Интересни факти от днес, 19 декември

На 27 март, неделя, работникът Дейв Корбет излиза на разходка с кучето си. Пред една голяма къща животното се мушва в храстите и започва да рови в пръстта. Корбет притичва и открива пакет, увит с вестници. Разкъсва хартиите, вижда злато и думите „Бразилия 1962”. Корбет получава възнаграждение от 3000 паунда, след като връща купата. Кучето Пикълс, което открива трофея, става национален герой. През лятото на 1966 г. за животното е излъчен специален филм по британската телевизия. © снимки: Guliver/Getty Images. Източник: dariknews.bg

1732 г. Бенджамин Франклин публикува „Алманах на бедния Ричард”. Семейството на Франклин в Бостън не е от заможните и като младеж във Филаделфия той няма пукната пара в джоба си. Но прехвърлил 40-те, вече благоденства благодарение на своите печатница и вестник. В свободното си време се занимава с наука и изучава четири чужди езика.

Като учен Франклин е известен най-вече с изследванията си в областта на електричеството и осветлението. Но освен това изобретява няколко много полезни неща, между които Франклиновата печка, бифокалните лещи и гръмоотвода.

Първите му литературни усилия са в журналистиката, където постига голям успех. Скоро започва да издава „Пуър Ричард’с алманах” („Алманах на бедния Ричард”), където се проявява необикновеният му талант за остроумни фрази. Без изобщо да коментира превратностите около американската революция, Франклин фокусира острия си ум върху културата и обществото в колониална Филаделфия, създавайки най-истинската легенда за човека с невзрачен произход, който с упорит труд сбъдва „американската мечта” и става „някой”.

Алманахът излиза всяка година в продължение на четвърт век и по онова време е бестселър. В него са включени всякакви неща – от календари до практични съвети, а Бедния Ричард призовава с пословици заселниците към спестовност, трудолюбие и добродетел. „Рано в леглото, рано на крак, прави човека здрав, мъдър, богат”, пише в алманаха от 1758 г.

В по-късните си години написва своята автобиография, една от най-прочутите и четени книги. Първоначално публикувана на френски през 1791 г., а после преведена на английски и издадена в Лондон през 1793 г., тази автобиография се смята за най-важния труд от този тип в колониална Америка.

1783 г. Уилям Пит-младши става най-младият министър-председател в историята на Великобритания и Обединеното кралство. Той е избран на този пост едва 24-годишен, след като по-рано и баща му е бил министър-председател.

Уилям Пит е премиер на Кралство Великобритания до 1801 г. и на Обединеното кралство от 1804 г. до смъртта си през 1806 г. Той е смятан за една от важните личности за укрепването на властта и правомощията на министър-председателя.

1843 г. за пръв път е публикувана новелата „Коледна песен” на Чарлз Дикенс.Новелата излиза по време на Викторианската епоха във Великобритания. Тогава съществува конфликт между старите коледни традиции и новите порядки.

Повествованието разказва за всеизвестния скъперник Ебенизър Скрудж, който се кара с всички, които се радват заради идването на Коледа. Самотният Скрудж се интересува единствено от пари. Една нощ го посещава духът на неговия починал съдружник Марли, който го предупреждава, че е обречен, ако не промени своите ценности.

Скрудж е посетен и от духовете на миналите, сегашни и бъдещи Коледи.Те му показват различни етапи от неговия живот. Той вижда, че ще остане сам и забравен и решава да промени своята нагласа. Така Скрудж става един от най-щедрите и ведри хора в Лондон.

Любопитен факт е, че идеята за написването на „Коледна песен” хрумнала на Дикенс през октомври с.г. Той говорил на събитие, организирано от „Manchester Athenaeum” – организация, чиято мисия била развитие и разпространение на знанието. Писателят говорил заедно с младия Бенджамин Дизраели, който впоследствие станал премиер на Обединеното кралство. Дикенс се мотивирал и писал неспирно шест седмици, за да може творбата да е готова за Коледа.

През 1853 г. Дикенс става първият известен писател, който прави публично четене на своя книга. Става въпрос именно за „Коледна песен”. Събитието се състои в Бирмингам пред 2000 души. Когато четял публично книгата си, той късал страници от копието, разменял местата на сцените и използвал изразителни жестове.

Историята е адаптирана многократно за кино, театър, опера, радио и телевизия. Първият филм по „Коледна песен” е от 1901 г. и се казва „Scrooge; or, Marley’s Ghost”. Той продължава едва 6,20 минути. В по-нови времена най-популярните адаптации са британския филм от 1999 г. на Дейвид Хю Джоунс с участието на Патрик Стюарт и анимацията от 2009 г., озвучена от актьори като Джим Кери и Гари Олдман.

1909 г. основан е германския футболен клуб „Борусия” (Дортмунд). Клубът е основан от група младежи, които били недоволни от условията в спонсорирания от църквата тим „Младата Троица”. Там им се налагало да играят футбол под строгото и коравосърдечно око на местния енорийски свещеник. Отец Девалд не е бил пуснат да влезе в кръчмата „Цум Вилдшуц”, когато е било учредителното събрание на новия клуб.

Името „Борусия” идва от латинското наименование на Прусия и е взето от намиращата се в близост едноименна пивоварна. Тимът започва да играе отначало със „синьо-бели” раирани фланелки с червена лента и черни гащета. През 1913 г. са въведени „жълто-черните” екипи, които се използват и до днес.

През следващите десетилетия клубът няма успехи, като се подвизава в местните лиги. През 1929 г. „Борусия: е изправен пред фалит, след като се опитва да привлече няколко високоплатени професионалисти. Клубът оцелява благодарение на щедростта на местен фен, който покрива задълженията от собствения си джоб.

30-те години на 20 в. са разцвета на Третия Райх, който преструктурира спортните дружества така, че да изпълняват целите на режима. Президентът на „Борусия” Аугуст Бусе е сменен, след като отказва да се присъедини към националсоциалистическата партия, а няколко членове на управата на клуба са разстреляни в края на войната, тъй като използвали клубните офиси за антинацистка пропаганда.

„Борусия” постига успехи в новосъздадената Гаулига. По това време се изгражда и враждата с местния съперник „Шалке 04”.

След края на Втората световна война „жълто-черните”, както и останалите спортни структури, са разформировани от Съюзниците при опита им да изчистят страната от влиянието на нацисткото минало. За кратко клубът е обединен с „Веркшпортгемайншафт Хьош и Фрайер Шпортферайн 98” под името „Шпортгемайншафт Борусия 98”.

През 1962 г. Германският футболен съюз повежда събрание в Дортмунд, на което е решено да бъде учредена професионална футболна лига в Германия, която да започне през август 1963 г. „Борусия” попада в новата лига, тъй като в последния сезон преди дебюта на Бундеслигата печели шампионската титла.

През 1965 г. „Борусия” печели първата си купа на Германия, а година по-късно триумфира и с КНК. 70-те години се характеризират с финансова криза, изпадането от елита и с отварянето през 1972 г. на новия „Вестфаленщадион”, построен в непосредствена близост до стария „Роте Ерде”.

През 1976 г. „Борусия” се връща в Бундеслигата, но през 80-те финансовата криза продължава. През 1986 г. „жълто-черните” едва отървават ново изпадане, след като побеждават „Фортуна” (Кьолн) в решителния трети плейоф. В този период клубът печели само една купа на страната през 1989 г.

Тогава настъпва ерата на Отмар Хитцфелд. Специалистът извежда „Борусия” до финала за купата на УЕФА през 1993 г., но губи от „Ювентус”. Въпреки това печалбата на клуба е 25 млн. марки, което позволява да бъдат привлечени играчи, които през 1995 и 1996 г. ще качат тима на върха в Германия с две последователни титли. През 1997 г. Дортунд си отмъщава на „Ювентус” за загубата преди четири години, като го побеждава с 3:1 на финала на Шампионската лига в Мюнхен. Месеци по-късно „жълто-черните” взимат и Междуконтиненталната купа.

След мача с Ювентус обаче Хитцфелд напуска, а с него сякаш си тръгват и успехите на „Борусия”. Оттогава клубът спечели само шампионската титла през 2002 г. и игра финал за купата на УЕФА с.г., но загуби от „Фейенорд”.

Лошото управление на финансите доведе до спад на клубните акции на Франкфуртската стокова борса, като понижи номинала им от 11 млн. евро с близо 80%. Това доведе до намаляване на заплатите на играчите с близо 20% и продажбата на „Вестфаленщадион”, който бе преименуван на „Сигнал Идуна Парк”. Днес „жълто-черните” продължават да играят на легендарния си стадион, но вече под наем.

1944 г. публикуван е за пръв път френският вестник „Монд”. От същата дата през 1995 г. вестникът е достъпен и в електронен вариант в интернет.

„Монд” е основан като наследник на „Тан” (Le Temps) и приема изцяло неговия формат. Първоначално вестникът се представя като ляво-центристки, но постепенно загубва тази ориентация и днес се смята за умерен. От 1985 г. заглавната страница е илюстрирана с карикатура на актуално събитие, което се превръща в негов отличителен белег.

Днес „Монд” се чете от около 2 милиона читатели на ден в повече от 120 страни. В редакцията му работят около 320 журналисти и кореспонденти. Вестникът излиза с различни притурки, една от които представя избрани статии от „Ню Йорк Таймс”.

Любопитен факт е, че през март 2013 г. за пръв път в историята на вестника начелото му застана главен редактор жена. С решение на акционерите и на журналистическия колектив на изданието на поста бе избрана Натали Нугеред – известен във Франция наблюдател, отразявала дълги години най-актуалните проблеми на световната политика.

1946 г. въоръжени отряди на Виетмин, предвождани от Хо Ши Мин, атакуват столицата на Виетнам Ханой.

Демократична република Виетнам (ДРВ) била провъзгласена от Хо Ши Мин в Ханой на 2 септември 1945 г. Франция обаче отказва да признае независимостта на колонията си. Тя прехвърля в Индокитай експедиционен корпус, който през есента на 1945 г. възстановява контрола на колониалната администрация в южната част на Виетнам. После последват преговори, които са използвани от двете страни най-вече за нарастване на военните си сили.

Въпреки постигнатите договорености за начина на предоставяне на независимост на Виетнам, през декември 1946 г. Франция започва колониална война във Виетнам. Френската армия не успява да се справи с партизанското движение. В хода на войната всички органи на властта минават в нелегалност, а значителна част от територията (включително Ханой) минава под контрола на Френския експедиционен корпус.

От 1950 г. САЩ започват да оказват военна помощ на френските войски във Виетнам. През с.г. обаче и Виетмин започва да получава военна помощ от Китай. Към 1954 г. ситуацията за френските сили на практика е безнадежна. Последният удар за колониалните амбиции на Франция в Индокитай става тежкото поражение в битката при Диен Биен Фу. През юли 1954 г. са сключени Женевските споразумения, които слагат край на осемгодишната война.

Територията на Виетнам временно се разделя на две части, между които има демилитаризирана зона. Северен Виетнам е под контрола на властта на ДРВ, начело Хо Ши Мин. Това е първата социалистическа държава в района на югоизточна Азия. На юг остава създадената от Франция държава Южен Виетнам.

1950 г. бъдещият президент Дуайт Айзенхауър става началник на въоръжените сили на САЩ. Американският военноначалник, генерал от армията и 34-ти президент на САЩ става популярен през годините на Втората световна война като главнокомандващ въоръжените сили на съюзниците в Европа.

След присъединяването на САЩ към събитията на Първата световна война през април 1917 г., Айзенхауър е прехвърлен в подготвителния лагер за доброволци в Кемп Копт, щата Пенсилвания, поради силното си желание да попадне на фронта. През 1925 г., след поредица от военни заслуги, е назначен на длъжност полковник в Генералният щаб на 3-та армия под командването на генерал Крюгер.

Стремителен напредък кариерата на Айзенхауер придобива през Втората световна война. През декември 1941 г. участва активно в ръководството на съюзническите англо-американски сили в Северна Африка, в последствие в Сицилия и Италия (ноември 1942 г.). След Техеранската конференция, състояла се на 28 октомври 1942 г., на която е взето съдбоносното решение за отваряне на втори фронт на Запад, Айзенхауер единодушно е избран за главнокомандващ съюзническите сили в борбата срещу нацистката окупация в Европа.

След капитулацията на Германия, в качеството си на ръководител на американските сили, Айзенхауер поддържал приятелски отношения с главнокомандващия на Червената армия, фелдмаршал Г.К. Жуков и вярвал във възможността за продължаване на съветско-американското сътрудничество, но последвалите събития, довели до началото на Студената война изпарили тези илюзии. В периода 1950-1952 г. оглавява военната организация НАТО, създадена като средство за противодействие на комунистическия режим на Сталин.

След края на войната в Корея (1953 г.) Айзенхауер е избран за 34-ят президент на САЩ. Убеден в реалността на комунистическата заплаха и необходимостта за укрепването на американската военна мощ, новоизбраният президент съставя известната доктрина за „масирано възмездие”, която довежда до значително увеличение на стратегическата авиация, снабдена с ядрени оръжия.

През 1956 г. Айзенхауер е преизбран за президент на САЩ.

1971 г. състои се премиерата на американския игрален филм „Портокал с часовников механизъм”. Филмът на режисьора Стенли Кубрик е сниман по едноименния роман от 1962 г. на Антъни Бърджес. Филмът има елементи на фантастика, комедия, драма и трилър. Главната роля се изпълнява от известния актьор Малкълм Макдауъл.

Лентата разказва за Алекс ДеЛарж и неговата садистична банда, занимаваща се с грабежи, убийства, изнасилвания и мъчения, в света на една тоталитарна държава. Най-накрая Алекс е заловен и е „превъзпитан“ чрез поредица от извратени филми. Само че за новия Алекс няма място в неговата страна. Накрая той отново възвръща инстинктите си на садистичен маниак и филмът свършва с неговата фантазия как изнасилва една жена.

1972 г. „Аполо 17” се завръща на Земята, с което завършва американската програма за изпращане на хора на Луната.

Корабът обикаля в лунна орбита повече от шест денонощия, като през това време прави 75 обиколки около Луната. Модулът стои на Луната повече от три денонощия, като работата на самата лунната повърхност е продължава 22 часа.

1974 г. започва продажбата на първия персонален компютър „Алтаир 8800”. Бащата на персоналния компютър Хенри Едуард Робъртс обаче зарязва бизнеса, който му носи милиони, за да стане лекар в затънтено градче. Затова името му днес е почти неизвестно.

Ед и приятелят му Форест Мимс, с когото основали компанията MITS (Micro Instrumentation and Telemetry Systems) с идеята да произвеждат калкулатори, останали изненадани от пазарния успех на продукта си. Щабът на фирмата им бил в Албакърки, Ню Мексико, и оттам изпращали по пощата „Алтаир 8800”. Пратката била на части, а купувачите сами сглобявали персоналния си компютър.

Тандемът се надявал да продаде само няколкостотин комплекта на цена от 595 долара. Но резултатът надминал очакванията им – само през първия месец продали хиляди бройки. Година по-късно продажбите достигат 50 000, а персоналът на компанията 230 души.

„Алтаир” работи с процесор „Интел 8080”, RAM паметта му е едва 256 байта и няма клавиатура. Командите се задават от панел с превключватели, а флопи устройството работи с 20-сантиметрови дискети.

Любопитен факт е, че „Алтаир” запалва искрата, породила микрокомпютърната революция през следващите няколко години. По това време Бил Гейтс е бил студент в Харвардския университет. След като научава за изобретението, той се свързва с Робъртс и му казва, че той и неговият приятел Пол Алън имат интерпретатор на програмния език Basic за компютъра. Това обаче било само блъф, целящ да заинтригува Хенри Робъртс.

Робъртс се среща с Бил Гейтс и Пол Алън и е очарован от техния ентусиазъм. Гейтс, от своя страна, прекъснал следването си и създал Microsoft заедно със своя приятел. Компютърната шина на „Алтаир” се превръща в стандарт под формата на шина S-100, а първият продукт на „Майкрософт” е програмният език Altair BASIC.

В същото време Ед Робъртс решава да се оттегли. През май 1977 г. той продава MITS за 6 млн. долара на Рertec Computer – фирма доставчик на устройства за компютъра. Бащата на „Алтаир 8800” получава 2 млн. долара от сделката, а останалите пари отиват при акционерите на компанията му.

По онова време Ед е на 36 години. Не го е страх да започне отначало и да се върне към първата си любов, а тя е далеч от компютрите. Детската мечта на Робъртс е да стане лекар. В студентските си времена първо записал медицина, но после се преориентирал към инженерни науки.

Робъртс се оттегля в ранчо в Джорджия, завършва медицина в университета Мейкон и на 47 години почва работа като лекар. Специалността му е вътрешни болести, а практиката – в 5-хилядното градче Кокран в щата Джорджия. Грижи се за здравето на хората 20 години до смъртта си на 1 април 2010 г.

1979 г. в кината започва прожекцията на филма „Крамър срещу Крамър” с участието на Дъстин Хофман и Мерил Стрийп.

Режираната от Робърт Бентън лента е създадена по романа на Ейвъри Корман. Сюжетът разказва за развода на едно американско семейство и ефекта, който раздялата оказва на всички, включително и на тяхното малко дете. След като Джоан Крамър напуска Тед Крамър, работещият татко трябва да се грижи за сина си. След 18 години майката се връща и започва битка за правата над детето.

Във филма участват Дъстин Хофман, Мерил Стрийп, Джейн Александър, Джъстин Хенри, Хауърд Дъф, Джордж Ко и Джо Бет Уилямс.

Филмът печели награди „Оскар” за главна мъжка роля, поддържаща женска роля, режисура, филм и адаптиран сценарий. Освен това получава номинации за „Оскар” за поддържаща мъжка роля, поддържаща женска роля, сценография и монтаж. Има четири награди „Златен глобус” и още четири номинации.

1983 г. открадната е футболната купа „Жул Риме”. Престъплението, наречено в спортния свят „Кражбата на века”, е извършено късно вечерта в самия център на Рио де Жанейро.

Историята на статуетката започва през 1928 г., когато футболният функционер Жул Риме решава да организира първото световно първенство по футбол. Той възлага задачата по изработката на купата на френския ювелир Абел Лафльор, който създава фигура с височина 35 см, изобразяваща древногръцката богиня на победата Нике. Материалът на трофея е масивно злато със син цокъл от полускъпоценния камък лапислазули.

През първите си 40 години статуетката преживява две травматични случки. Тя прекарва Втората световна война, скрита в кутия за обувки под леглото на италианския футболен функционер Оторино Бараси. А през март 1966 г. е открадната в Лондон на изложение на пощенски марки.

При втория случай Англия се подготвя да домакинства световното първенство по футбол същата година, когато организаторите на изложба на редки пощенски марки молят организаторите на футболния турнир за разрешение да включат „Златната Ника” в експозицията. На 20 март 1966 г. в едно слънчево утро трофеят е откраднат, пощенските марки с обща стойност към 3 млн. паунда обаче остават недокоснати.

Лондонската полиция дава описанието на крадеца – мъж, около 30-годишен, с тънки устни, къса коса и вероятно с белег на лицето. Още през първата седмица Футболната асоциация получава искане за откуп, неизвестно лице изисква 15 000 английски лири срещу трофея. Като доказателство, че наистина разполага с купата престъпникът изпраща на организаторите на световното първенство пакет с осмоъгълния капак на кутията със златната статуетка. На 25 май изнудвачът е заловен. Той твърди, че не е сам в осъществяването на кражбата. Истинският извършител обаче никога не е заловен.

На 27 март, неделя, работникът Дейв Корбет излиза на разходка с кучето си. Пред една голяма къща животното се мушва в храстите и започва да рови в пръстта. Корбет притичва и открива пакет, увит с вестници. Разкъсва хартиите, вижда злато и думите „Бразилия 1962”. Корбет получава възнаграждение от 3000 паунда, след като връща купата.

Любопитен факт е, че кучето, което открива трофея, Пикълс, става национален герой. През лятото на 1966 г. за животното е излъчен специален филм по британската телевизия.

След кражбата англичаните изработват втори трофей със златната Нике. Същата вечер, още в деня, когато купата е открадната, двама криминални инспектори и изпълнителният директор на ФА Денис Фолоус посещават лондонския бижутериен майстор Джордж Бърд, който редовно изработва трофеи и медали за английската асоциация. Фолоус предлага на Бърд да направи идентична репродукция на изчезналия трофей, едно „точно копие от злато, което да не може да се различи от оригинала”. За да помогне на Бърд, ФА го снабдява с подробни снимки на приза.

Самата ФИФА изобщо не е в течение на тези събития, тъй като тя разполага с авторските права на трофея, но никой не е поискал нейното мнение. Бърд запазва тайната си, макар че е измъчван от угризения на съвестта, понеже тогавашният президент на ФИФА Стенли Роуз му е личен приятел.

Бижутерийният майстор едва започва с направата на копието, когато кучето Пикълс открива изчезналата световна купа. Така той спира с работата си по втория трофей, но получава правото да пази истинската статуетка на Златната Нике в сейфа за скъпоценности на своя магазин, тъй като ФА повече не се доверява в сигурността на своето лондонско бюро. Всеки път, когато купата „Жул Риме” трябва да бъде показвана след онази пролет, Бърд лично доставя трофея със своя велосипед, носейки обвитата с кърпа златната статуетка в коша на колелото.

Малко по-късно той предлага на ФА да се изработи все пак едно копие на статуетката. ФА моли ФИФА за разрешение да изработи копие на световната купа. ФИФА твърдо отказва. Въпреки отказа, Фолоус инструктира Бърд да започне с дейността по изработката. Този път се прави позлатена бронзова статуя, която ще бъде готова много по-бързо от една такава от масивно злато. Бърд завършва копието и го предоставя на ФА като подарък за своя дългогодишен партньор. Така, без да осъзнава, футболният свят се сдобива с две световни купи – истинската и копието.

Сутринта на 30 юли 1966 г. трима полицаи отпътуват за стадион „Уембли”, където ще се играе финалът за световно първенство между домакините Англия и отбора на Германия. След като Англия печели финала с 4:2 кралица Елизабет връчва истинския трофей на английския капитан Боби Мур. На известната снимка, където Мур е на раменете на съотборниците си, той държи оригиналната статуетка.

Полузащитникът на домакините Ноби Стайлс изпълнява своя прочут танц на радостта на терена също с истинската купа. Тогава обаче полицаите изтръгват купата от неговите ръце и я заменят с копието. Британските власти искат да се презастраховат и прибират ценната купа на сигурно място, докато страната е в истерия от победата и никой от играчите не обръща сериозно внимание за това.

Вечерта Стайлс и неговите съотборници многократно позират с дубликата на купата на балкона на Ройъл Гардън Хотел в Кенсингтън. Играчите не забелязват, че купата е подменена. Същото важи и за почетния гост на хотела Пикълс.

В нощта след финала оригиналът остава в сейфа на лондонска банка. Между 1966 и 1970 г. Англия има право да запази купата като световен шампион. През тези години световната купа, или по-точно нейното копие, често е излагана на показ. Истинската богиня на победата от злато остава на сигурно място – в сейф. Бърд се оказва прав – никой не забелязва подмяната.

С наближаването на Световното първенство в Мексико през 1970 г. обаче ФА трябва да върне купата на ФИФА. Бразилците печелят в Мексико своята трета световна титла, а като награда за това получават правото да запазят трофея със златната Нике завинаги. ФИФА възлага изработването на нова и различна световна купа, но още тогава става ясно, че новият приз никога няма да има същата митична слава като тази на купата „Жул Риме”.

Бразилският футболен съюз поставя златната Нике в обикновена стъклена витрина, намираща се в нейната централа в Рио де Жанейро. На 19 декември 1983 г. трофеят е откраднат от витрината. Водачът на престъпната група – професионалният крадец Серджу Пералта, знае къде се намира статуетката, защото често посещава футболната централа като представител на бразилския клуб „Атлетико Минейро”.

Бразилската полиция достига до хипотезата, че световната купа е претопена на различни златни скъпоценности и е изгубена завинаги. Пералта прекарва няколко години в затвор и умира през 2003 г.

Според историята обаче откраднатият трофей не е истинската световна купа, а копието. Оригиналната купа „Жул Риме” на практика остава в Лондон и след 1970 г. ФА я поверява на Бърд за пазене. А по примера на италианеца Бараси, ювелирът укрива трофея под леглото си. Когато бижутерът умира през 1995 г., неговото семейство открива дълго време пазеният трофей, но не подозира, че това е истинско съкровище.

1984 г. Обединеното кралство и Китайската народна република подписват споразумение, съгласно, което суверенитета на Хонконг се прехвърля към китайската администрация на 1 юли 1997 г. На церемония в Пекин документът е парафиран от британски посланик в Китай сър Ричард Еванс и ръководителят на китайския преговарящ екип Цзоу Нан.

През 1839 г. Великобритания напада Китай, за да смаже възможността за намеса в икономическите, социалните и политическите дела на страната. Един от първите британски ходове е окупацията на Хонконг, рядко населен остров край бреговете на Югоизточен Китай. През 1841 г. Китай отстъпва острова на британците с подписването на Конвенцията от Чуенпи.

Новата колония на Великобритания процъфтява като център на търговията между Изтока и Запада и като търговски портал и дистрибуторски център за южната част на Китай. През 1898 г. на Великобритания са отпуснати допълнителен 99 години на власт над Хонконг под Втората конвенция от Пекин.

През септември 1984 г., след години на преговори, британците и китайците подписват официално споразумение за връщане на властта  на острова през 1997 г. В замяна на обещанието Китай трябва да запази капиталистическата система в Хонконг.

В полунощ на 1 юли Хонконг се връща обратно към китайското управление на тържествена церемония в присъствието на британския премиер Тони Блеър, принц Чарлз на Уелс, китайски президент Цзян Цзъмин, и държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт. Няколко хиляди души протестират, но събитието протича сравнително спокойно.

1998 г. Камарата на представителите на САЩ внасят декларации в Сената за импийчмънт на президента Бил Клинтън. Той е първият президент след Андрю Джонсън, който е подложен на импийчмънт.

През февруари 1999 г. Клинтън е обявен за невинен по две обвинения – за лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието. Обвиненията в лъжесвидетелстване са повдигнати във връзка с показанията на Клинтън за връзката му с Моника Люински, дадени по време на съдебния процес за сексуален тормоз, започнат от бившия щатски служител от Арканзас Пола Джоунс. Обвиненията за възпрепятстване се базират на негови действия по време на предоставяне на показанията.

На 21 февруари Сенатът завършва 21-дневно разследване по двете обвинения и след гласуване не постига нужното мнозинство от 2/3 за отстраняване и осъждане на лице, заемащо президентския пост.

При последното общо гласуване се спазват партийните пристрастия, като нито един от 45 сенатори демократи не подкрепят обвиненията, а всичките 55 сенатори републиканци ги смятат за основателни. По обвиненията за лъжесвидетелстване гласовете се разделят 55 за оправдаване и 45 за осъждане, а по обвинението за възпрепятстване са 50 на 50 гласа.

Любопитен факт е, че ден преди да напусне длъжността си президентът Клинтън се съгласява да му бъде отнет адвокатският лиценз в Арканзас за срок от пет години, като част от споразумението с независимия прокурор за прекратяване на разследването. На Клинтън му е наложена глоба в размер на 90 000 долара от съдия Сюзън Уебър Райт за обида на съда. По делото с Пола Джоунс е постигнато споразумение за 850 000 долара.

2001 г. в САЩ се състои премиерата на американския филм „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена”. Фентъзи лентата, режисирана от Питър Джаксън, е по едноименния първи том от трилогията на Дж. Р.Р. Толкин „Властелинът на пръстените”.

Историята, развиваща се в Средната земя, разказва за Черният лорд Саурон, който издирва Единственият. Пръстенът си е проправил път до младия хобит Фродо Бегинс. Съдбата на Средната земя виси на косъм, както и тази на Фродо и осемте му съдружници от Задругата на пръстена, които трябва да предприемат пътешествие до Съдбовната планина в земите на Мордор – единственото място, където може да бъде унищожен Пръстенът.

Реализиран на 19 декември 2001 г., филмът получава трайно признание едновременно от критиците и от феновете, като особено последните го намират за задоволително придържащ се към оригиналната история. Превръщайки се в боксофис успех, той печели над 0 милиона долара по света и се нарежда на второ място в класацията за най-успешните филми през 2001 г. в САЩ и света (след „Титаник”), което го прави и петия най-успешен филм тогава. Днес той е на 15-то място в класацията за най-успешни филми на всички времена.

През 2002 г. филмът печели статуетки „Оскар” в четири категории – за операторско майсторство, визуални ефекти, грим и оригинална музика. В останалите девет категории, в които има номинации (включително за най-добър филм, най-добра поддържаща мъжка роля и най-добър режисьор) обаче, губи надпреварата.

Същата година получава и пет награди БАФТА, включително за най-добър филм, наградата Дейвид Лейн за режисьор, наградата на публиката, най-добри специални визуални ефекти и най-добър грим.

В България:
1928 г. състои се премиерата на българския игрален филм „Весела България”.Късометражният филм по сценарий на Димитър Панчев е режисиран от Борис Грежов. Оператор е Валтер Андерс.

Роли във филма изпълняват Борис Руменов, Васил Харизанов, Борис Пожаров, Димитър Тодоров, Атанас Николов, Цвета Руменова, Мими Балканска, Никола Балабанов, Димитър Пешев и др.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook