Интересни факти от днес, 16 юли

1937 г. близо до Ваймар е открит концентрационният лагер на смъртта Бухенвалд.

622 г. пророкът Мохамед се премества от Мека в Медина. Това се смята за начало на ислямската вяра и на ислямския календар.

Около 610 г. Мохамед започва да се уединява в пещерата Хира на планината Нур в околностите на Мека по време на месец Рамадан. Там той пости и се отдава на молитви. Една нощ е посетен от архангел Гавраил (Джибрил), който му заповядва: „Чети”. Според ислямската традиция Мохамед е неграмотен и не може да чете. Впечатлен от случката, той се връща при Хадиджа, която го признава за пророк и става първия човек, приел исляма.

Когато започва да печели привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и през 622 г. се преселва в град Ясриб – Медина (на около 450 км северно от Мека), където му предлагат убежище. Това преселение, наречено хиджра, е повратна точка в живота на пророка.

От хиджрата започва мюсюлманското летоброене. В Мека той няма много последователи, но в Медина те са далеч повече и скоро добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато мюсюлманите бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мека. Тази война завършва през 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател.

Медина всъщност е мястото на трите най-стари джамии в ислямския свят. Освен Джамията на пророка, тук са издигнати още Масжид ал-Киблатан, където Пророкът обръща свещената посока на молитвите Кибла от Йерусалим към Мека. Джамията Куба се счита за най-древната и изначална в исляма. Била построена по времето на пророка Мохамед, но разрушена от мълния, вероятно около 850 г., а впоследствие е построена наново.

1054 г. започва големият разкол между Източната и Западната църква. След неуспешните църковните преговори с представители на римския папа настъпва разкол в Християнската Църква, в резултат на който окончателно се обособяват римокатолическата църква на Запад и православната на Изток.

През 1053 г. се очертава разделението по същество. В Константинопол патриарх Михаил Кируларий се страхува, че ако императорът стане зависим от военен съюз със Запада (заради нахлуващите нормани), то църквата в Константинопол ще трябва да се съобразява с Рим. За да не стане това, той нагрубява католическите прелати, участващи в преговорите, католическите обреди са отречени като покварени, а католическите църкви в Константинопол са принудително затворени.

През 1054 г. римският папа Лъв ІХ, вече на смъртен одър, изпраща в Константинопол свои посланици-легати начело с кардинал Хумберт за разрешаване на конфликта.

След тримесечно напразно очакване патриархът да ги удостои с аудиенция, кардинал Хумберт, убедил се в неговата недоброжелателност, издава на 16 юли була от името на папата за отлъчване на Михаил Керуларий от църквата. В нея са изброени провинения на Михаил Керуларий и на Източната църква – че препокръствали католици, че свещениците се женели, че не се отлъчват онези, които носят бради и т.н. Патриарх Михаил е дълбоко презиран и заради това, че от гражданско лице само за пет дни изкачва цялата църковна йерархия и става патриарх.

В отговор на 20 юли патриарх Михаил анатемосва папата и неговите легати.

Непоправимото разделяне на двете църкви всъщност настъпва още през 1204 г. – след като на 13 април кръстоносците от Четвърти кръстоносен поход завладяват за себе си Константинопол и го разграбват. Възмутеният папа отлъчва кръстоносците, участвали в това грозно дело, въпреки че скоро след това отново ги приема в Църквата.

1643 г. холандският мореплавател Маартен де Фриз открива остров Сахалин.Всемогъщият губернатор на Холандска Източна Индия Антон Ван Димен организира нова експедиция за търсене на „златни и сребърни острови” в японски води, начело на която поставя Фриз. В негово разпореждане са му дадени два кораба „Кастрикум”, на който издига своя флаг, и „Брескенс” с капитан Хендрик Корнелисзон Схеп.

На 3 февруари с.г. експедицията тръгва от Батавия (дн. Джакарта) към бреговете на Япония. Първият японски остров Коджима е достигнат на 20 май, а на следващия ден по време на буря корабите се разделят. Фриз повежда своя кораб на север, покрай източния бряг на остров Хоншу и на 6 юни достига до нос Еримо, където холандците осъществяват първата си среща с местните жители – айните.

От там Фриз продължава на североизток и на 13 юни, в Курилските острови открива протока Фриз, където корабът хвърля котва и престоява там пет дни. На 27 юни в Охотско море Фриз достига до 48º с.ш., но поради противните ветрове се връща на юг до Хокайдо, като на 1 юли открива остров Кунашир с вулкана Тятя (1819 м) и вулкана Берутарубе (1223 м) на остров Итуруп и протока Екатерина между тях.

След това Фриз решава да продължи плаването си към Татария (Източна Азия), завива на северозапад и на 14 юли е открита земя, на която на 16 юли корабът хвърля котва. Тази земя се оказва западното крайбрежие (залива Анива) на остров Сахалин и там холандците са гостоприемно приети от айните. След пет дни Фриз открива и заобикаля югоизточния край на Сахалин – нос Анива, завива на север и открива големия залив Търпение, с най-югоизточната му точка нос Търпение.

На 5 август навлизат в Тихия океан през протока Фриз и за попълване на запасите с вода прекарват половин месец в малък залив на югоизточното крайбрежие на остров Хокайдо. На 1 септември холандците поемат на юг и Фриз решава да търси „златните и сребърни острови”, като достига на изток вероятно до 180° и се отдалечава от бреговете на Хоншу на повече от 3200 км. Той доказва, че между 37° и 38° с.ш. няма никаква земя в океана и се връща към бреговете на Япония, където на 9 ноември случайно се среща с „Брескенс”.

1661 г. пуснати са в обращение първите парични банкноти в Европа от шведската банка в Стокхолм. Всъщност книжни пари се срещат за първи път в Китай, а появата им се обяснява с необходимостта от по-гъвкаво платежно средство от тромавите медни монети.

При търговия на едро търговците започнали да издават записи на хартия, валидни в малък регионален обсег и за определен срок. Правителството дава право на няколко магазина да издават банкноти, а през 12 в. иззема това им право и започва самото то да произвежда държавни хартиени пари.

Към времето на пътешествието на Марко Поло европейците не знаели що е това книжни пари. В Европа при транспортиране на големи суми пари в брой на дълги разстояния възникват големи рискове и неудобства и търговците постепенно започват да използват менителници, отначало в средновековна Италия и графство Фландрия. В началото те са поименни, но скоро се трансформират в писмено нареждане за изплащане на сумата на приносителя. Тези менителници могат да се считат за предтечи на съвременните банкноти.

Наименованието идва от банковите документи („nota di banco”) и датира от 14 в.; в началото то удостоверява правото на собственика им да получи срещу тях благороден метал (обикновено злато или сребро), предварително депозирано при банкера под формата на текуща сметка. През 14 в. менителницата се използва вече из цяла Европа, а също така и в търговските представителства на италианските градове-държави извън Европа. Първите банкноти са въведени в редовна употреба през 1661 г. в Швеция, където имало изобилие от мед и затова тя имала ниска стойност, което пък водело до извънредно голям и непрактичен размер на монетите (няколко килограма).

1782 г. състои се премиерата на операта „Отвличане от сарая” на Волфганг Амадеус Моцарт. Произведението, поръчано от самия император Йозеф II, е в три действия. Либретото е на Готлиб Стефани, а премиерата се играе в Императорския театър и минава с голям успех.

Действието на операта се развива в двореца на Селим паша. Принц Белмонте иска да спаси любимата си Констанца, която е в харема му като наложница. Приятелят му Педрило му обяснява как Констанца и нейната прислужница Блонда са попаднали в харема – пирати превземат кораба и пленяват всички на борда. Педрило съставя находчив и умен план как да спасят девойките. Четиримата правят опит да избягат, но биват заловени. Пашата обаче се оказва великодушен и благороден и освобождава героите.

1937 г. близо до Ваймар е открит концентрационният лагер на смъртта Бухенвалд.Първоначално името на лагера било „Етерсберг”, но бил прекръстен тъй като местните жители, смятали, че името Етерсберг е на Гьоте, който написал тук „Нощна песен на странника”.

„Бухенвалд” е построен на върха на планина Етерсберг, намираща се близо до Ваймар, Тюрингия. Тук след юли 1937 г. са затваряни противници на нацисткия режим, евреи, цигани, немски комунисти, криминални престъпници, представители на религиозни секти, хомосексуалисти и всякакви хора, обявени от Хитлер за „асоциални елементи”.

Хората са изпращани да работят във военните заводи във Ваймар и Фриц-Заукел. Голяма част от затворниците са подложени на медицински опити в полза на берлинския институт „Роберт Кох” и на фирмата „Беринг” от Марбург.

На 11 април 1945 г. затворените в Бухенвалд разбират за наближаващите освободителни американски войски, успяват да обезоръжат охраната и да завземат ръководството на лагера. При пристигането на американците, концлагерът, благодарение на дълго подготвяното от съветските военнопленници въстание, е освободен. От него излизат близо 21 000 души, като 904 от тях са деца.

Днес тази дата е обявена от Организацията на Обединените нации за Международен ден на пострадалите от фашизма и войната. 13 години по-късно е открит мемориален комплекс в чест на загиналите в концлагера затворници. „Бухенвалд” е превърнат в музей.

1945 г. проведен е първият ядрен опит под кодовото име „Тринити”. САЩ успешно детонират плутониево ядрено оръжие на 48 км югоизточно от Сокоро, Ню Мексико.

Изпробваното устройство е от имплозивен тип, същото като това, пуснато по-късно над Нагасаки в Япония. Бомбата е сглобена на върха на 20-метрова стоманена кула. Експлозията е с мощност 20 килотона тротилов еквивалент.

Взривяването на бомбата „Тринити” било етап от проекта „Манхатън” на САЩ. Проектът е осъществен между 1939 и 1946 г. със сътрудничеството на Великобритания и Канада. Всички дейности са се осъществявали под контрола на Инженерния корпус на армията на САЩ, а самият проект е бил ръководен от Дж. Робърт Опенхаймер. В резултат на тези усилия през 1945 г. са построени и взривени три атомни бомби.

1951 г. публикувана е повестта на Джеръм Дейвид Селинджър „Спасителят в ръжта”. Книгата се превръща в една от най-заклеймяваните в историята на САЩ.

Романът попада в списъка на стоте най-добри книги, публикувани в периода 1923-2005, съставен от списание „Тайм”. Главният герой на книгата – Холдън Колфийлд, се превръща в икона на тийнейджърското бунтарство. Написан в първо лице, романът описва няколко дни от живота на героя, прекарани в Ню Йорк, след напускането му на училище малко преди Коледа. Книгата е изпълнена с философски разсъждения за живота и смъртта и на места може да се възприеме като песимистична.

Любопитен факт е, че различни по-стари разкази на Селинджър включват герои, подобни на тези в „Спасителят в ръжта”. Докато е в Колумбийския университет, Селинджър пише разказ, наречен „The Young Folks”, като една от героините в него е прототип на Сали Хейс.

През ноември 1941 г. Селинджър продава разказа си „Slight Rebellion off Madison”, който включва образа на Холдън Колфийлд на „Ню Йоркър”, но той бива публикуван едва на 21 декември 1946 г., поради Втората световна война. Разказът „I’m Crazy”, който е публикуван на 22 декември 1945 г., включва част, използвана по-късно в „Спасителят в ръжта”. Ръкопис от деветдесет страници за Холдън Колфийлд пък бил предвиден за печат през 1946 от „Ню Йоркър”, но по-късно бива оттеглен от автора.

1965 г. тържествено е открит 11-километровият тунел Монблан. След като е отворен за движение той скъсява маршрута от Франция до Торино с 50 км и до Милано със 100 км.

Строежът на съоръжението е започнат през 1957 г. Ангажирани в работата по него са петима инженери и 350 работници. Той свързва Шамони във Франция и Курмайор в Италия. Това е един от основните маршрути през Алпите, особено за Италия, която разчита на тунела за транспортирането на около една трета от нейния товарен превоз към Западна Европа.

Тунелът е широк 8,6 м и висок 4,35 м. Съставен е от две двупосочни линии на движение. Плановете да бъде удължен така и не са реализирани заради липса на финансиране и яростна съпротива от страна на местните жители, които се противопоставят на нарастването на трафика в техния район и вредите от него.

Монблан първоначално е управляван от две публични компании – от френската страна ATMB и от италианската – SITMB. През 1999 г. обаче в него възниква пожар, който от мнозина е смятан за доказателство как липсата на координация в управлението може да навреди на безопасността в един тунел. От тогава инфраструктурното съоръжение е управлявано от общо дружество, контролирано едновременно от френската и италианската фирма.

На 24 март 1999 г. 39 души загинаха в тунела след като се запали белгийски транспортен камион, който превозва брашно и маргарин. Десетки оцеляха и бяха спасени при експлозията, но след инцидента бяха въведени радикални, изначални промени по отношение на безопасността в тунела.

1969 г. от космическия център Кейп Кенеди Флорида е изстрелян американският кораб „Аполо 11”. Това е първият пилотиран космически кораб от „Програма „Аполо” на НАСА, чийто екипаж достига и каца на Луната.

Целта на мисията е да извърши меко кацане на Луната в предварително определен район в Морето на спокойствието, събиране и доставяне на Земята на образци от лунния грунд, фотографиране, провеждане на директна телевизионна връзка със Земята, поставяне на научна апаратура на лунната повърхност и завръщане на Земята.

Пилотираният космическия кораб „Аполо 11” всъщност е третият апарат от серията „Аполо” изпратен към Луната в програмата на НАСА. Преди него само „Аполо 8” и „Аполо 10” с екипаж на борда са достигали естествения спътник на Земята, но без да извършват кацане на него.

Извършва една обиколка и половина на Земята за около два часа. В това време се проверяват работите на бордовите системи, включва се третата степен на ракетата носител и корабът поема курс към Луната. След 4 часа и 30 минути командният модул се отделя от последната степен на „Сатурн 5” и извършва маневра, скачвайки се с върха на Лунния модул. 55 часа след старта, Армстронг и Олдрин преминават в Лунния модул за проверка на системите преди кацане.

„Аполо 11” достига Луната на 19 юли след 76-часов полет и след включване на двигателите преминава в окололунна орбита. След няколко обиколки на Луната астронавтите виждат предварително набелязания район за кацане в Морето на спокойствието. Първата избрана точка се намира на около 20 км югозападно от кратера Сабине Д и е предварително охарактеризирана като сравнително гладък и плосък участък от повърхността при сканирането и картографирането на Луната с автоматичната сонда.

На 20 юли около 102 часа след старта Лунният модул се отделя на височина от 110 км над повърхността и започва да забавя своята траектория. Маневрата се извършва откъм Близката страна на Луната в постоянна връзка с Контролният център в Хюстън и останалия на орбита Команден модул.

По програма „Ийгъл” трябва да се прилуни на автоматичен режим, но още по време на полета Армстронг е взел решение, че на около 100 м от повърхността ще премине на полуавтоматичен режим с аргумента, че автоматиката не знае как да избере площадка за кацане. По време на полета обаче се налага да се премине на ръчен режим много по-рано поради претоварване на бордовия компютър. Независимо от възникналия проблем от Хюстън съветват астронавтите да продължат мисията и Амстронг и Олдрин успяват да кацнат на ръчен режим прелитайки над кратер с размери около 180 м.

В 20.17:42 ч. (по Гринуич) на 20 юли 1969 г. лунният модул се прилунява в Морето на спокойствието и Нийл Амстронг докладва: „Хюстън тук база на Спокойствието, Ийгъл кацна”.

1990 г. открит е последният естествен спътник на Сатурн – Пан. Открит е от Марк Шоуолтър при анализ на снимки заснети от „Вояджър 2”. Пан лежи в делението на Енке и е спътник овчар, поддържащ делението. Гравитацията му поражда „вълни” в съседния материал от пръстените, които всъщност са довели до откритието му.

Любопитен факт е, че съществуването на спътника е предвидено от Джефри Кузи и Джефри Скаргъл през 1985 г., при моделиране на гравитационното въздействие на спътника върху съседния материал. Впоследствие спътникът е открит на 11° от предвидената позиция.

След откритието си Пан получава предварителното означение S/1981 S 13. Като алтернатива се използва и Сатурн 18. Спътникът получава името си на 16 септември 1991 г. Кръстен е на богът покровител на пастирите Пан от древногръцката митология. Това е препратка към типа на спътника, който е спътник овчар.

2004 г. отваря врати „Милениум Парк” – първият и най-амбициозен архитектурен проект в Чикаго за 21 в. Паркът „Милениум” е може би най-големият проект в света с огромните си озеленени площи. С обща площ от 24,5 акра, публичното пространство е било определено за върховно градско постижение в Чикаго, превръщайки се в емблематичен символ за индустриалния метрополис.

Проектът следва предложението на архитекта и урбанист Даниел Бърнхам, който още през 1908 г. дава идеята за 320 акра парк. Проектът му включвал запълване на северозападния ъгъл на историческия парк, както и последователно стабилизиране и стимулиране на нов икономически растеж в тази търговска част на града.

Това, което някога е било пясък и паваж, в момента се е превърнало в зелено пространство за много дървета, храсти, ниски пълзящи растения, многогодишни вечнозелени видове, както и за много други ботанически видове. Цялата тази зеленина значително намалява интензивността и силата на гръмотевичните бури, почиства въздуха, редуцира градското затопляне и осигурява една оптимална като климатични условия среда в замърсения индустриален град. Освен с всичките тези биологични ползи, огромният парк изпъква и с това, че предлага много социални, културни и икономически възможности на местното население.

В центъра на парка се намира огромната скулптура на родения в Индия английски художник Аниш Капур. Наречена „Зърното”, поради овалната си форма, фигурата е направена от 168 неръждаеми, заварени една за друга, метални плочи. Предполага се, че вдъхновението на автора за странната скулптура, е дошло от течния живак. Почти огледалната му повърхност отразява и разсейва градския пейзаж. С тези си качества „Зърното” се превръща в една от атракциите в парка.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви!

Последвайте ни във Facebook