Интересни факти от днес, 10 март

1813 г. Фридрих Вилхелм III учредява военния орден „Железен кръст”. Това е първият пруски орден с две степени, с който могат да се награждават всички военни чинове, независимо от произхода им.

1302 г. след държавен преврат във Флоренция „черните гвелфи” осъждат на смърт Данте Алигиери. Те всъщност задочно осъждат на смърт 15 водачи на „белите”, сред които е и поетът. Той е набеден в присвояване на държавни пари, изнудване и непокорност към папата. Присъдата постановява да бъде горен с огън, докато умре.

Предисторията на станалото във Флоренция е доста дълга. Флорентинската република възниква като независима комуна в град Флоренция, но скоро подчинява голяма част от Северна и Централна Тоскана и започва да играе една от най-важните роли в политическата система в Средновековна Италия.

Във Флорентинската република през 12 и 13 в. възникват двете противоположни политически течения, обхванали Централна и Северна Италия – гвелфи и гибелини, поддържащи съответно папата и Свещената римска империя. Конфликтът между тях е резултат от борбата им през 11 в. за инвеститура при въвеждане в сан епископ (инвеститур е символичният предмет, който утвърждава въвеждането в сан).

През 12-13 в. в Италия започва да се развива занаятчийството, а феодалните отношения постепенно замират. Гибелините са поддръжници на светските ценности и на идеята обединението на разпокъсана Италия да се извърши под ръководството на немския крал, който е начело на Свещената римска империя. Гвелфите пък клонят към църковните ценности и възможността за обединение на Италия около папската власт.

Повечето гвелфи произхождат от богати търговски фамилии, докато гибелините са се замогнали предимно от селско стопанство. Градовете на гвелфите са в райони, където има заплаха от увеличаване на влиянието на императора, докато градовете на гибелините са там, където има непосредствена заплаха от налагане на властта на папата. Гибелинските градове са по-малки, за разлика от доминираната от гвелфи Флоренция. Двата града се сблъскват в битката при Монтаперти през 1260 г.

След като гибелините идват на власт през 1260 г., флорентинските гвелфи са изгонени от републиката, имуществото им е конфискувано, а къщите им са разрушени. Обаче през 1288 г. започва война с гибелинската Пиза, която се оказва несполучлива за Флоренция. Това възражда влиянието на гвелфите.

След като гвелфите окончателно побеждават гибелините през 1289 г. в битката при Кампалдино и Капрона, нараства напрежението между умерените и радикалните крила.

През 1300 г. гвелфите във Флоренция окончателно се разделят на черни и бели. Черните продължават да поддържат папската институция, докато белите се насочват към монархията и се противопоставят на папа Бонифаций VIII.
Борбата им продължава с променлив успех до края на 12 в., докато през 1301 г. Флоренция е завладяна от войски на Карл Валуа, поканен от папа Бонифация VІІІ за подкрепа на „черните гвелфи”.

Данте Алигиери е не само съвременник на тези политически борби, но е и сред поддръжниците на белите гвелфи (автор е на произведението „За монархията”). Така, когато черните гвелфи вземат контрола над града през 1302 г., той е принуден да напусне Флоренция. В годините на изгнание създава своята „Божествена комедия”, полагайки основите на италианския литературен език. По-късно пребивава в Париж и накрая умира в Равена през 1321 г.

Сега градските власти на Флоренция правят всичко възможно да върнат праха на Данте в родината му и да му устроят пищно погребение в църквата „Санта Кроче”. Равена обаче отказва да ги предаде, тъй като флорентинците сами са го изгонили от града си.

1535 г. докато плава към Перу, свещеникът от испански произход Фрай Томас де Берланга, открива Галапагоския архипелаг. За пръв път архипелагът е обозначен на картите през 1570 г., а през 1835 г. островите Галапагос стават обект на изследване от известния геолог Чарлз Дарвин, който създава своята теория за еволюцията на организмите.

През 1535 г. корабът на епископа на Панама Томас де Берланга се озовал в зона на безветрие и обединените течения Ел Ниньо и Хумболтово го отнесли далеч в океана. След десет дни безпомощен дрейф, от борда зърнали островите, добрали се благополучно до тях, но липсата на вода накарала испанците бързо да ги напуснат. В края на 16 в. тук пристигали и други испански каравели, но безплодната пустинна суша не ги привличала с нищо.

Силните тукашни объркани течения често отклонявали корабите от курса и на моряците започнало да им се струва, че тези странни острови сякаш се преместват по повърхността на океана. Затова ги нарекли Лас ислас Енкантадас (Омагьосаните острови).

През 17 в. в тях все по-често намирали убежище английските пирати – буканиерите. Тук поделяли заграбената плячка и попълвали запасите си от храна и вода, даже един от тях, Уилям Коули, съставил и първата карта на архипелага. През 1700 г. на Галапагос пристигнала френска експедиция с два кораба. Французите останали само месец и напускайки островите, ги нарекли „най-отвратителното място в света”.

Нова страница в историята на архипелага се разгръща през 1793 г., когато островите стават база на китоловните флотилии. Един от заливите се превърнал в своеобразна пощенска станция – преминаващите кораби оставяли писма, които вземали завръщащите се у дома морски съдове.

Първия опит за колонизация на островите предприел генерал Хосе Вилямил, който през 1832 г. официално ги обявил за еквадорска територия, като ги преименувал на архипелаг Колон (по името на Колумб). Било основано и селище от помилвани затворници, които при посещението на кораба „Бийгъл” наброявали 300 души.

Години наред опитите да се създадат постоянни колонии, най-вече от каторжници, пропадали. През 20-те и 30-те години на 20 в. на архипелага пристигали норвежки, еквадорски и немски емигранти, но почти всички бързо го напускали поради недостига на вода.

През 1936 г. е обявен за национален парк (до този момент е бил само място за заселване на каторжници), от 1953 г. на острова пребивава Тур Хейердал в изследване на инките. Сухоземните гигантски костенурки са истинската причина за названието на архипелага. Именно в тяхна чест (исп. Galapago – костенурка) фламандският картограф Абрахам Ортелиус го нарекъл Галапагос.

През 1959 г. (по повод 100-годишнината от публикуването на фундаменталния труд „Произход на видовете”) правителството на Еквадор обявява архипелага за национален парк, а през същата година се създава и международен фонд „Чарлз Дарвин” със седалище в Брюксел, Белгия. За да се изучава и съхрани екосистемата, през 1964 г. на остров Санта Крус била построена и „Станция за изследвания”, която също носи името на големия учен.

От 1978 г. е част от Световното наследство на ЮНЕСКО. През 1985 г. е обявен за биосферен резерват. Фрай Томас де Берланга открива архипелага Галапагос. Той се състои се от 13 основни вулканични острова, 6 неголеми острова и 107 скали, които образуват територията му.

1770 г. Джеймс Кук открива остров Стюарт, южно от Нова Зеландия. Английският мореплавател, пътешественик и изследовател е откривател на множество, непознати дотогава за европейците, острови и територии, учен – член на Британското кралско научно дружество.

През 1768 г. Британското адмиралтейство пристъпва към организация на южна тихоокеанска експедиция, като поводът за нея става наблюдението на преминаването на планетата Венера пред диска на Слънцето на 3 юни 1769 г. През май 1768 г. от околосветско плаване се завръща Самюъл Уолис, който препоръчва наблюдението да се проведе на остров Таити. Но наблюдението на Венера е само повод, а истинските причини за организирането на експедицията са откриването на т.нар. Южен континент и присъединяването на нови територии към Британската империя.

След Седемгодишната война Англия господства над атлантическите пътища и заема здрави позиции в Индийския океан. Франция обаче не се счита за окончателно победена по моретата. Остава Тихия океан, където през 1767 г. е изпратена френска експедиция под ръководството на Луи Антоан дьо Бугенвил и английското правителство е особено разтревожено от този факт.

В същия район започват да проявяват активност и испанците, съюзници на французите. Британското адмиралтейство се стреми да възпрепятства завоюването на нови земи от други морски държави и се опитва да създаде по тихоокеанските пътища английски опорни пунктове, които да способстват за установяване на британски контрол и над този океан. Несъмнено, известна роля играе и надеждата за откриване на населен Южен континент или други обитаеми земи в умерената и тропическата зона на Тихия океан. Там се надяват да намерят злато, суровини и продукти, с които да се търгува в Англия или в нейните колонии.

След известно колебание от страна на Адмиралтейството кандидатурата на Джеймс Кук се приема без условия и той е назначен за капитан на тримачтовия кораб „Индевър” – 375 т. Екипажът първоначално се състои от 98 човека, включително 13 войници. В експедицията се включват двама художника и учени – Чарлз Грийн, астроном; Джоузеф Банкс, млад, много богат човек, впоследствие основател на Британското африканско дружество и председател на Кралското географско дружество; шведския натуралист Даниел Карл Соландер, библиотекар на Британския музей. „Индевър” е снабден с продоволствия за година и половина и въоръжен с 22 оръдия.

На 26 август 1768 г. „Индевър” напуска Плимут, на 13 ноември пристига в Рио де Жанейро и на 7 декември отплава на юг. На 16 януари 1769 г. у югоизточната част на Огнена Земя Кук се укрива в залива Буен Сусесо, където неговите спътници слизат на брега и се срещат с местните жители. На 21 януари, след стихването на бурята „Индевър” продължава плаването си, на 25 януари заобикаля нос Хорн и на 13 април 1769 година пристига на остров Таити.

На 3 юни 1769 г. при изключително благоприятни условия Чарлз Грийн произвежда астрономически наблюдения на фазите на преминаването на Венера пред Слънцето. От 26 юни до 1 юли Кук заедно с Банкс с лодка обикалят и картират бреговете на целия остров Таити. На 9 юли Кук напуска Таити, като взема със себе си таитянина Тупия, който му оказва неоценими услуги по време на плаването му в Океания.

Кук търси първоначално Южния континент на юг от Таити, ненамирайки и признак на суша на 2 септември завива на запад и преминава над 2500 км, преди на 8 октомври 1769 г. да достигне до земя – източното крайбрежие на Северния остров на Нова Зеландия.

От 8 октомври 1769 г. до 31 март 1770 г. Кук изследва бреговете на Нова Зеландия и доказва, че тя е съставена от два острова. На 11 октомври 1769 г. открива залива Поверти на източния бряг на Северния остров, полуостров Махия, залива Хокс. На 16 октомври достига до нос Тернагейн и тръгва обратно. От 16 октомври 1769 г. до средата на януари 1770 г. капитан Кук изследва бреговете на Северния остров, като от 17 до 30 октомври изследва североизточното крайбрежие, а от 30 октомври до 30 декември – северното крайбрежие.

На 4 ноември открива островите Меркюри и залива Меркюри на югозапад от тях, а на 15 ноември официално обявява присъединяването на тази страна към британските владения. На 19 ноември открива дълбоко врязващият се в сушата залив Хаураки и заграждащите го от към океана острови Грейт Бариер и Литъл Бариер. На 19 декември Кук открива нос Северен, на 25 декември достига до островите Три Кингс и започва да предполага, а след като на 30 декември заобикаля нос Мария ван Димен, окончателно установява, че това е откритата от Абел Тасман през 1643 г. земя, която Кук нарича Нова Зеландия.

От нос Мария ван Димен „Индевър” продължава на юг, като по този начин открива северния полуостров на Северния остров – полуостров Окланд. На 9 януари 1770 г. открива връх Егмонт (2517 м), а на 14 януари – остров Капити. На 8 февруари е открит протока Кук, разделящ двата големи острова на Нова Зеландия.

От 9 февруари до 1 април Кук обикаля Южния остров на Нова Зеландия. На 16 и 17 февруари открива полуостров Банкс, който приема за остров, а на 6 март – остров Раупуке. На 14 март открива залива Дъски Саунд на югозападното крайбрежие на Южния остров с остров Резолюшън в него. За половин година „Индевър” описва гигантска, около 4500 км, осморка около двата големи острова на Нова Зеландия. По този начин Кук открива земя по-голяма от Великобритания и нейн антипод.

На 1 април 1770 г. Кук напуска Нова Зеландия и взема курс на запад, но природата се разпорежда по друг начин и на 19 април „Индевър” достига до югоизточното крайбрежие на Австралия – нос Хикс, на 550 км северно от откритието на Абел Тасман. От там Кук продължава на север покрай брега и на 20 април открива залива Ботани Бей, около който през 1788 г. възниква днешния град Сидни.

1813 г. Фридрих Вилхелм III учредява военния орден „Железен кръст”. Това е първият пруски орден с две степени, с който могат да се награждават всички военни чинове, независимо от произхода им. „Железният кръст” остава символ на войнската доблест на германската армия и в годините между войните.

Орденът представлява черен тевтонски кръст от желязо със сребърен кант. Предната страна на първия кръст е гладка, а на гърба му, в горната част, са инициалите на краля FW (Friedrich Wilhelm) с корона, в средата има три дъбови листа, а в долната част числото 1813. Орденът 2-ра степен има черна лента с бял кант, която се закача на илик за копче, а орденът 1-ва степен се закача на лявата страна на гърдите. Големият кръст, предназначен само за военачалниците, се носи на лента около врата.

Железният кръст е обновяван няколко пъти – през 1870, 1914 и 1939 г. При първите два от тях, на предната страна в средата са поставени инициалите на императора W (Wilhelm). По време на Втората световна война върху кръста е изобразен пречупеният кръст, символ на управляващата Националсоциалистическа партия.

Орденът е използван през двете световни войни като масово отличие, в повечето случаи е даван при строги критерии за истински прояви на храброст – затова железният кръст се приема за символ на германския милитаризъм. Сега тази награда символизира доблестта на старите пруски воини, великите победи от ерата на Бисмарк и храбростта на немските войници в Първата световна война.

1848 г. Карл Маркс е избран в Париж за президент на Комунистическата лига.Немският философ, социолог, писател, политикономист, политически журналист, обществен деец и идеолог често е описван като един от най-влиятелните личности в историята на човечеството. Известен е като един от най-видните критици на капитализма.

Той е организатор и активен участник в Първия интернационал, както и дългогодишен съратник на Фридрих Енгелс. Карл Маркс вярва, че социализмът в крайна сметка ще бъде заменен от бездържавно, безкласово общество, наречено комунизъм. Наред с вярата в неизбежността на социализма и комунизма, Маркс активно се бори и за практическото му прилагане, като се аргументира, че социалните теоретици и хората в неравностойно положение трябва да извършват организирани революционни действия за сваляне на капитализма и осъществяване на социално-икономическите промени. Неговите идеи намират приложение през 20 в., когато са основани редица социалистически държави.

В началото на февруари 1845 г. Маркс пристига в Брюксел (където идва и Енгелс). Двамата написват съвместната работа „Немската идеология”, в която правят критика на Хегел. През пролетта на 1847 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс се присъединяват към тайното пропагандистко общество, международната организация „Съюз на справедливите” (по-късно преобразуван в „Съюз на комунистите”), организиран от немските имигранти. По поръчение на това общество те съставят програма на комунистическата организация, знаменитият „Манифест на комунистическата партия”, публикуван на 21 февруари 1848 г. в Лондон.

След началото на февруарската революция от 1848 г. Маркс се връща в Париж, а след мартенската революция пристига в Кьолн, Германия. Там му се отдава възможността да издаде ежедневния вестник „Neue Rheinische Zeitung”. Първият брой излиза на 1 юни 1848 г. В редакционния комитет влизат Карл Маркс – главен редактор, Хенрих Бюргерс, Ърнст Дронке, Фридрих Енгелс, Георг Веерт, Фердинанд Волф, Вилхелм Волф – редактори. Този вестник се счита за орган на Съюза на комунистите. Вестникът прекратява съществуването си след поражението на майското въстание през 1849 г. в Саксония. На 19 май 1849 г. излиза последният брой, отпечатан в червено мастило.

Париж тогава е под властта на реакционерна контрареволюция и епидемия от холера и скоро Маркс е експулсиран от градските власти, които го считат за политическа заплаха. Със съпругата си Джени очакват четвърто дете, а не могат да се завърнат обратно в Германия или Белгия, затова през август 1849 г. търсят убежище в Лондон.

Маркс се мести в Лондон и остава в този град до края на живота си.
Седалището на Комунистическата лига също се премества в Лондон. Въпреки това, през зимата на 1849-1850 г., в редиците на Комунистическата лига възниква раздор, когато фракцията на Комунистическата лига, водена от Август Уилич и Карл Шапър започва възбудено да агитира за незабавно въстание от страна на Комунистическата лига. Последните вярват, че след като Комунистическата лига започне въстанието, цялата работническа класа от цяла Европа ще въстане „спонтанно” и ще се присъедини към въстанието, като по този начин ще се създаде повсеместна революция в цяла Европа.

1861 г. в САЩ са пуснати в обръщение първите банкноти. Доларът се въвежда като парична единица в САЩ на 2 април 1792 г. с т.нар. „Coinage Act”, приет от Конгреса на САЩ. С този законодателен акт се установява биметален стандарт за долара, който се равнява на определено количество злато или сребро. Въвежда се за първи път десетичната система за подразделенията на паричната единица, като 1 долар е равен на 100 цента.

В САЩ книжните пари не са много популярни до около 1850 г., като по това време се използвали чужди валути. Първите национални доларови банкноти се появяват 1861 г. И до днес тези купюри се приемат навсякъде като платежно средство със своята номинална стойност.

Първите банкноти, отпечатани от Федералния резерв на САЩ, са от 1914 г. с номинали от 5, 10, 20, 50, 100. Базовият дизайн на болшинството е утвърден през 1928 г. На еднодоларовата банкнота е изобразен белоглав орел с 13 пера, стискащ в единия крак клонка с 13 листа, а в другия 13 стрели.

Числото 13 символизира 13-те колонии, основатели на съюза. На лицевата страна на всяка от банкнотите в центъра (на по-старите банкноти) или изместен вляво (на по-новите) има портет на някои президенти на САЩ или други важни исторически личности.

Монетите в САЩ се секат от 1972 г. от Монетния двор на САЩ. Освен тези в обращение се секат също паметни, юбилейни и инвестиционни монети. Една от най-скъпите монети в света е златна монета с номинал от 20 долара, проектирана от скулптора Сен Годен, която е в обращение от 1907 до 1933 г. По решение на Франклин Рузвелт монетите са претопени поради отказа на САЩ от златния стандарт след Великата депресия. Единствената оцеляла монета е продадена на търг през 2002 г. за 7 590 020 долара.

Любопитен факт е, че правенето на банкноти е обвито в тайнственост занимание, защото те трябва да са толкова сложни, че да е невъзможно фалшификаторите да ги копират. Процесът включва проектиране, изработване на хартията, смесване на мастилата и отпечатване. Отпечатването от своя страна е последователност от три процеса: литография, дълбок печат и отпечатване на текста.

Материалите за всеки етап и процес са различни за изображението на всяка банкнота. Особено внимание се обръща на защитата, като стремежът е към по-голяма сложност, максимално затрудняваща копирането.

Новата американска банкнота от например освен традиционните защити като воден знак, холографско изображение и защитна нишка с надпис, съдържа и множество хаотично разположени защитни сини и червени нишки.

1905 г. основан е английският футболен клуб „Челси”. Футболният клуб е основан във Фулъм, Западен Лондон, и през по-голямата част от историята си играе в най-високото ниво на английския футбол.

Клубът е основат от англичани, които имали мечта – да направят клуб, който да играе възможно най-елитният футбол. Година по-рано строителният предприемач Гъс Миърс искал футболът да стане популярен спорт в Лондон и за тази цел закупил бъдещия стадион „Стамфорд Бридж”. Той, заедно с братята си, имал желанието да го превърне в най-модерния спортен комплекс в английската столица и започнал да търси местен футболен клуб, който да се наеме със стопанисването му и да играе срещите си на него.

От Фулъм проявили интерес, но наемът бил прекалено висок за тях и отхвърлили офертата, която Миърс им предлагал. След отказа на Фулъм, предприемачът решил да продаде съоръжението на Западната железопътна компания. Точно тогава, приятелят му Фредерик Паркър дава идеята да си направи собствен футболен отбор. Той е очарован, но възникват спорове за името на клуба. Предложенията са за ФК „Кенсингтън”, ФК „Стамфорд Бридж” или ФК „Лондон”, но Паркър държи на своето и така в началото на 1905 г. официално е създаден новият клуб „Челси”.

След създаването на клуба, той трябва да стартира, участвайки в Южната Лига, но двата лондонски участника в тази лига – Фулъм и Тотнъм, страхувайки се, че новосформираният клуб може да привлече част от техните фенове, убеждават другите отбори да не допускат Челси в Лигата.

Миърс и Паркър започват да търсят друго място, където тимът им може да се изяви. Отпраят запитване за включване в Английската футболна лига. По това време отборите във Футболната лига искали да се обхване по-голяма територия на юг. На 1 юни 1905 г. лондонския клуб е официално приет. Челси стартира във Втора английска дивизия.

Първите два мача на тима са срещу дебютанти като тях. Губят дебютния си мач като гост от Стокпорт Каунти с 0:1, но след това смачкват като домакин с 5:1 Хъл Сити. В следващите 36 мача Челси има само шест загуби и завършва сезона на трето място. Следващият шампионат те завършват втори и така още на втората година от своето съществуване печелят участие в елитната футболна лига – Първа дивизия.

По същото време се извършва първата смяна на треньорския пост в историята на тима. Първият мениджър Джок Робъртсън е заменен от Дейвид Колдеруд. Под негово ръководство, отборът завършва на 13 място в първия си сезон сред най-добрите. Следва 11-то място, но през сезон 1909/1910 Челси заема 19-то място и изпада. След два сезона прекарани в долния ешелон отново се завръща. През февруари 1912 г. на 37 години умира основателя на „Сините” Гъс Миърс. Този сезон, Челси постига голям успех като се добира до полуфинал за Купата на Англия, но губи от Нюкасъл Юнайтед с 3:0.

До началото на Втората световна война, клубът прави още няколко добри участия в тези мачове за Купата, а в първенството заема места в средата на класирането.

Отборът е първият тим от Лондон, който спечелва Шампионската лига през сезон 2011/2012. За кратко време Челси дори държи едновременно двата най-ценни клубни трофея в Европа, след като побеждава Бенфика на финала за Лига Европа на 15 май 2013 г. Освен това със спечелването на купата отборът се нарежда до Аякс, Байерн Мюнхен и Ювентус, като единствените клубове, печелили и трите големи турнира под егидата на УЕФА – КЕШ (Шампионска лига), Купата на УЕФА (Лига Европа) и КНК.

1947 г. започва парична реформа в България, регламентирана с постановление на Министерския съвет от 7 март 1946 г. С обмяната през 1947 г. се изтеглят от обращение всички емисии до 1943 г., включително купюри по 200, 250, 500, 1000, 5000 лева, всички държавни съкровищни бонове с 3-процентова лихва от всички емисии и купюри. В обращение остават банкноти в купюри от 20, 50 и 100 лева и всички намиращи се в обращение монети.

От 10 март се пускат в обращение банкноти с емисия с.г., като купюрите са от 200, 250, 500, 1000, 5000 лева. Извадените от обращение пари престават да са платежно средство от 12 март 1947 г. Според наредбата срещу представени банкноти и бонове всяко физическо лице може да получи най-много до 2000 лева. Сумите до 200 лева се обменят в налични пари в съотношение 1:1, а останалите минавали по блокирана сметка.

Месец по-късно е приет Закон за еднократен данък върху имуществата, което води до рязко намаление на количеството пари в обращение – от 76 млрд. лева в началото на реформата до 25 млрд. лева в края на март. Същевременно от обращение се изтеглят съкровищни бонове за над 31 млрд. лева. Те са пускани преди 9 септември 1944 г. от държавата, за да се финансират разходите й.

1963 г. официално е открит стадион „Георги Аспарухов”. Стадионът е третият в историята на футболен клуб „Левски” (София).

При основаването си през 1914 г. футболен клуб „Левски” не е разполагал със собствено игрище. Играчите са тренирали на терен с размери 80х40 м в местността „Могилката” пред 22-ра гимназия срещу НДК. По-късно отборът води подготовка на плаца на VІ-ти Софийски полк (днес там е издигнат монументът „1300 години България”).

През 1924 г. Столичната община отрежда терен за строеж на игрище на футболен клуб „Левски”. На първото редовно заседание на Столичния общински централен съвет от 13 октомври е определено място в Борисовата градина, северно от руската гробница, с площ от 16 дка. Пространството обхваща част от сегашния стадион „Васил Левски” и стадион „Дружба” срещу Перловската река. Проектът за изграждането на игрището е изготвен безплатно от арх. Зафир Абрашев, който е сред основателите на дружеството и негов състезател. Строителството става на доброволни начала като се изгражда специален фонд „Игрище” от привържениците на клуба.

Към 1944 г. стадионът разполага с футболно игрище, пейки за 10 000 зрители, лекоатлетическа писта с 4 коридора, баскетболно и две волейболни площадки. Има също ресторант и кафене. Там се провеждат както срещи от държавното футболно първенство, така и мачове от шампионатите по лека атлетика, волейбол и баскетбол.

След 9 септември 1944 г. отборът играе временно на стадион „Юнак”, а после и в кв. „Иван Вазов”. Но по силата на поредното райониране игрището става собственост на „Спартак” (София). Днес там се намира едноименният плувен комплекс.

След ново „спортно райониране” на столицата, на „Левски” е отпуснат нов терен за строеж на стадион в кв. „Герена” (дн. район Подуяне”). През 1960 г. клубът официално започва строежа. Проектът е дело на арх. Лазар Парашкеванов и се реализира в продължение на три години. Официално стадион „Левски”, е открит с шампионатния мач „Левски” – „Спартак” (Плевен), завършил при резултат 4:0.

На този стадион „Левски” изиграва и първия си мач от Европейските клубни турнири – победата с 6:0 над шведския „Юргорден” в 1/66 финал за Купата на европейските шампиони на 3 октомври 1965 г.

Реконструкции в или около стадиона започват през 1969 г. след обединението на спортните клубове „Левски” и „Спартак” (София). Тогава на територията около стадиона са изградени зали и съоръжения за други спортове – спортна и художествена гимнастика, бокс, вдигане на тежести, волейбол и др. Освен това спортният комплекс „Левски” е оборудван и с четири тренировъчни терена с тревно покритие.

От 1990 г. стадионът е прекръстен на името на легендарния футболист „Георги Аспарухов”, загинал през 1971 г. при автомобилна катастрофа. Днес пред входа на западната трибуна на стадиона е издигнат паметник в негова чест.

В периода 1992-1998 г. стадионът е затворен за ремонт за привеждане на съоръжението според изискванията на УЕФА за провеждане на международни мачове. Отборът играе домакинските си мачове на Националния стадион „Васил Левски”. Промяната настъпва през 1998 г., когато е създаден фонд „Стадион Георги Аспарухов” и хиляди привърженици даряват средства и се включват с доброволчески труд в ремонтните работи. Новоремонтираният стадион „Георги Аспарухов” е открит на 5 май 1999 г. когато на него се провежда решаващият за титлата шампионатен мач на „Левски” срещу „Литекс”, който завършва 0:0.

Следващата голяма реконструкция на стадиона започва на 21 юни 2006 г. когато е взривено старото информационно табло. На негово място е поставено ново в рамка с формата на буквата „Л”. Трибуните под него са премахнати и е отворен втори вход към пистата, което намалява капацитета на стадиона. В края на 2007 г. е подменено напълно тревното покритие на терена.

През октомври 2012 г. изпълнителният директор на „Левски” Иво Тонев обяви планове за цялостна реконструкция на стадиона. Мащабните планове предвиждат реконструкцията на трибуните да протече на три етапа – сектор А и Б да бъдат изградени до май 2014 г., сектор В – до 2015 г., а сектор Г – до 2017 г. Изпълнението на плановете беше приведено в действие през февруари 2013 г. с разрушаването на сектор А. Първоначално беше взривена масивната козирка и бетонна конструкция, а на 5 юли с.г. стартира и строителството на трибуната с полагане на капсула на времето в основите й.

Капацитетът на новата централна трибуна ще бъде 6000 зрители, като тя ще включва съблекални за двата отбора и съдии, ВИП помещения, журналистическа ложа, помещения за телевизионни камери и др. Амбициите са секторът да е готов до 100-годишния юбилей на отбора през май 2014 г., но работата до момента беше многократно забавяна.

1976 г. започва първото самостоятелно околосветско плаване на жена – на Кристина Хойновска от Полша. Само няколко години по-рано (1969 г.) Робин Нокс-Джонстън прави първа обиколка на Земята нонстоп, без спиране в пристанища, и поставя началото на нова ера в океанското ветроходство за самотници.

Полякинята Кристина Хойновска-Лискиевич обикаля света с яхта. Тя преминава от Атлантическия в Тихия океан през Панамския канал, като така избягва изпитанието на нос Хорн. След нея британката Наоми Джеймс се справя с това предизвикателство. Тя плава през 1977 и 1978 г. Завършва тура си около Земята само няколко месеца след Хойновска-Лискиевич и получава почетната титла Дама на Британската империя.

1977 г. астрономи от НАСА откриват пръстените на Уран. Откритието е направено случайно, тъй като основната цел на изследователите е била изследване на атмосферата на Уран при окултация на звезда. Откриватели са Джеймс Елиът, Едуард Дънам и Дъглас Минк с помощта на Въздушната обсерватория Кайпер.

За първи път пръстените са фотографирани от „Вояджър-2” по време на полет през 1986 г. Още два пръстена са открити през 2005 г.

Уран има фини пръстени, съставени от частици с диаметър до 10 м. Анализът на резултатите от изследванията показва, че звездата е била закрита от пръстени, преди да изчезне зад самата планета.

През 1986 г. кoсмическата сoнда „Вoяджър-2” фoтoграфира и измери пръстените. Те са oбразувани главнo oт прах. Откриванетo на две луни „Овчарки” увеличи знанията за структурата на пръстените на Уран.

Луните, oзначени 1986U7 (Кoрделия) и 1986U8 (Офелия), предпазват с гравитациoнните си полета пръстените от разпадане. Те са разпoлoжени oт двете страни на Епсилoн пръстена. Навътре oт Епсилoн пръстена се намират Делта, Гама, Ета, Бета и Алфа пръстените. Четвъртият, петият и шестият пръстени са едва забележими.

1982 г. САЩ налагат ембарго на вноса на нефт от Либия, заради подкрепата й за терористични групи.

На 19 август 1981 г. се случва инцидент в залива Сидра. Два либийски Су-22 стрелят по американски самолети, участващи в рутинно тренировъчно упражнение над международни води в Средиземно море, които според Либия са част от територията й. Американските самолети отвръщат на огъня и свалят атакуващия либийски самолет.

През декември 1981 г. американското правителство призовава всички американски граждани, намиращи се на територията на Либия, да напуснат. През март 1982 г. американското правителство забранява вноса на нефт от Либия и налага строг контрол на стоките, които ще се изнасят за либийската държава. Лицензи се изискват за всички стоки с изключение на храни и лекарства.

САЩ налагат и допълнителни икономически санкции срещу Либия, включително тотална забрана на внос и износ, рекламни договори и туристическа дейност. В допълнение на това всички либийски активи в САЩ са замразени.

1996 г. официално е открита австралийската писта за автомобилни състезания „Албърт Парк”. Това е градска писта в едноименния парк в град Мелбърн. Всяка година по-голямата част от огражденията на пистата, надлезите за пешеходците, трибуните и други съоръжения се изграждат три месеца преди началото на състезанието и се премахват шест седмици след неговото провеждане.

Трасето включва градски улици, които ограждат изкуствено езеро. В сравнение с други писти от „Формула 1”, които също включват участъци от градската пътна мрежа, състезателното трасе в Мелбърн е много леко и приятно. Пистата е и една от най-живописните в списъка на „Формула 1”, защото е едно от изключително малкото трасета, които се намират близо до водни терени.

Пистата „Албърт Парк” е домакин на Голямата награда на Австралия от 1996 г. До 1995 г. австралийската гран при се провежда в Аделаида. Поради многото остри завои обаче се пораждат притеснения за сигурността на пилотите. След като през 1995 г. Мика Хакинен едва не загива при катастрофа по време на квалификацията, състезанието е изместено в Мелбърн.

2006 г. космическият апарат „Марс Риконъсънс Орбитър” достига орбитата на Марс.Мултифункционалният апарат е предназначен да извърши геологично разузнаване и изследване на Марс от орбита.

Апаратът е построен от Локхийд Мартин под надзора на JPL. Изстрелян е на 12 август 2005 г. и достига орбита над Марс през 2006 г. През ноември с.г., след пет месеца въздушно спиране, той навлиза последната научна орбита и започва основната си научна фаза.

„Марс Риконисънс Орбитър” съдържа множество научни инструменти като камери, спектрометри и радар, който е използван за анализа на земните форми, стратиграфията, минералите и леда на Марс.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Последвайте ни във Facebook