Интересни факти от днес, 14 май

1955 г. България заедно с Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия участва в създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор.

1884 г. е роден немският авиостроител Клаус Дорние. На 14 май 1884 г. е роден бележитият немски авиостроител Клаус (Клод) Дорние. Неговите самолети летят през Първата и Втората световна война, а основаната от него фирма минава през различни трансформации, но достига до наши дни.Клаус Дорние завършва през 1907 г. Висше техническо училище в Мюнхен. През 1910 г. постъпва в опитния отдел на предприятието за дирижабли на Фердинанд Цепелин. Там Дорние изследва аеродинамиката на целометалическите твърди дирижабли. Скоро той проектира дирижабъл за трансатлантически полети. Това прави впечатление на граф фон Цепелин.

В резултат от подкрепата на Цепелин във Фридрихсхафен е създадена дъщерна компания за производство на самолети по оригинални идеи на Дорние. От 1915 до 1918 г. той възглавява производството на целометалически самолети, включително на големи хидроплани.

Негов първи самолет е голямата летяща лодка Rs.I, която се откроява със своите размери и при нея за първи път в Германия е използван дурал. След нея през следващите три години са построени още три целометалически хидроплана.

През 1917 г. излита двуместният изтребител-щурмовик CL.I, построен за проверка на разработките на Дорние в областта на работещата обшивка. После са разработени серия морски и сухоземни самолети, но никой от тях не е пуснат в серийно производство.

След приключване на Първата световна война Дорние се занимава предимно с лека комерческа авиация, която се включва в стандартите от Версайския договор.
През 1926 г. Дорние се прехвърля в Швейцария, където основава нова фирма и започва да проектира най-големия хидроплан за онова време – 12-моторния Do X с маса при излитане над 50 тона и побираща 170 пътници. През 1931 г. тази летяща лодка извършва демонстративни полети в четири континента.

От 1932 г. Дорние отново прехвърля дейността си в Германия, оглавявайки фирмата Dornier Werke GmbH.

Преди Втората световна война Дорние създава средния двумоторен бомбардировач До-17, от който са произведени над 2000 броя и е участвал във войната, след това усъвършенстван под означението До-217.

След войната производството на самолети в Германия е забранено и неуморимият Дорние се прехвърля в Испания, после се мести в Швейцария и едва през 1954 г. се завръща в Германия. Фирмата се възстановява много бързо с До-27 и До-28 в края на 50-те години.

През 1962 г. възрастният Дорние се отказва от ръководството на фирмата и заминава за Швейцария. Умира в Цуг, Швейцария, на 5.12.1969 г. на 85–годишна възраст.

През 1974 г. Dornier учредява консорциум за производство на изтребителя Alpha Jet като част от съвместно предприятие с френския самолетостроител Dassault-Breguet. Този самолет се утвърждава като нов стандарт при учебно-бойните самолет в НАТО през 70-те и 80-те години.

През 1985 г. Dornier става член на групата Daimler-Benz, като интегрира авиационните си активи с дружеството-майка. Като част от тази сделка се отделя Lindauer Dornier GmbH и е създадена отделна семейна фирма за проектиране и производство на текстилни машини. Останалата част от компанията е разделена на няколко филиала за отбрана, сателити, самолети и медицинска техника.

През 1996 г. по-голямата част от производството на самолети Dornier е придобита от компанията Fairchild, образувайки Fairchild Dornier. Тази компания обаче изпада в несъстоятелност в началото на 2002 г. Производството на самолетите Dornier 328 Jet е придобито от американската компания Avcraft.

Останалите дъщерни дружества стават част от мегаконцерна EADS, като Medtech за медицинско оборудване е продадено на инвестиционно дружество и сега носи името Dornier Medtech.

1948 г. Израел се обявява за независима държава и избира временно правителство.Непосредствено след това страната е нападната от съседните арабски страни, с което започва Арабско-израелската война (1948).

Създаването на Израел има дълга предистория, чието начало е в зараждането на ционизма. Основаването на държавата Израел е част от хилядолетната история на евреите.

Полулегендарното Давидово царство е първото единно държавно формирование на евреите. Според повечето историци, то е съществувало между 1020 и 930 г. пр.Хр. и е основано, след като еврейските народи в Ерец Израел, преди това обединени в племена от т.нар. Към 930 г. пр.Хр. обаче то отслабва и се разпада на Израилско и Юдейско царство. Към 720 г. пр.Хр. Асирия превзема Израил, а Юдея пада под вавилонска власт около 586 г. Така е поставено началото на т.нар. изселване на еврейския народ към Вавилон.

Векът на Просвещението довежда до даването на равни права на евреите в Европа, като по-светски настроените от тях впоследствие възприемат и идеите на рационализма, романтизма и национализма. Това явление е известно като Хаскала и довежда до появата на ционисткото движение през 1897 г., целящо създаване на “Еврейски национален дом” (държава). В началото на 20 в. се появяват няколко предложения къде да бъде основана еврейската държава.

След края на Първата световна война е дадено началото на т.нар. Британски мандат в Палестина, според който териториите на днешните Израел, Йордания и част от днешен Ирак (дотогава провинции на Османската империя) са дадени на Британската империя. Между 1919 г. и 1923 г. в Палестина пристигат 40 000 евреи, предимно от Източна Европа. Заселниците от тази вълна са обучени на селско стопанство и са способни да развиват икономика. Въпреки емиграционната квота, установена от британските власти, към края на този период еврейското население нараства на 90 000 души.

Британският мандат е прекратен през 1948 г. и на 14 май премиерът Давид Бен Гурион обявява независимостта на израелската държава. Тя е призната веднага от САЩ, СССР и много други страни, но не и от съседните арабски държави. В следващите няколко дни близо 700 ливански, 1900 сирийски, 4000 иракски и 2800 египетски войници нападат новата държава, с което е поставено началото на израелско-арабските войни и на съвременния Израелско-арабски конфликт.

На следващия ден Арабската лига повтаря своята опозиция срещу „дву-държавното решение” чрез писмо до ООН. На следващият ден армиите на Египет, Ливан, Сирия, Йордания и Ирак нападат територията определена за арабска държава, което води до началото на Арабско-израелската война от 1948 г. Току що създадените Израелски отбранителни сили отблъскват държавите от Арабската лига от окупираните територии, като така увеличава своите територии.

През декември 1948 г. Израел контролира по-голямата част от Палестина, западно от река Йордан. Останалата част от Палестина са Западния бряг (контролиран от Йордания) и Ивицата Газа (контролирана от Египет). Преди и по време на конфликта 713 000 палестински араби напускат своите домове и стават бежанци, отчасти поради обещанието на арабските лидери, че ще може да се върнат след като приключи войната.

1955 г. България заедно с Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия участва в създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор. Варшавският договор или официално Договор за приятелство, съдействие и взаимопомощ е основата на военно-политически съюз на социалистическите страни в Европа, наречен Организация на Варшавския договор (ОВД) е основан за противопоставяне на възприемания като заплаха съюз НАТО (основан през 1949 г.), подбудено от включването на”повторно военизираната” Западна Германия в НАТО в ратификацията на Парижките споразумения.

Договорът действа през Студената война и след рухването на комунизма в тогавашна Източна Европа страните започват да се оттеглят, а съюзът официално е разпуснат през юни 1991 г.

Договорът е подписан от всички социалистически страни от Централна и Източна Европа без Социалистическа федеративна република Югославия, която не подписва споразумението, защото след прекратяването на отношенията със Сталин през 1948 г. (което позволява политическата независимост на Москва) и поради идеите на Тито, решава да заеме неутрална позиция. Членовете на Варшавския договор се задължават да се защитават един друг, ако един или повече от тях е нападнат.

Договорът също така посочва, че отношенията между подписалите се се основават на взаимна ненамеса във вътрешните работи и зачитане на държавния суверенитет и независимост. Това обаче е нарушено с намесите в Унгария и Чехословакия. Силите на Варшавския договор са използвани по време на Пражката пролет през 1968 г., когато нахлуват в социалистическа република Чехословакия, за да се сложи край на демократичната реформа, която по това време правителството се опитва да въведе.

Основните действия на Пакта в страните-членки са насочени към намесата във вътрешните бунтове – опити за оттегляне от Пакта от другите страни претърпяват неуспех няколко пъти. Например по време на Унгарската революция от 1956 г., правителството ръководено от Имре Наги обявява оттеглянето на Унгария от Варшавския договор. В отговор, съветски войски нахлуват в Унгария и смазват бунта за две седмици, използвайки Варшавския договор за оправдание.

Силите на Варшавския договор са използвани няколко пъти, като по време на Пражката пролет от 1968 г., когато те нахлуват в Чехословакия, за да сложат край на реформисткото движение водено от правителството на Александър Дубчек.
Вaршавският договор се състои от 11 члена и едно въведение. Договорът е преведен на четири езика: немски, руски, полски, чешки. Разпространен е във всички страни, независимо от тяхната социална и политическа система.

Страните от НАТО и Варшавския договор никога не са воювали една срещу друга. През декември 1985 г. съветският генерален секретар Михаил Горбачов предлага така наречената Доктрина „Синатра”, която заменя доктрината „Брежнев” и според която централноевропейските страни ще получат самостоятелност. Когато става ясно че Съветският съюз няма вече да използва сила, за да контролира страните от Варшавския договор, през 1989 г. в Централна Европа започва поредица от бързи промени и комунистическите режими в централна и източна Европа падат.

Новите правителства в Централна Европа не поддържат Варшавския договор и през януари 1991 г. Чехословакия, Унгария и Полша обявяват, че ще оттеглят подкрепата си на 1 юли с.г. България подкрепя искането през февруари и става ясно, че Договорът на практика е мъртъв. Договорът официално е прекратен на среща в Прага на 1 юли 1991 г.

1957 г. умира интернираният екзарх Стефан І. По това време той е интерниран в село Баня, Карловско, български екзарх Стефан І. Погребан е в катедралната църква „Успение Богородично” на Бачковския манастир.

Екзарх Стефан I (светско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е висш български православен духовник и екзарх на Българската православна църква от 1945 до 1948 г. Автор е на множество статии, поучения, слова, речи, книги и други.

Роден е на 7 (нов стил 19) септември 1878 година в ахъчелебийското село Широка лъка. Получава начално и основно образование в родното си място. Завършва духовна семинария в Самоков като отличник и първенец на випуска през 1896. Четири години работи като учител в близкото до Широка Лъка село Солища. Член е на организирания от Вълчо Сарафов революционен комитет в Широка лъка.

Завършва Киевската духовна академия със степен “кандидат на богословието”. От 1904 до 1907 г. работи като учител в Пловдивската мъжка гимназия, после преподава в Цариградската духовна семинария.

На 16 октомври 1910 г. е подстриган в монашески чин с името Стефан, а три дни по-късно, на 19 октомври 1910 г., става протосингел на Българската Екзархия в Цариград. На 8 септември 1911 г. йеромонах Стефан е възведен в архимандритско звание. Подпомага покръстването на помаците в новоприсъединените към България земи след Балканските войни.

Сътрудничи на Карнегиевата комисия и комисията по сключване на мира с Турция през 1913 г. През късната есен на 1913 г. архимандрит Стефан, заедно с екзарх Йосиф I, се завръща в България и се установява в София, където вече е новото седалище на Екзархията.

От 1915 до 1919 г. специализира богословие в Женева и защитава докторат във Фрибур, Швейцария. По време на престоя си в Швейцария архимандрит Стефан е член на “Българския съюз”, който има за цел да отстоява българските национални интереси в чужбина и е един от най-дейните представители на българската емиграция в страната. Владее няколко чужди езика.

Изявява се като отявлен славянофил и русофил. През 1920 г. в Руската легация е учреден Руско-български културно-благотворителен комитет с председател архимандрит Стефан.

През 1921 г. е ръкоположен за Маркианополски епископ, а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. В качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато е извършен атентатът в нея.

На този пост служи 26 години. Между двете световни войни участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции.

В Швейцария става масон. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия. Благодарение на активната му дейност и личен авторитет успява да издейства Нансеновото съдействие. Става кръстник на широколъшкото читалище „Просвета”, открито през 1934 г., което днес отново носи неговото име.

През 1943 г. активно участва в движението за спасяването на българските евреи. От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод.

На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари с.г. е вдигната схизмата на Българската православна църква. Като екзарх се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт към Българската православна църква и нейното отношение към религията, на 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като български екзарх.

Екзарх Стефан е автор на множество слова и богословски трудове, между които „На път за Дамаск” (1932), „Българската Църква” (1932), „Същината на пастирското служение” (1935), „Религия и наука” (1937).

Интересът към живота и делото на екзарх Стефан I започва да се възражда през 90-те години на 20 в. в резултат на започналите в България демократични промени. Разбира се, той никога не е забравян от хората в родната му Широка лъка. Появяват се първите публикации за неговата личност в масовия печат, а по-късно и в сериозни научни изследвания. През 1998 г. е отбелязана 120-та годишнина от рождението му.

Името на екзарх Стефан I нашумя във връзка с честванията по повод спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. На своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 г., израелският мемориален институт „Яд Вашем” го удостоява с почетна грамота, медал и званието „Праведник на света” за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 г. „Името му ще бъде вписано завинаги върху Почетната стена в Алеята на праведните” (в Йерусалим) – се казва в грамотата, издадена на 12 март 2002 г.

През септември 2003 г. по повод 125 г. от рождението на Екзарх Стефан в родното му място Широка лъка бе открит негов бюст-паметник. На тържеството присъстват бившият израелски посланик в България Емануил Зисман, както и посланикът Аврам Шарон, заедно с 43 техни сънародници от Израел.

Аврам Шарон оценява заслугите на екзарх Стефан с думите: „За българските евреи и за народа на Израел екзарх Стефан е символ на спасението, еманация на българската толерантност. Народът на Израел и евреите по цял свят никога няма да забравят това и ще са винаги дълбоко признателни на своите спасители”.
Животът и заслугите на екзарх Стефан I дават повод на Емануил Зисман в прочувственото си слово да заяви: „Ако хуманизмът беше критерий, България трябваше да приема Европа, а не обратното”.

1972 г. в Литва Ромас Каланта се самозапалва на публично място в знак на протест срещу потисничеството от страна на съветското правителство. Той се самозапалва в знак на протест срещу потисничеството от страна на съветското правителство към литовския език, култура и народ. Студентът е провъзгласен за национален герой.

1973 г. изстреляна е първата американска космическа станция „Скайлаб”. Тя включвала лаборатория за изучаване, ефектите на безтегловност и слънчева обсерватория. Намирала се е в околоземна орбита от 1973 до 1979 г. и е посещавана от екипаж три пъти.

Началото на проекта „Скайлаб” е трудно да се определи с оглед на малкото информация дадена от различните центрове на НАСА. Ключовото събитие става през 1959 г., когато Вернер фон Браун представя плановете на последния си проект (проект „Хорайзън”) пред Американската армия. Целта на проекта била стъпване на човека на Луната, мисия която скоро ще поеме набързо сформираната НАСА. Въпреки че се съсредоточава върху лунните мисии, фон Браун готви и проекта за орбитална лаборатория на по-високо ниво от проект „Хорайзън”.

През 1963 г. USAF започват разработването на Пилотирана орбитална лаборатория, малка лаборатория проектирана основно за разузнавателно фотографиране използващо големи телескопи и е направлявана от двучленен екипаж. Станцията е трябвало да се изстреля без екипаж.

НАСА вижда в проекта Пилотирана орбитална лаборатория конкуренция и започва проучвания на собствени скици и проекти на орбитални станции. Повечето от скиците не получават одобрение. Проучванията се насочили към платформите на изстреляните Сатурн V, последван от екипажите излетели с Сатурн IB, използващи Командният и Обслужващ модул на Аполо, или капсулата Джемини на Титан II-C, като последният е най-евтин, тъй като не е нужен товар.

В същото време НАСА се оглежда за предложения за основна Пост-Аполо мисия, включваща проучванията на голяма 24-местна станция с експлоатационен период от около пет години.

2003 г. самоубийствена атака на жена-камикадзе в Чечня отнема живота на 18 души. В изследването си за психологията на жените-смъртници професор Акбал ал-Гарби от Тунис прави извода, че участието на мюсюлманките в подобни акции може да се обясни с техния стремеж към равноправие.

От 2003 г. чеченките станаха заплаха за Русия. Тези жени са отговорни за много терористични актове (взрив на рок-концерт в Москва, държане на заложници в театъра на Лубянка). „Черните вдовици” обаче са движени по-скоро от отчаяние, отколкото вяра или религиозен фанатизъм. Смята се, че в Чечения се подготвят няколко групи камикадзе. Най-известната – диверсионно-разузнавателният батальон на шахидите „Рияд ас Салихин”, е била ръководена лично от Шамил Басаев.

През май 2003 г. той обяви началото на операция „Бумеранг” – мащабна диверсионна война срещу федералните сили, включваща и „акции на възмездие” в различни руски градове.

Вече близо десетилетие руските сили на реда търсят лагерите, в които се подготвят шахидите. Във Федералната служба за сигурност смятат, че същинската подготовка може да се извършва в чужбина от опитни психолози, които така обработват определените за камикадзета, че те отиват на смърт с радост.

Според германския в. „Ди Велт” жените в Чечения, готови да загинат, за да отмъстят за близките си, са много повече от заявените 36 смъртници на Басаев, тъй като рядко може да се намери семейство, което да не е загубило поне един близък. Смята се, че войната е разрушила традиционните социални връзки и отношенията между половете.

След като мъжете чеченци изчезват – било убити в бой с руските части, било изтеглени с бунтовници в планините – жените заемат техните места като стожери на семействата и често се държат по-предизвикателно и от „силния пол”.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook