Назад във времето: На училище през 19-и век (част 1)

Снимка: LiliGraphie / Shutterstock

Манастирска килия. Юноши седят на постелки на земята. Духовник ги учи на азбуката, после да сричат, много рядко – и да смятат. Всички учат по църковните книги – Апостол, Псалтир и Часослов. За висша наука се смята, ако се изучат и трите.

Ако манастирът е по-голям, като Рилския, Зографския или Хилендарския, обучението в училището му е по-широко. Учениците получават известна богословска подготовка, навлизат в старогръцкия и новогръцкия език, преписват богослужебни книги, учат църковно пение или иконопис.

Това е най-общо картината на българското образование до началото на 19. век. По същото време някои европейски университети вече са на завидната възраст от 500-600 години.

В България обаче историята на образованието е по-различна.

С падането на държавата под османско владичество в края на 14. век

българската просвета слиза на много ниско ниво.

Унищожени са материалната база и аристокрацията, която, от една страна, се нуждае от образование, а от друга – подпомага развитието му, като заплаща за него. Изтребена и разпръсната е и българската интелигенция, която е довела просветата във Втората българска държава до изключителна висота.

Като центрове на образованието от 15. до 19. век остават единствено българските манастири и  храмове в села и градове. В килийните училища в тях нисшето духовенство е българско и това помага да се запазят българският език, българското културно наследство и православно съзнание. Целта на образованието се ограничава в елементарно ограмотяване на ограничен кръг от хора, главно за нуждите на църквата. Достатъчно е те да могат да четат и пишат и да преписват богослужебни книги.

През 18. век наред с манастирите и храмовете, и частни лица –

предимно терзии, абаджии, зографи, започват да създават такъв тип училища в домовете си. Те „преподават” в работилниците си. Учениците си носят дърва, за да отопляват помещението през зимата, почистват собата, а учат седнали на пода върху постелките, донесени от дома. Занаятчията, когото трудно можем да наречем учител, седи на миндерче и докато работи, учи децата на аз, буки, веди. На обяд обучението прекъсва, децата хапват каквото са си донесли, почиват малко и заниманията се възобновяват. Освен училищни мебели липсват и учебници. Децата сричат по църковните книги, като наизустяват всичко.

През втората половина на 18. век със стопанските промени в българските земи започва да се създава тънък слой от търговци и занаятчии, които контактуват с Европа и пазарите в Азия и имат нужда от рационални знания. Те трябва да знаят смятане, за да правят успешни сделки и да водят счетоводството си, да познават география, за да се ориентират в пътуванията си, да могат да съставят делови писма, да ползват чужди езици. Тези нужди налагат обогатяване на учебното съдържание и са една от причините за създаването на тъй наречените „общински” килийни училища. За тях се грижат вече не манастири и храмове, а църковно-училищни настоятелства, избрани от всички жители на определено селище. За тях се търсят и наемат от настоятелствата по-подготвени даскали, най-често светски лица.

Така за пръв път българското училище прави стъпка за откъсване от църквата.

Картината на килийните училища е много пъстра. В едно по-голямо селище може да има няколко частни, църковно и метохско училище, но общинското училище, наречено „централно”, е едно.

Децата на заможните български търговци и занаятчии, които имат по-големи материални възможности, учат в гръцки училища във влашките княжества, в Янина, на остров Хиос и др. или в елино-български училища, които започват да се създават в българските земи в началото на 19. век. Първото подобно училище открива Емануил Васкидович в Свищов, второто – Райно Попович в Котел. Те са организирани по образец на гръцките светски училища. В тях учениците изучават древните гръцки автори, превеждат от старогръцки класиците Омир, Есхил, басните на Езоп и др. Райно Попович преподава правила на държанието, „етикет” – както бихме го нарекли сега. Обучението се води чрез беседа и устни лекции от учителя, а децата си водят бележки. Практическата работа на учениците се свежда до превод от гръцки на български или до съставянето на българо-гръцки или гръцко-славянски речници.

Тези училища не могат да предложат широко образование за българите – първо, защото са ограничени по брой, второ, защото в тях постъпват предимно по-заможни деца, и трето, защото основният език на преподаване е гръцкият.

Нуждата от масово ограмотяване и образоване на българчетата на роден език, тоест от създаването на национално народно училище, се чувства все по-силно. Пръв Петър Берон в своя

„Буквар с различни поучения”, тъй наречения „Рибен буквар”,

отпечатан през 1824 г., развива идеята за създаването на училища, в които да се използва взаимоучителният метод, който по това време е много популярен във Франция, Русия, Гърция и др. Този начин на обучение е известен от столетия и за кратко време дава бързи резултати. Един учител с няколко помощници, избрани измежду по-напредналите ученици, ограмотява голям брой деца.

Всички ученици учат в една голяма учебна зала или салон, в който са наредени дълги, тесни маси. Децата седят зад тях на пейки. Това са не само учебните чинове, но и в известен смисъл класовете.

На първия чин, който е покрит с пясък, начинаещите първокласници се учат да пишат буквите. На останалите чинове, където децата са подредени според степента на знанията си, пишат с калем върху плочи. Всеки ден учителят избира свои помощници – тъй наречените показватели, които отговарят за отделните чинове. Най-често се започва с обучение по писане. Показвателите по писане диктуват съответния материал от взаимноучителни таблици, окачени на стените, и наблюдават кой как го усвоява. Писането продължава над час, след което се включват показвателите по четене и децата четат по таблиците. Сутрешните занимания завършват с раздаването на награди или табелки „първи” и наказания за „последните”, които получават по два удара с пръчка през ръцете от учителя. След кратка почивка по обяд редът на обучение продължава по същия начин. Това е първата степен на взаимното училище.

Във втората степен

малък брой ограмотени вече деца се обучават индивидуално от учителя

на българска граматика, краснопис, църковнославянски език, катехизис, землеописание, гръцки език и др. Предметите зависят от личната подготовка и възможности на учителя. Първите учители придобиват знанията си от посещаването на училища в други балкански страни или от самоподготовка. Докъм 60-те години на 19. век учителите трудно получават системно образование. Дори когато вече са станали преподаватели, те напускат, за да се запишат в по-напреднали училища и да се доучат.

Обучението във взаимните училища се води изцяло на български език, което е голям успех в борбата за ограничаване на гръцката културна експанзия.

Този тип училища по същността си са начални. Първото е  открито през 1835 г. в Габрово по идея и с материалната подкрепа на габровските търговци Васил Априлов, Николай Палаузов, братя Мустакови и др. Неофит Рилски, който го организира, създава към взаимното училище и трета степен, в която обучава учители, за да се подготвят да преподават по тази система. Така Габровското училище става образец за създаването само за едно десетилетие на десетки взаимни училища.

Взаимното училище не само образова, но и възпитава. Неофит Рилски подготвя първия правилник за поведението „Учениците имат должност”. В него са включени изисквания към децата като ученици, техния морал и култура на поведение в дома, в храма, външния им вид, лична хигиена. Културното поведение се разпростира и върху отношението към училищното имущество, към учебните книги, към опазването на природата.

инфо: obekti.bg

Вижте още:

25 от най-невероятните пътешествия до училище

Геймърите са по-добри в училище, твърди изследване

7 факта, които сме учили в училище, но вече не са верни

Отвратителни факти за Древен Рим, които не се учат в училище

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook