Унижението и серийните убийци

Унижението се забравя и прощава трудно дори от обикновените хора, а какво остава за психопатите. То не е внесена отвън емоция, като гнева например, а е вътрешно усещане, принуждаващо ни да зарежем представата ни за собствения ни образ, в която толкова отчаяно се опитваме да повярваме. Унижението сваля завесата. Потвърждава старателно потисканите ни мисли за собствената ни незначителност. Подкопава представата ни за себе си като личност и това е плашещо.

Според някои проучвания унижението би могло да се окаже най-наситената човешка емоция, тъй като предизвиква в мозъка повече активност от гнева, щастието и срама.

Хората отделят твърде много време и умствена енергия само в опити да докажат, че са стойностни човешки същества – че заслужават тази работа, това повишение, тази връзка, тази трибуна, това уважение, тази любов, това щастие. Толкова много области от живота зависят от самочувствието на човек. Когато нещо или някой подкопае тази увереност, последствията са огромни. Унижението е братовчед на социалното отхвърляне – мълчаливо напомняне, че във всеки един момент можеш да бъдеш изритан от колективната структура, която внася ред в живота.

Срамът не е извинение за убийство, но за някои хора унижението е пагубно – то ги лишава от самочувствие, усещане за контрол и реализираност. Те не са в състояние да го отминат. Вместо това го оставят да загнои в душите им и отровните му пари затвърждават представата им за един враждебен свят, който ги спъва и им пречи да вървят напред.

Свят, който заслужава отмъщение.

Пример за това е серийният убиец от Южна Калифорния Тод Колхеп. Той пледира за виновен в масовото убийство на четирима души през 2003 г., както и за насилствената смърт на още три жертви, които погребва в имота си. Колхеп държи приятелката на една от жертвите си окована във вериги в товарен контейнер в продължение на два месеца.

Тод Колхеп държи жена, окована в товарен контейнер, в продължение на 2 месеца

Когато го арестуват, Тод получава възможност да разговаря с майка си за своите престъпления. Първоначално тя е шокирана, но впоследствие оправдава постъпката на сина си, заявявайки, че жертвите му са се държали лошо с него.

“Те са се подигравали с него”, казва тя, “Никой не обича да му се подиграват”.

Прочутият сериен убиец от американския щат Канзас Денис Рейдър, известен като “БТК”, определя като основни виновници за своите болни фантазии инциденти от детството си, в които майка му го е засрамвала и унижавала. Първоначално психиатрите са озадачени какво е провокирало у него нуждата да убива, тъй като в миналото му няма сведения за преживени травми или тормоз. Но впоследствие Денис Рейдър споделя спомените си за гнева и безпомощността, които е изпитвал през целия си живот в ръцете на жените. Още в пубертета е започнал да си представя как изобретява “женски капани”, както и разнообразни бондидж техники, които по-късно пресъздава в серийните си убийства.

Денис Рейдър изобретява “женски капани”

Изнасилвачът и сериен убиец от щата Флорида Боби Джо Лонг признава за 10 убийства и казва, че е започнал да убива жертвите си на изнасилване, след като една от тях го е предала на властите. Боби Джо е “налагащ контрол изнасилвач” според класификацията на ФБР, което означава, че действията му са провокирани от нуждата да отстоява и доказва своята мъжественост пред самия себе си. Той е роден с допълнителна Х хромозома и анормалните количества на естроген в организма му довеждат до увеличаване на гърдите му по време на пубертета – изключително унизително обстоятелство за момче в тийнейджърска възраст.

Боби Джо Лонг е роден с Х хромозома

Психиатърът д-р Джон Мъни говори по време на процеса срещу Лонг за негативното въздействие на срама, който изпитва един тийнейджър с подобно състояние. Комбинацията между крехкото его на Боби Джо и генетичния му проблем довеждат до развиването на Синдрома на Джекил и Хайд, кръстен на шизофреничния герой от прочутия роман на Робърт Луис Стивънсън, или с други думи – до раздвоена самоличност. Извършвайки бруталните убийства, Боби Джо Лонг просто се е опитвал да излекува разбитото си мъжко его.

Джон Уейн Гейси, убил 33 или повече млади мъже в щата Илинойс през 70-те години на XX в., също е изпитвал травматизиращ срам в ранните си години. Негов съученик от гимназията си спомня няколко инцидента, в които бащата на Гейси му се е подигравал или пребивал без причина на публично място. По-късно, когато Гейси се захваща с политика, баща му започва да го нарича “балама”. Сякаш никога не е доволен от него.

Жертвите на серийни убийства, провокирани от унижение, са символични в очите на извършителя. Те припомнят на убиеца с думите или поведението си болезнени спомени за това как е бил тормозен, заплашван или насилван в миналото. Той ги напада в опит да смекчи въздействието от тези спомени, но тъй като жертвата не е човекът, нанесъл обидата, проблемът не се решава и убийствата продължават. Убиецът не прави връзка между миналото и сегашните си действия. Просто се опитва да се чувства силен и контролиращ в един познат контекст.

Серийните убийци не преминават през нормалните стадии на развитие, в които човек се научава да различава кое подлежи на контрол и кое не. Те остават завинаги неудовлетворени. Някои от тях развиват прекомерна нужда от контрол и се чувстват засрамени, когато се провалят. Опирайки се на надмощието като основа за своето самочувствие, те сами предопределят постоянно преследващото ги чувство за неадекватност. Биха могли да съзреят в други области от живота – например да се задържат на работа и да издържат семейство – но не и в социално-сексуалната сфера.

Провалените опити за сексуален контакт в ранна възраст също са от огромно значение за “нарцистичната динамика” на собственото им могъщество. Грандоманията на възрастния убиец се дължи до голяма степен на липсата на пример за подражание и подкрепа от родителите в детството му. Затова той се опитва да гарантира собствената си значимост, като принуждава чрез насилие жертвите си да зърнат неговата сила и могъщество.

Но наградата е преходна и чувството за неадекватност скоро се завръща, а с него и убийствата. Всъщност, отнемайки живот, серийният убиец се опитва да се защити от чувството на срам и провал. Жестокостта им дава усещането, че имат контрол върху заобикалящата ги среда, което затвърждава чувството им за могъщество и усещането за контрол.

Не е задължително жертвите да напомнят на убиеца за унизителни случки само от миналото му, за да предизвикат неговата жестокост. Убийството би могло да е отговор и на настояща неудовлетвореност, като загуба на работа, семейни проблеми или други унизителни ситуации. Убиецът просто иска да възвърне контрол върху живота си. С други думи, всяка ситуация, поставяща под въпрос неговото могъщество и мъжество, би могла да го накара да действа. Чудовищното деяние ги кара да се чувстват добре, нещата – психологически и биологически – отново са по местата си. И така до следващия път.

Най-определящата страна на това уравнение е възприятието. То определя в ума на убиеца до каква степен ще бъде почувствано унижението и загубата на самочувствие. Също така определя и какво би смекчило тези неприятни усещания – в техния случай това е убийството. За някои убийци нанесеното им зло, дори то да се изразява просто в пренебрежителен поглед, е достатъчно оправдание за отмъщението им.

Разбира се срамът и унижението не са задължителен активатор за всички серийни убийци, нито са оправдание за действията им, но докато не бъде открит лек за тези садистични психопати, не могат да бъдат пренебрегнати като сериозен мотиватор за чудовищните им деяния.

източник: kriminalnidosieta.com

Вижте още:

Коса, татуси… Нацисткият албум, направен от човешка кожа

Ужасяващите методи за лечение на д-р Хенри Котън

Най-безмилостните деца-убийци в човешката история

Тъмната история на Радиевите момичета

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook