, строителите установяват, че височината е като на сграда, намираща се на улица „Уол Стрийт”, позната днес като Тръмп Билдинг.

Всъщност няколко години преди строежа на Крайслер Билдинг, Севъренс и ван Елън били партньори, но отношенията им се влошават, превръщайки ги в яростни съперници. Разбирайки каква е височината на сградата на неговият конкурент, той добавя още 2 м към сградата си, превръщайки я в световен лидер.

Ван Ален получава разрешение да постави на върха, 38-метрово копие. Копието бива изработено от немската компания „Круп”, от неръждаема стомана марка „Нироста”, сглобено е във вътрешността на сградата и е монтирано на върха, през ноември 1929 г.

1955 г. Народното събрание ратифицира Варшавския договор. Договорът за дружба, сътрудничество и взаимопомощ е подписан на 14 май в полската столицата.

С този договор страните от социалистическия лагер – Албания, България, Чехословакия, ГДР, Унгария, Полша, Румъния и СССР се договарят за многопрофилен съюз. Целите на Варшавския договор провъзгласяват осигуряването на безопасност на страните – участнички и поддържането на мира в Европа.

Договорът е сключен за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването и да разрешават всички спорове с мирни средства.

Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.

На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г.

1966 г. възстановено копие на парахода „Радецки” е пуснато на вода в Русе.„Радецки” е австрийски пътнически параход, построен през 1851 г. и предназначен за редовни рейсове по река Дунав между пристанищата Галац и Оршова. Наречен е на фелдмаршал Йозеф Радецки.

Параходът „Радецки” е паметен за българската история, тъй като е използван за преминаване на четата на Христо Ботев от Румъния в България. На 16 май и 17 май 1876 г. корабът извършва плаване към Виена и спира на редица румънски пристанища. На палубата му, предрешени като обикновени пътници, от няколко пристанища се качват четниците и самият войвода Христо Ботев. Той връчва на капитана писмено обръщение-ултиматум да акостира на българския бряг край Козлодуй, като непременно пояснява: „…за да се притечем в помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество – България”. Ултиматумът е изпълнен и четата на Христо Ботев слиза на българска земя.

Параходът е използван до 1918 г., а през 1924 г. е бракуван и унищожен. В началото на 60-те в Народна република България се заражда инициатива за възстановяването му – събирани са доброволни дарения сред учениците и работещите.

В периода 1964 и 1966 г. в Русенската корабостроителница е построена реплика на парахода на базата на парния влекач „Пловдив” с водни колела, като са ползвани стари чертежи, снимки и спомените на 84-годишния Йожеф Кирали – бояджия на оригиналния параход.

В навечерието на 90-годишнината от гибелта на Христо Ботев корабът тържествено е открит и обявен за музей. Днес е част от Стоте национални туристически обекта.

1987 г. Матиас Руст безпрепятствено навлиза с малък самолет „Чесна-172” в съветското въздушно пространство и каца на Червения площад в Москва. По това време Руст е 19-годишен пилот-любител, но успява да прелети разстоянието от Хелзинки (Финландия) до Москва.

Идеята идва на Руст, докато гледа по телевизията безплодните преговори между американския и съветския президент в Рейкявик. По онова време младежът вече проявява интерес към политиката и му се приискало да изглади отношенията между СССР и Запада, като прокара въображаем мост между тях. Бащата на Руст продава самолети „Чесна” в Германия, а младежът изкарва курс за пилот-любител и дори вече има във въздуха около 50 часа.

На 13 май 1987 г. той казва на родителите си, че възнамерява да обиколи Северна Европа със самолет, за да пролети необходимото време за получаване на права за професионален пилот. Първата му спирка е на шотландските Шетландски острови, втората е на Фарерските острови на крайбрежието на Дания, като на двете места прекарва по една нощ.

След това Руст пристига в исландската столица Рейкявик, после в норвежкия Берген, а на 25 май вече е в Хелзинки. В трите последни града матиас Руст прекарва по няколко дни, като събира кураж да изпълни авантюрата си и пресмята шансовете си да оцелее.

Сутринта на 28 май младият пилот съобщава на диспечерите в Хелзинки, че се отправя за Стокхолм. В този момент той все още не е уверен, че ще изпълни замисъла си. Окончателно взема решението след като половин час лети в западна посока към Стокхолм. След това неочаквано и за себе си взема курс на югоизток.

В същото време в Хелзинки диспечерът на въздушния контрол започва да се вълнува от неправилното направление на Руст, който след това изобщо изчезва от екраните заради малката си височина. Подаден е сигнал за тревога и в района на финското крайбрежие започва издирвателно-спасителна операция. След като на повърхността на морето е забелязано маслено петно, към търсенето са привлечени водолази.

Самолетът на Руст пресича въздушната граница на СССР в 14.20 ч. на височина 600 м над Финския залив в района на естонския град Кохтла Ярве. Радарите на ПВО веднага регистрират нарушението поради равния терен и дежурните зенитноракетни дивизиони са приведени в бойна готовност.

Изпратен е свръхзвуков изтребител МиГ-21. Той бързо открива нарушителя, но не му подава международно установените команди, за да го принуди да кацне. Не го и обстрелва. Изтребителят изчезва в облаците и повече не се връща.

За станалото има две коренно различни версии, които никога не са изяснени от съветските власти. Според едната той е опознат като чужд спортен самолет, не представляващ заплаха за страната, и е воден на радарните екрани до Москва. От 1984 г. в съветските ВВС е издадена заповед, забраняваща откриване на огън по граждански и спортни самолети.

Според втората версия самолетът не е опознат като чуждестранен, тъй като изтребителят лети с превишение в скоростта от 400-500 км/ч. Същевременно в района ден по-рано е станала авиационна катастрофа и продължават спасителните операции; в небето се изпълняват учебни полети с млади летци. Всичко това довежда до бъркотия във въздуха и в центровете за управление на полетите.

По вероятна е втората версия, защото никой не го следи на екраните и при кацането и рулирането му до храма „Василий Блажени” никой не го очаква. Милицията пристига после по сигнал за паркирания самолет.

Радостта му, че е достигнал до Москва, бързо секва при вида на куполите на големите московски църкви. Руст си дава сметка, че кацането няма да е лесно, тъй като на Червения площад и наоколо не се вижда празно пространство без хора. Той прави няколко кръга на височина 10 м над Големия Москворецки мост, давайки да се разбере, че ще каца. И …успява.

На младежа му се налага много време да доказва, че е действал сам и полетът му не е част от заговор на чуждестранно правителство. А тогавашният лидер на СССР Михаил Горбачов си дава сметка, че може да извлече полза от ситуацията в свой интерес, като уволни високопоставени военни, които не подкрепят реформата му за гласност и демократизиране на обществото.

След няколко дни са уволнени военният министър Сергей Соколов и командващият ПВО Александър Колдунов. В течение на няколко месеца са уволнени около 200 високопоставени военни, набедени като виновни за кацането на Руст в Москва.

Руст е обвинен и признат за виновен в нарушаване на международните правила на полетите, незаконно преминаване на държавната граница, а така също и за „злостно хулиганство”. Съдебният процес започва в Москва на 2 септември 1987 г. и завършва след два дни. Матиас е осъден на четири години престой в трудов лагер с лек режим.

Независимо че впоследствие му е разрешено да изтърпи наказанието в Лефортовския затвор в Москва, Руст тежко преживява затворничеството си. През 1988 г., след подписването от Рейгън и Горбачов на договора за неразпространение на ядреното оръжие, международната обстановка се разведрява и към Руст е проявен знак на добра воля.

След като прекарва в предварителния арест и в затвора 432 дни, на 3 август 1988 г. той е помилван и освободен – бившият външен министър Андрей Громико, в ролята на председател на Върховния съвет на СССР, подписва необходимите документи за неговото помилване.

1999 г. в Милано след 21-годишна реставрация, шедьовъра на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря” отново е изложен на показ. Да Винчи започва работата си по „Тайната вечеря” през 1495 г. и я завършва през 1498 г.

„Тайната вечеря” е стенопис, нарисуван за покровителя на Да Винчи херцог Лудовико Сфорца. На картината е изобразена сцена от Тайната вечеря от последните дни на Исус, както е описано в Библията. Картината се позовава на Йоан 13:21, в което Исус казва, че един от неговите 12 апостоли ще го предаде.

Изображението се намира на стената в трапезарията на манастира „Санта Мария деле Грацие” в Милано. Отсрещната страна на трапезарията е заета от фреска „Разпятие” от Донато Монторфано, към която Леонардо добавя фигури от семейството на Сфорца.

Любопитен факт е, че Леонардо рисува „Тайната вечеря” по-скоро на суха стена от колкото на мокра мазилка, така че тя не е истинска фреска. Стенописът не може да бъде променян докато художникът работи върху него, заради което той решава да зазида каменната стена със слой от борова смола, гипс за скулптури и цимент за спойка, и тогава да рисува върху стената с темпера.

Заради този метод изображението не устоява на времето много дълго – няколко години след завършването му то вече показва признаци на разрушаване. Експериментът на художника, който смесва техниките на темперната и маслената живопис е друга причина за бързото и увреждане.

През 1517 г. изображението почва да се рони. До 1556 г., по-малко от шестдесет години след като е завършено, то вече е силно увредено а фигурите стават трудно различими. През 1652 г. e направена врата през тогава неразличимата картина, а по-късно зазидана. Тя все още може да бъде видяна като аркова структура в долната средна част на изображението. Вярва се, че в ранни версии на картината краката на Исус се намирали там в позиция символизираща предстоящото му разпъване.

Първото реставриране на картината е направено през 1726 г. от Микеланджело Белоти, който запълнил липсващите части с маслена боя и след това лакирал цялото изображение. Тази реставрация издържала малко, затова друга била направена през 1770 г. от Джузепе Маза. Маза премахнал работата на Белоти и след това преработил картина. Цялото изображение с изключения на три лица било вече възстановено, когато Маза бил задържан за публично нарушение на закона.

През 1796 г. френската кавалерия използва трапезарията като затвор. Не е известно дали някой от затворниците са нанесли щети върху картината. През 1821 г. Стефано Барези – експерт в преместването на цели стенописи от стените им без вреди по тях бил извикан, за да премести „Тайната вечеря” на по-безопасно място. Той нанася сериозни щети на централните части на изображението преди да разбере, че работата на Леонардо всъщност не е стенопис.

По време на Втората световна война, на 15 август 1943 г. трапезарията бива ударена от бомба. Защитни торби предпазват картината от разрушаване, но вибрациите от удара частично я повреждат. През периода 1951 г. до 1954 г. друга реставрация бива направена от Мауро Пеличиоли.

От 1978 до 1999 г. Пинин Брамбила Барцилон ръководи голям реставрационен проект, чиято цел е трайно да се стабилизира картината и да се премахнат разрушенията, причинени от прах, замърсяване и неуспешните опити за реставрация от 18 и 19 в.

Тъй като се оказва, че картината не може да бъде преместена на друго място, където да се съхранява по-добре, трапезарията е преобразувана в затворено и климатизирано пространство. След това е предприето детайлно проучване, за да се определи оригиналната форма на картината, като се използва инфрачервена рефлектоскопия и оригиналните скици, съхранени в Кралската библиотека в замъка Уиндзор.

Някои части се оказват дотолкова повредени, че е невъзможно да бъдат реставрирани. Те са пренарисувани със значително по-светли тонове, за да се покаже, че не представляват части от оригиналната творба.

Тази реставрация отнема 21 години и на 28 май 1999 г. картината отново е достъпна за посетители. Посетителите трябва да запазят ред предварително и могат да останат пред стенописа само за 15 минути.

2008 г. Непал официално е обявена за република. Столица на държавата е град Катманду.

До 1990 г. Непал е абсолютна монархия под изпълнителната власт на краля. Изправен пред нарастващото недоволство на хората срещу абсолютната монархия, тогавашния крал Бирендра, се съгласява на мащабни политически реформи, като създава парламентарна монархия. Кралят запазва статута си на глава на държавата, а министър председател се назначава за глава на парламента. Но правителствата на Непал обикновено са изключително нестабилни; нито едно правителство не се е задържало на власт повече от две години от 1991 г. досега.

На 28 декември 2007 г. временното правителство обяви Непал за федерална демократична република, за да свали монархията. Настоящият крал Гянендра е последният, засега, крал на Непал, защото монархията бе премахната след изборите през април 2008 г. На 28 май 2008 г. Непал е обявен официално за федерална република.

Непал граничи на север с Китайската народна република, а на юг, изток и запад с Индия. Непал няма излаз на море и е разположен в близко съседство с Хималаите, като на границата между Непал и Китай се намира връх Еверест.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook