Последните кулинарни желания на осъдените на смърт (снимки)

Хенри Харгрийвс не е водещ на кулинарно предаване. Вместо да се опитва да спаси безплатния обяд в училищата или да скалъпва набързо брускети, той е намерил своето призвание в това да аранжира и фотографира гастрономични вкусотии. Но истинска популярност той доби с проекта си No Seconds, в който пресъздава последните ястия на различни серийни убийци, осъдени на смърт и ни ги показва в успокояваща фотосесия.

Само поглеждането към ястията отваря осезаем, почти сетивен прозорец към умовете на осъдените мъже. А в свят, в който всеки ден биваме заливани от стотици филтрирани образи на храна, е доста впечатляващо да намериш снимка на ментов сладолед с шоколадови парченца, която наистина те кара да се замислиш. Свързах се с Хенри, за да обсъдим снимките му.

VICE: Здрасти, Хенри. Какво те накара да заснемеш последните ястия на серийните убийци?

Хенри Харгрийвс: Доста съм заинтересован от избора на храна на хората. Това е едно от онези неща, което всеки прави по няколко пъти на ден, но никога не го вадиш от контекста и не се замисляш какво говори то за човека. Четох за кампания да се премахне последното ястие в Тексас, така че се поразтърсих в мрежата. И докато четях докладите, почувствах, че мога да се идентифицирам с тези хора за кратко – само от това какво са яли за последно.

Смяташ ли, че ястията представляват прозорец към психиката на осъдения?

Общо взето– да, определено. Нещото, което ме потресе при последните обяди, беше колко много от тях представляваха големи, пържени порции, които обичаме да наричаме удобна храна. Пред мен стояха тези хора в последните си мигове живот и всичко, което искаха, беше мъничко удобство.

Начинанието ти някакъв вид изявление относно смъртното наказание ли е?

Да. Искам да кажа, че съм от Нова Зеландия и когато дойдох в Америка, смъртното наказание ме порази като нещо наистина нечовешко. По-голямата част от света гледа на него като на остаряло, варварско действие и е странно, че то все още съществува в страна, която прекарва толкова много време в рекламиране на собствената си демократичност и морали. В процеса на разследване за проекта попаднах на твърдения за 12 души, които са били несправедливо екзекутирани в Америка, през последните 20 години. Това са само слухове, разбира се, но тези хора са си отишли и те нямат шанс за повторен процес.

Има няколко странни последни желания – DVD-то на Властелинът на пръстените изпъква като едно от най-необичайните. Обърна ли повече внимание на необичайните молби?

О, да, не желаех всички ястия да изглеждат еднакво, когато ги пресъздавах. Също така наистина неясните последни желания обрисуват доста от характера на човека. Това беше едно от по-необичайните искания и то е било удовлетворено, така че реших, че е яко и го включих.
Същото беше с ореховия пай. Пичът е искал „да го запази за по-късно”, което сигурно е подействало много успокоително на пазача. Казват, че осъденият е бил душевно болен и не е трябвало да бъде екзекутиран. Това също те кара да се замислиш – наистина ли е мислел, че ще си го изяде по-късно, или е осъзнавал какво предстои да се случи?

Сам ли приготвяш ястията?

Имам приятел готвач, който направи половината от тях. Той приготви по-сложните такива, а останалата част – по-простите като сладоледа и самотната маслина – си ги подготвих сам.

Единичната маслина е едно от най-затрогващите изображения. Имаш ли някакви теории за нея?

Много хора разсъждават над това какво значи маслината. Доста от предположенията кръжат около символиката на маслиновото дръвче и чистотата му. Мисля, че е възможно да има нещо такова, може и да е било жест от негова страна. Но е възможно и просто да си е помислил, „Ще поискам нещо странно и хората ще разсъждават както си поискат върху него.”

Значи мислиш, че повечето от молбите са съзнателни последни думи към света от страна на затворниците?

Да. Лично аз бих искал да изпратя последно послание. Бих желал да знам, че с крайния си избор мога да изрека негласно думи, които потенциално биха значели нещо или биха били предназначени за някого, вместо всичко да се сведе до „Нека просто си поръчам малко кльопачка, да си напълня търбуха и да не кажа никакви последни думи.”

Порази ме това, че желанието на Тимъти Маквей може да е някакво негово послание. Той изби огромен брой хора, а накрая помоли за две топки сладолед. Дали това не е просто проява на неговия егоизъм? Нещо като „майната ви” към света?

Точно това обичам в този проект – всеки има свои собствени интерпретации на нещата. Ако това е било намерението му, то съм убеден, че то е повече от ясно. Може да е демонстрирал колко е егоистичен или просто да е казвал, че е най-непретенциозният човек на света и две топки ментов сладоед с шоколадови парченца, са Рая за него.

Забеляза ли, че хората, убили най-малък брой души, са поискали най-малките порции? Може би апетитът за храна е свързан с апетита за убиване.

Това е интересна теория. Но не мисля, че има връзка, защото според мен момчетата, които са убили един или двама, са щели да продължат, ако не са били хванати.

Какво би искал ти за последно ядене?

Безкраен брой бонбонки! Честно ти казвам, ако се намеря в подобно положение, не бих могъл да ям нищо. Едвам си ям закуската преди изпит. Ако съм пред смъртна присъда, храната ще е последното, за което ще си мисля.

Критикуват ли те хората за това, че „очовечаваш” серийни убийци?

Предполагам, че това е логична забележка. Някак си поведох тенденцията за насочване на внимание към серийните убийци. Мотивацията ми за проекта идва от собственото ми любопитство. Исках да видя как ще изглеждат последните им ястия. Не се стремях към шок или изграждане на репутация върху мъката на други хора – със сигурност не това ми беше намерението. Разглеждам работата на артист и фотограф като начин да представя нещо и да оставя хората сами да извлекат заключенията си за него. Не трябва напълно да разкриваме мистерията за всички. Като всяко добро изкуство ти държиш огледалото към наблюдателя – той разбира нещо за себе си в отговор на реакцията си към произведението.

Мда. Изяде ли някоя от порциите?

Имаше няколко трудни избора. Като всеки друг човек и аз не исках да изхвърлям хубавата храна, но реших, че е твърде ужасяващо. Хапнах си една лъжица от ментовия сладолед, но не й се насладих – нямаше почти никакъв вкус. Рекох си, „О, Боже”, и директно я метнах в кошчето за боклук. Сякаш бях отишъл в болницата и бях ял обяда на някого, който е току-що е бил обявен за починал.

инфо: http://www.vice.com

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook