Интересни факти от днес, 3 юни

1989 г. в Русия става най-тежката железопътна катастрофа. По официални данни 575 души загиват; 623 стават инвалиди от тежките изгаряния и телесните травми.

350 г. римският узурпатор Непоциан се провъзгласява за римски император. Убит е от войниците на Магненций на 30 юни 350 г.

Флавий Юлий Попилий Непоциан Констанций е далечен родственик на Константиновата династия. Той властвал 28 дни в град Рим, завземайки властта с помощта на тълпа гладиатори през размирния период след свалянето на Констанс.

1098 г. кръстоносците превземат Антиохия след 8-месечна обсада. Първият кръстоносен поход е обявен през 1095 г. от папа Урбан II с цел да се отнеме свещения град Йерусалим и християнските Свети земи от мюсюлманите. Започнал като призив за помощ, той бързо се превръща в цяла миграция и завоевание на територии извън Европа.

Като причина за започването на първия кръстоносен поход съвременниците изтъквали жестокостите, извършвани от арабите над християнските поклонници в Светите земи. А като основен повод за инициирането му била взета молбата на император Алексий I Комнин към папа Урбан II да му изпрати наемници, които да му помогнат да отблъсне напредващите в територията на Византийската империя мюсюлмани.

На събора в Клермон през ноември 1095 г., Урбан държи вдъхновена проповед пред голям брой френски благородници и духовници. Той призовава публиката да отнеме Йерусалим от ръцете на мюсюлманите. Той казва, че Франция е пренаселена, а земите на Ханаан преливат от мляко и мед.

Вследствие на силния интерес към религиозните въпроси и към съдбата на християнските общности и на силната набожност на населението, както и на очакванията за богата плячка, идеята за Първият кръстоносен поход намерила солидна подкрепа, сред широките народни маси.

Урбан планира началото на кръстоносния поход за 15 август 1096 г., но месеци преди това няколко непредвидени армии от селяни и бедни рицари се организират сами и тръгват към Йерусалим. Те са водени от харизматичния оратор – монаха Пиер Отшелника от Амиен.

Реакцията надхвърля всички очаквания. Ако Урбан е очаквал няколко хиляди рицари, той предизвиква миграция на близо 100 000 предимно неопитни бойци, включително жени и деца.

Походът им е труден. По пътя си надолу по река Дунав последователите на Пиер ограбват земите на Унгария и са подложени на нападения от унгарци, българи и дори от една византийска армия близо до Ниш. Около една четвърт от последователите на Пиер са убити преди да пристигнат през август в Константинопол. Там към тях се присъединяват други армии от Франция и Италия. Алексий, не знаещ какво да прави с такава особена армия, бързо ги прехвърля през Босфора.

След като преминават в Мала Азия, между кръстоносците възникват спорове и армията се разделя на два отделни лагера. След като ограбват околностите на Никея, повечето участници в Народния кръстоносен поход са избити от турците на Килидж Арслан I. Пиер, който по това време се намира в Константинопол, оцелява и по-късно се присъединява към главните кръстоносни сили. Друга армия от Бохемия и Саксония се разпада без да успее да премине Унгария.

През октомври 1097 г. кръстоносната армия стига до Антиохия, приблизително по средата на пътя от Константинопол до Йерусалим. Те обсаждат града в продължение на осем месеца, въпреки че по численост петкратно превъзхождат защитниците. Стените на града са дълги 12 км и те никога не успяват напълно да го обградят.

Положението на кръстоносците е тежко, но един поклонник – Пиер Бертелеми от Прованс, обявява, че е имал видение за откриването на Светото копие в града, което предвещава победа на християните. На 28 юни кръстоносците излизат извън града и разгромяват мюсюлманската армия, разстроена от враждата между Карбука и Дукак, емира на Дамаск.

Така рицари и селяни от различни страни на Западна Европа превземат града през юли 1099 г., създавайки Йерусалимското кралство и останалите Държави на кръстоносците. И макар че тези завоевания издържат по-малко и от два века, Походът е повратна точка в експанзията на западната мощ и е единственият кръстоносен поход, който постига поставената си цел.

1933 г. под името „Лена” параходът на СССР „Челюскин” извършва първото си плаване. Параходът е построен през 1933 г. в Дания от фирма Burmeister and Wain. Има водоизместимост 7500 тона.

Спуснат е на вода на 11 март 1933 г. с първо име „Лена”, тъй като първоначално е бил предназначен да плава между устието на река Лена и град Владивосток. На 19 юни 1933 г. е наименуван в чест на Семьон Челюскин – руски полярен изследовател и участник във Великата северна експедиция от 1733-1743 г.

През 1934 г. подсиленият да плава през полярен лед параход потъва в Северния ледовит океан. Целта на експедицията тогава била да се установи възможността да се премине Северният морски път с обикновен кораб в рамките на един плавателен сезон. Параходът обаче се оказва заклещен от ледовете по време на плаването му по Северния морски път от Мурманск до Владивосток.

Експедицията на „Челюскин“ се ръководи от Ото Шмид, а капитан е Владимир Воронин. На борда има 112 души, пътници и екипаж.

Параходът „Челюскин” тръгва от Мурманск към Владивосток на 2 август 1933 г. На 19 септември ледове обграждат кораба. Той се опитва да излезе от този плен, като тръгва срещу по-тънкия лед, но не успява. Следващите пет месеца „Челюскин” дрейфува. Обшивката на кораба не издържа, в него прониква вода и пътниците го напускат.

На 13 февруари 1934 г. „Челюскин” потъва. Хората остават на леда. Пренасят материали, от които си построяват бараки. Живеят в продължение на три месеца върху леда.

Любопитен факт е, че през септември 2006 г. участници в експедицията „Челюскин-70” заявяват, че са намерили потъналия параход. Фотографии на фрагменти и проби от метала са изпратени в Копенхаген – в корабостроителната фирма, построила кораба. През февруари следващата година експертите заключават, че намереното е наистина част от легендарния кораб.

1950 г. за първи път е алпинисти покоряват осемхилядник – връх Анапурна.Покорители на 8091-метровия връх стават Морис Херцог и Луи Лашенал, които са в състава на френска експедиция.

Първоначално тяхната експедиция се била насочила към близкия, но по-висок Дхаулагири (8172 м). След четири седмици безуспешни опити да го изскачат обаче французите се пренасочили към Анапурна. Двамата млади мъже – тогава Ерцог е на 31 години, а Лашенал – на 30, достигат върха без да ползват кислородни апарати.

Слизането им обаче се превръща в ужасяваща епопея, продължила близо две седмици. Ерцог губи едната си ръкавица, а Лашенал пада и получава мозъчно сътресение. По пътя ги пресрещат други двама представители на експедицията Гастон Ребюфа и Лионел Тере. Четиримата продължават надолу, но попадат в гъста мъгла и губят пътя. Това налага всички да пренощуват в ледена цепнатина само с един спален чувал в жестокия хималайски студ. С това ужасът им не приключва, повлечени са от лавина и като по чудо оцеляват.

След като успяват да слязат полуживи в базовия лагер, докторът на експедицията Жак Удо е принуден да ампутира без упойка голяма част от пръстите на краката и ръцете на двамата покорители. Така спасява живота им.

Впоследствие Ерцог посвещава книга на подвига и я нарича „Анапурна”. Тя излиза за първи път през 1951 г. на френски език, след това е преиздавана и превеждана многократно. Печели прозвището най-въздействащата книга, посветена на алпинизма.

И въпреки че част от съдържанието на творбата е подложено на съмнение от някои други членове на експедицията, авторът Морис Ерцог е високо ценен в родината си. Той е избран за министър на спорта по времето на Шарл дьо Гол, а през 1970 г. става член на Международния олимпийски комитет.

След подвига на французите Анапурна влиза в историята с още едно постижение, което се случва за първи път по склоновете му. На 30 април 1979 г. Ив Морен, също французин, се спуска със ски от върха. никога преди това човек не го е правил от такава височина.

Любопитен факт е, че името Анапурна буквално означава „пълна с храна”, но обикновено се превежда като „богиня на реколтата”. Наречен е така заради многобройните пълноводни реки, които тръгват от подножието му. Една от най-големите, Кали Гандаки привлича всяка година внушителен брой любители на рафтинга от цял свят, които се спускат в изумруденозелените води.

Анапурна I е смятан за най-важния връх в историята на алпинизма, защото с неговото изкачване през 1950 г. е поставена нова ера в този спорт. Дотогава човешки крак не е успявал да премине бариерата от 8000 м. Но наред със славата на основоположник, върхът носи и печалната статистика на най-смъртоносния в света. Най-често фаталните инциденти са причинени от лавини или откъснати ледени козирки. На най-високата му точка са стъпили само 160 алпинисти.

1959 г. Сингапур става независима от Великобритания държава.

Името Сингапур произхожда от санскрит. Съставено е от думите синга, сингха („лъв”) и пура ( „град”), и означава „Лъвов град”. При заселването през 7-8 в. тогавашното княжество получава името Темасек („Морски град”), но според легендата скоро след това е сменено на „Лъвов град”. Причина за това била появата на морско чудовище наподобяващо лъв.

Между 16 и 19 в. Сингапур е част от Джахорското султанство. По време на малайско-португалските войни е окупиран от португалската войска. Сингапур временно е под контрол на португалците през 16 в. и на холандците през 17 в., но през по-голямата част от времето е населяван от рибари и служи като убежище за пирати.

През 1819 г. сър Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания, слиза на острова и основава там представителство на компанията. През 1824 г., компанията изкупува целия остров от тогавашния управник на острова, султан Хюсеин Шах за 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г. Сингапур е обявен за британска колония.

По време на Втората световна война, японците нападат острова и въпреки численото превъзходство на британците успяват да ги принудят да капитулират през 1942 г. Японците контролират острова до окончателната си капитулация през 1945 г., като през това време той носи името Шоонан-тоо („Южната светлина”).

През 1945 г. Сингапур е върнат британците, а през 1959 г. е обявен за кралска колония със самостоятелно управление. ПАП (People’s Action Party) печели проведените през 1959 г. избори и така Лий Куан Ю става първия министър-председател на Сингапур. След референдума от 1962 г. Сингапур става част от Малайската федерация заедно с Малая, Сабах и Саравак. През 1963 г. получава независимост от Великобритания.

Младата република, бореща се за своята икономическа независимост се сблъсква с редица проблеми като масова безработица, недостиг на жизнено пространство, обработваема земя и суровини. Под ръководството на Лий Куан Ю от 1959 до 1990 г. държавата успява да се пребори с тези проблеми и само за едно поколение прави скок от развиваща се към промишлена държава.

1989 г. Китайското правителство изпраща военни части, за да потуши протестите на площад Тянанмън. Серията от демонстрации, водени от студенти, интелектуалци и работнически активисти в Народна Република Китай, завършват с около 10 000 ранени и 2000 убити, предимно студенти и млади хора.

В края на 70-те години държавният глава на Китай Дън Сяопин инициира серии от икономически и политически реформи, които довеждат до постепенното въвеждане на пазарна икономика в страната, както и до известна политическа либерализация на системата на Мао Дзедун. Тези икономически и политически реформи провокират в началото на 1989 г. недоволството на две социални групи в Китай.

Първата група включва студентите и интелектуалците, според които реформите не са стигнали достатъчно далече и Китай се нуждае от реформа на своята политическа система. Тъй като икономическите реформи засягат само фермери и работници от индустрията, приходите на интелектуалците изостават от приходите на тези, които биват облагодетелствани от реформата. Те са недоволни също така и от социалния и политически контрол, който комунистическата партия на Китай продължава да налага.

Втората група са градските индустриални работници, според които реформите са отишли твърде далеч, водейки до отслабване на икономическия контрол, с последвалите го инфлация и безработица, заплашващи техния поминък.

Поводът за протеста на площад Тянънмън през 1989 г. става смъртта на бившия Генерален секретар Ху Яобанг. Ху бива отстранен от поста Генерален секретар на Китайската Комунистическа Партия (ККП) през 1987 г., когато неговите призиви за „бърза реформа” и почти откритото му пренебрежение към Маоистите го правят подходяща изкупителна жертва за Дън Сяопин и приближените му след про-демократичните демонстрации на студентите през 1986-1987 г.

Протестите от 1989 г. започват в малък мащаб, във формата на траур за Ху Яобанг и искания ККП да ревизира своето официално становище относно него. Тези протести се разрастват след като новините за конфронтация между студенти и полиция се разпространяват; убеждението на студентите, че китайската медия изкривява истината за техните искания също допринася за увеличаване на подкрепата, която те получават от населението.

На погребението на Ху Яобанг голяма група студенти се събира на площада Тянънмън и предявява искане да се срещне с премиера Ли Пенг, политически съперник на Ху. Така студентите обявяват стачка в университетите на Пекин. На 26 април уводна статия в националния всекидневник, последвала речта на Дън Сяопин пред вътрешни партийни лица, обвинява студентите в плануване на размирици. Това изявление възмущава студентите и на 29 април около 50 000 студенти излизат по улиците на Пекин, настоявайки правителството да оттегли своето изявление.

В този апел участват по-голямата част от студентите в многобройните колежи и университети на Пекин, като в това те получават подкрепата на своите преподаватели и други интелектуалци. Разглеждайки себе си като китайски патриоти, студентите отхвърлят контролираните от ККП официални студентски асоциации, и учредяват свои автономни асоциации.

Въпреки че на 20 май правителството обявява военно положение, войсковият вход на Пекин бива блокиран от множество протестиращи и на армията е наредено да се оттегли.

Междувременно демонстрациите продължават. Започнатата преди това гладна стачка наближава третата си седмица и правителството решава да прекрати въпроса преди да започнат смъртните случаи. След разисквания на водачите на комунистическата партия се дава нареждане да се употреби военна сила за разрешаване на кризата – издава се заповед с потушаването на демонстрациите да се заеме Народоосвободителната армия на Китай. Като поради изразената подкрепа към студентската демонстрация, лидерът Жао Зиянг е изместен от политическото водачество.

Войници и танкове от 27-ма и 38-ма армия са изпратени да установят контрол над града. За разлика от добре въоръжената 27-ма армия, която пристига отвън, местната 38-ма армия няма амуниции и симпатизира на протестантите. Нейните войници изоставят военните си коли по улиците на Пекин и се присъединяват към протестиращите.

Влизането на войниците на 27-ма армия в града бива активно възпрепятствано от много местни жители на Пекин. Те изграждат обширни барикади, които забавят придвижването на армията. Битката продължава по улиците, обграждащи площада Тянънмън, като протестиращите напредват многократно към тежко въоръжените войници от Народоосвободителната армия, издигайки барикади с превозни средства за да се предпазят от стрелбата на армията, стреляща директно в тълпите и използвайки дори огнехвъргачки.

След като на 4 юни демонстрациите в Пекин биват потушени, протести продължават да заливат други части на Китай в продължение на няколко дни. Стотици хиляди излизат на протест в Хонконг, където хората се обличат в черно, отново в знак на протест. Големи протести има в Кантон и Шанхай, а с всеобща работническа стачка биват блокирани улици и мостове из цялата страна, като протестиращите в поне още шест главни града на Китай изискват отстраняването на „криминалното правителство”.

1989 г. в Русия става най-тежката железопътна катастрофа. Мястото е в Южен Урал – на 11 км от град Аша, а причината е изтичане на газ от преминаващия на 900 м тръбопровод Западен Сибир-Урал-Поволжие при специфични метеорологични условия.

Газът е изтичал поне от 20-25 дни от пукнатина, която се разраствала. Миризмата била усещана от населението в близките села и от влаковите машинисти, които неколкократно уведомявали своите диспечери, но на сигналите им не било реагирано.

Около три часа преди катастрофата манометрите отчели падане на налягането в тръбопровода. Но вместо да бъде потърсена причината, дежурният персонал увеличил подаването на газ. В резултат от това пукнатината бързо нарастнала до почти два метра. Газът се събрал в долина при пълно безветрие и наподобявал „газово езеро”.

По това време в района навлизат два насрещни влака по Транссибирската магистрала. Влакът от Новосибирск закъснява със 7 минути и двете композиции се разминават точно на обгазеното място. С цел безопасност машинистите намаляват скоростта, като включват спирачките на колелата. Вероятно именно това предизвиква експлозията, макар според друга хипотеза причина за взрива да е искра от пантографа на един от локомотивите.

Силата на взрива е толкова голяма, че чупи стъклата на намиращия се на 11 км град Аша. Стълбът от пламъци се вижда от 100 км. Пожарът обхваща 2500 декара. Има сведения, че взривът е задействал сигнала за тревога на ПВО на североамериканския континент (НОРАД). Според различни оценки взривяването на хомогенната газо-въздушна смес има характер на обемен взрив с мощност до 12 килотона ТНТ, което е сравнимо с мощността на ядрения взрив в Хирошима.

Двете композиции имат общо 38 вагона с 1284 пътници и 86 члена на двете локомотивно-влакови бригади. В състава пътуват два вагона деца на летен лагер на Черно море в Адлер (край Сочи). Повечето от тях изгарят.

От ударната вълна са изхвърлени от линията 11 вагона, от тях 7 изгарят напълно. Останалите вагони са обгорени вътре и отвън. По официални данни 575 души загиват; 623 стават инвалиди от тежките изгаряния и телесните травми.

Разследването установява, че газопроводът „Западен Сибир-Урал-Поволжие” с диаметър на тръбите 72 см и дължина 1852 км е проектиран и построен като петролопровод с постановление на Министерския съвет на СССР. Ръководството на Министерството на нефтената промишленост обаче сменя предназначението на вече почти готовия петролопровод в продуктов. Така в първоначалния проект спешно са направени корекции, свързани със специалните изисквания относно сигурността на транспортирания сгъстен газ. Игнорирано е обаче изискването, че техническите правила забраняват да се транспортира сгъстен газ под налягане по тръбопроводи с диаметър над 40 см.

Трасето на газопровода на 14 места пресича железопътни линии, като на четири те са дори електрифицирани. Сред тях е Транссибирската магистрала с голям товаропоток. Трасето в продължение на 273 км опасно се сближава (под 1 км) с железниците, а така също преминава близо до уралските градове Миняр, Златоуст и Кропачьово.

След аварията край Аша газопроводът не е възстановен и е ликвидиран. Съдебното разследване по аварията продължава шест години. Към отговорност са привлечени 9 длъжностни лица, основно строители, заплашени от затвор до пет години. Изобщо не е потърсена отговорност, а само са привлечени като свидетели, от хората, разпоредили и утвърдили нарушенията за препрофилиране на петролопровода в газов, както и опасните сближавания.

Официалната версия твърди, че причина за изтичането на газа е „възможна” повреда, нанесена на тръбите от екскаватор при неговото строителство през 1985 г. През 1992 г. на мястото на трагедията е издигнат 8-метров мемориал.

2006 г. Черна гора официално обявява независимост. С този акт се слага край на конфедерацията Сърбия и Черна гора.

Черна гора участва в Балканската и Междусъюзническата война на страната на Балканския съюз и на Сърбия. През Първата световна война е на страната на Антантата, но е завладяна от австрийците. В периода 1918-1941 г. Черна гора е съставна част от Кралство на сърби, хървати и словенци. През 1941 г. е окупирана от италианците, а след излизането им от войната – от Германия.

Черна гора е отново в състава на Югославия от 1945 г. Между 1945 и 1992 г. Черна гора е република на Социалистическа федеративна република Югославия, между 1992 и 2003 г. – република на Съюзна република Югославия, а от 2003 до 2006 г. е съставен дял от Сърбия и Черна гора.

На 21 май 2006 г. в Черна гора провежда референдум за независимост, в който 55% от участвалите гласоподаватели гласуват за независимост на републиката. На 3 юни 2006 г. черногорският парламент обявява официално независимостта на страната. На 28 юни 2006 г. Черна гора става 192-рия член на ООН.

На 10 септември 2006 г. се провеждат първите парламентарни и местни избори след независимостта на Черна гора. Блокът на управляващите партии в Черна гора получава 41 места в новия 81-членен парламент.

Така коалицията за европейска Черна гора, съставена от Демократическата партия на социалистите (ДПС) на премиера Мило Джуканович и Социалдемократическата партия (СДП) на председателя на парламента Ранко Кривокапич, си осигурява абсолютно мнозинство в новия законодателен орган на страната.

2014 г. астрономи откриха скалиста мегапланета – 17 пъти по-тежка от Земята.Според тях откритието може да промени представите ни за произхода на Вселената.

Новооткритото небесно тяло от космическия телескоп „Кеплер” се намира на 560 светлинни години от Земята. Официалното название на планетата е Кеплер-10с, като нейният диаметър е 29 000 км, или 2,3 по-голям от този на Земята. Иначе новият обект е кръстен на името на краля на чудовищата Годзила.

Досега учените не знаеха за съществуването на подобни „скалисти чудовища”. Колкото една планета е по-голяма, толкова повече нейното гравитационно привличане я кара да концентрира не само твърди материали, но и големи количества водород, като я превръща в газов гигант от рода на Юпитер.

Мисията „Кеплер” на НАСА може да открива планети, но не е в състояние да определи дали те са газови или скалисти. Внушителните размери на „Годзила” говорят по-скоро за „мини-Нептун” – по голям от Земята и с плътна обвивка от водород и хелий.

Но телескоп, разположен на Канарските острови, успя да установи, че тази мегапланета, с маса 17 пъти по-голяма от тази на Земята, е нещо, надминаващо всички очаквания. „Кеплер-10с” e успял да запази своята атмосфера по време на съществуването си, тъй като планетата е достатъчно масивна, за да може да я съхрани.

Мегапланетата кръжи около звезда, подобна на Слънцето, като осъществява една пълна обиколка за 45 дни. Но тя е прекалено гореща, за да може на нея да съществува живот.

„Годзила” доказва, че Вселената е била в състояние да сътвори огромни скалисти планети във време, когато тежките елементи от рода на силиция и желязото са били рядкост. Според учените ранната Вселена е била богата предимно на водород и хелий. Новооткритата мегапланета е на възраст 11 млрд. години, което означава, че тя се е образувала само 3 млрд. години след Големия взрив.

Откриването на „Кеплер 10c” доказва, че планети от земен тип са се сформирали твърде рано в историята на Вселената. Обикновено скалистите планини дават възможност за появата на живот.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook