Интересни факти от днес, 21 октомври

2008 г. официално е открит Големият адронен колайдер. Това е най-големият и мощен ускорител на частици в света, който се намира в Европейския център за ядрени изследвания (ЦЕРН). Предназначен е за ускоряване на насрещни снопове протони и тежки йони.

1097 г. кръстоносците, предвождани от Годфрид дьо Буйон, Боемунд I Антиохийски и Раймон Тулузки, започват обсадата на Антиохия. Това е един от най-важните епизоди от епопеята на Първия кръстоносен поход. След успешния й край възниква Антиохийското кръстоносно княжество на Боемунд.

Норманският принц се отрича от клетвата си за вярност спрямо Алексий Комнин под предлог, че византийският император не съумява или отказва да окаже адекватна военна помощ на кръстоносците. Боемунд обещава на бароните, че сам ще завладее Антиохия. Целта му е да преодолее правно-юридическите домогвания на всички други и да получи Антиохия като собствено ленно владение.

Получава принципната подкрепа на кръстоносните барони и изключва от сметките Алексий, Боемунд преговаря и с противника на селджуките-сунити везира на Фатимидския халифат шиитът ал Афдал Шаханшах. Успява да се освободи и от талантливия византийски генерал Татикий, разкривайки му лъжлив заговор между другите барони, уж целящ убийството на византийския военачалник. Находчивостта на Боемунд деморализира мюсюлманските бойци. А когато той чува за напредващата към Антиохия армия на персийските и дамаските селджуки разбира, че е време за действие. Боемунд отново се свързва с Фируз, но първо припомня обещанието на останалите барони – Антиохия е за Боемунд, ако той я победи и василевса сам не я поиска.

Поради дължината на градските стени, силния гарнизон, планинския масив на изток и естествения ров на р.Оронт кръстоносците решават, че не могат да завладеят града с щурм и решават да го подложат на изтощителна обсада. По същите причини и тя не е напълно ефективна, тъй като не може да се осъществи пълна блокада на големия град. Кръстоносците разчитат и на помощ отвътре – от християните арменци и сирийци-монофизити, но те бързо са елиминирани от крепостта.

На 25 юни 1098 г. кръстоносната армия извършва демонстративна заблуждаваща маневра – тръгва на юг, уж да се сблъска с турците на Карбука, а с изненадващ щурм през Железния мост на река Оронт и се насочва към предадената от Фируз кула и бързо отблъсква антиохийците в цитаделата на укрепения град. Радостта от победата е кратка. От обсаждащи кръстоносците скоро се превръщат в обсадени от обединената закъсняла деблокираща армия на персийския селджук Карбука.

Храна в града липсва, а хватката на турците е смъртоносна. В самоотвержена атака срещу силите на Карбука, разпокъсани от конфликти между емирите, все пак Боемунд, Робер Нормандски и другите рицари пробиват обсадата, а арменците от околностите довършват отстъпващите в безпорядък селджуки.

През следващите девет месеца походът е в застой – кръстоносците отдъхват в Антиохия, а Боемунд консолидира властта си. Неговите отряди налагат властта си над околните селища, а той подновява контактите с арабите-фатимиди, които не са така агресивни като турците. Йерусалим трябва да чака.

1805 г. в битката при Трафалгар британската флота, ръководена от адмирал Хорацио Нелсън, побеждава обединените сили на френската и испанската флота близо до брега на Испания.

В началото на 19 в. борбата между Англия и Франция за европейско и световно колониално господство води до изостряне в отношенията им. На 18 май 1803 г. под предлог, че французите отказват да се изтеглят от Холандия, Англия обявява война на Франция. В конфликта на страната на французите се включва Испания. Англия влиза в състава на Третата антифренска коалиция и налага военноморска блокада над противника.

Провъзгласеният на 18 април 1804 г. за император Наполеон Бонапарт подготвя нападение над британските острови, съсредоточавайки френската армия в лагери край градовете Булон-сюр-мер, Брюж и Монтрьой. Постоянното присъствие на британската флота обаче прави невъзможно обединяването на разположените край Тулон в Средиземно море кораби с тези, разположени край Брест в Атлантическия океан.

Една британска ескадра под командването на вицеадмирал лорд Хорацио Нелсън, същевременно капитан на флагманския кралски кораб „Виктъри”, от 18 месеца е блокирал в Тулон корабите на адмирал Пиер Вилньов. Корабите на адмирал Антоан Гантом край Брест пък са под блокадата на вицеадмирал Кътбърт Колингууд. Флотата на съюзника Испания се намира край Кадис и Ферол.

За обединяването на имперската флота Наполеон съставя план – френските кораби от Тулон и испанските от Кадис да преодолеят британската блокада край Гибралтар и да се отправят към Западните Индии (Америка). Там, обединявайки силите си, да поемат обратно към Брест, където съвместно с 21 кораба на адмирал Гантом, да разбият блокадата над Ламанша. С отстраняването на британците от протока Наполеон ще осигури безопасно преминаване на шлеповете с войска при инвазията на британския бряг през пролива Дувър.

Адмирал Вилньов отплава от Средиземноморието на 29 март 1805 г. На 8 април преминава Гибралтарският проток, а на 12 април достига със своите 11 кораба, шест фрегати и два брига до Антилите. Там към него се присъединяват местните френски и 6-те испански кораба, тръгнали от Кадис. Забавянето на британския адмирал във водите на Западните Индии е основа в плана на Наполеон, тъй като ще позволи на Вилньов и Гантом лесно да победят защитата над Ламанша, отваряйки морския път към британските острови.

На 9 юли Вилньов достига до нос Финистер, а на 22 юли и до Бискайския залив. Междувременно в залива са разположени корабите на вицеадмирал Робърт Калдер. Разбирайки за идването на французите, още на 19 юли Калдер сваля блокадите над пристанищата Рошфор и Ферол и поема курс към противника. В последвалата морска битка при нос Финистер 15-те кораба и 2-те фрегати на Калдер удържат победа над 20-те кораба, успявайки дори да пленят два от испанските кораби.

Вилньов прекъсва похода към Брест и на 11 август обръща към Кадис, а не както е заповядал Наполеон към Брест. Плануваното обединяване на Вилньов с Гантом пропада, а от там и така желания военноморски контрол над Ламанша. Планът на Наполеон за обединяване на флота с последваща инвазия над Британските острови е изоставен.

В началото на септември Наполеон нарежда обединената флота да напусне пристанището в Кадис и, включвайки още седем нови испански кораба, да поеме курс към Неапол (по това време присъединен към територията на Франция и под обсада). Вилньов обаче не се подчинява на нареждането. На 18 септември той получава писмо, че ще бъде заменен като командващ, а неговият заместник вече се намира в Мадрид. По същото време получава информация, че шест британски кораба (ескадра на адмирал Луис) вече се намират в Гибралтар. Ужасен от перспективата да бъде посрамен пред флота и преди новият командващ да пристигне в Кадис, на 19 септември Вилньов напуска пристанището в посока Гибралтар.

Неблагоприятните ветрове и лошата навигация го забавят до обяд на другия ден, проваляйки опита му да премине незабелязано британската блокада. Маневрите са наблюдавани от фрегатата „Сириус”, а адмирал Нелсън е своевременно уведомен.

На 21 октомври преследващият ги Нелсън е забелязан от северозапад. Вилньов нарежда формация в три колони, но скоро променя решението си и избира формация в един ред. Резултатът е разтегната и неравномерно подредена флота, разгърната в полумесец в продължение на километри, от нос Роче на север до нос Трафалгар на юг. Флотата на Нелсън е разделена на две почти успоредни, перпендикулярни на вятъра колони (ескадри), първата начело с „Виктъри” и втората начело с „Роял Соверейн”. Плавайки право напред, ескадрите ще прекъснат на две места обединения флот, създавайки смут и объркване.

Британците са силно мотивирани и отлично подготвени. Противоположно на тях много от служители във френския флот са неопитни, а испанците са попълнили набързо екипажите си след епидемията от жълта треска в Андалусия. На 21 октомври в 11.45 ч. Нелсън изпраща флаговият сигнал „Англия очаква от всеки мъж да изпълни своя дълг”. Битката вече може да започне.

Около 2 минути преди 12.00 ч. на обяд, 74-оръдейният френски военен платноход „Фугюйо” дава първия изстрел в битката. В съответствие с плана на Нелсън, британците организирани в две успоредни ескадри атакуват от запад и прекъсват почти под прав ъгъл на две места линията на противника.

Адмирал Колингууд със 100-оръдейния „Роял Соверейн” пръв пресича линията и напада 112-оръдейната „Санта Ана” с такава бързина и прецизност, че испанският кораб е на път да потъне. Намиращите се в близост „Фугюйо”, „Индомтабл”, „Сан Леандро” и „Сан Хусто” на свой ред атакуват от всички страни „Роял Соверейн” и силно го повреждат. Вторият кораб от ескадрата на Колингууд – „Белайл” в продължение на 45 минути се намира под обстрела на „Егл”, „Ахил”, „Нептун” и „Фугюйо”.

На помощ на адмирал Вилньов се отзовава Жан-Жак-Етиен Люк, капитан на 74-оръдейния двупалубник „Редутабл”. Той се забива във „Виктъри” в опит да го превземе на абордаж, а отрядът френски стрелци обсипва с куршуми британците. В битката вицеадмирал лорд Нелсън е улучен. Изстрелът идва от по-малко от 50 м, като куршумът прониква през лявото му рамо, счупва две ребра, пробива белия дроб, прекъсва белодробната артерия и се забива в гръбначния стълб. Смъртоносно ранен, но до края на битката в съзнание, Нелсън научава за победата на британците. Командването на британският военноморски кралски флот е поето от вицеадмирал Кътбърт Колингууд.

Британците пленяват адмирал Вилньов, но след няколко месеца го освобождават. След половин година, на 22 април 1806 г., той е намерен мъртъв в хотел в Рен с шест рани от хладно оръжие в гърдите. Смъртта му е записана като самоубийство.

В продължилата малко повече от четири часа битка обединеният френско-испански флот претърпява големи загуби и е напълно разгромен, като дава 4480 убити, 2250 ранени, 7000 пленени, 21 пленени кораба и един взривен кораб. Британските загуби са 449 убити и 1214 ранени.

1907 г. открити са първите известни останки от Хайделбергския човек при германския град Мауер. На 17 км от Хайделберг работници откриват в песъчлива почва долна челюст, която наподобява човешката. Затова те незабавно я предават на полицията, откъдето пък я препращат на проф. Ото Шьотенсакс от Хайделбергския университет.

След седмица той оповестява, че челюстта е на праисторически човек, живял преди около 600 000 години. Фосилната находка се оказва на непознат на науката праисторически човек. Проф. Шьотенсакс го нарича Хайделбергски човек по името на университета, където е правено изследването. По-късно фосили от този вид са открити в Араго (Франция), Петралона (Гърция) и Италия. Сега учените са единодушни, че Хайделбергският човек е изчезнал вид от род Човек (Homo).

Хайделбергският човек обитавал Европа преди неандерталеца и е възможно да е негов предшественик. Хайделбергският човек се отличава от предшествениците си с по-голям размер на мозъчната кухина.

Предполагаемият среден ръст е 1,8 м, а възстановката, която била направена по челюстта и по намерения на по-късен етап череп в Араго, довело до заключението, че Хайделбергският човек със сигурност е ходил прав. Учените считат, че освен зачатъците на интелигентност, той имал добре сложено тяло, ниско чело, изразителни очи и месести устни.

Предполага се, че този наш предшественик е набавял храната си предимно чрез лов, тоест познавал е и начина да си изработва елементарни, но ефективни оръжия. Предпазвал е тялото си с кожи, използвал е характерните за ранния палеолит примитивни каменни сечива. Белези по костите на елени, слонове, носорози и коне показват, че месото им е било рязано.

1959 г. отваря врати Музеят „Соломон Гугенхайм” в Ню Йорк. Известният музей е разположен в район Горен Ийст Сайд на Манхатан.

Соломон Гугенхайм започва да колекционира произведения на изкуството през 1929 г. Отваря първия си музей в Ню Йорк през 1939 г. Колекцията нараства с бързи темпове, поради което през 1943 г. Гугенхайм и съветникът му Рибей пишат писмо до Франк Лойд Райт с молба да се заеме с проектирането на сграда за настаняване на експозициите. Проектът струва на Райт 15 години, 700 скици и шест пълни комплекта с работни чертежи.

Докато той проектира, Рибей се залавя с търсене на подходящ градски терен за разполагане на постройката. В крайна сметка се спират на парцел на 5-то авеню, между 88-ма и 89-та улица, с гледка право към Сентръл парк.

През есента на 1959 г. – 10 години след смъртта на Соломон Гугенхайм и шест месеца след смъртта на самия Франк Лойд Райт, музеят отваря врати за широката публика. Сградата е постоянен дом на именита колекция от творби на импресионизма, постимпресионизма и съвременно изкуство.

1969 г. след държавен преврат в Сомалия на власт идва Сиад Баре. Той е най-дълго управлявалият държавен глава на Сомалия. Ръководи страната до 1991 г.

Сиад Баре е сирак без никакво образование. Постъпва в италианската колониална полиция. Там се научава да пише и да чете и продължава да учи усилено. Получава военно обучение в Италия. След независимостта на Сомалия Баре става зам.-главнокомандващ на сомалийската армия. През 1969 г. е извършен преврат и тогавашният президент Абдирашид Али Шермарке е свален от власт и убит. В последвалия период на анархия и политически вакуум Сиад Баре, вече практически върховен главнокомандващ на армията, завзема властта и става президент на 21 октомври 1969 г. – ден след погребението на Шермарке.

Сиад Баре води лява политика, повлиян от съветските военни по време на съвместни учения в началото на 60-те години. През 1970 г. Сомалия е провъзгласена за социалистическа република. Значим негов принос за страната е въвеждането на сомалийския език като национален сред първите му задачи след встъпване в длъжност.

Първоначално правителството в Могадишу поддържа близки отношения със СССР. Заради стратегическото местоположение на страната Москва е наредила разполагането на военни бази и летища за съветската армия. На територията и в акваторията на Сомалия са разположени атомни бомбардировачи и голям брой войници на Съветската армия. Освен това Съветският съюз снабдява Сомалийската национална армия с модерно въоръжение и осигурява професионална подготовка на войниците.

По-късно обаче руснаците решават да преместят базите си в Етиопия. Това се случва точно по време на войната между двете страни, която сомалийците губят. Сиад Баре прекратява дружеските споразумения със СССР и насочва политиката си към Запада. САЩ осигуряват силна подкрепа на Баре до края на Студената война. Вашингтон спира всички помощи за страната през 1989 г.

След като и Америка прекратява подкрепата си към правителството на Сиад Баре настъпва период на политическа нестабилност. Множеството кланове в страната започват ожесточена борба за власт, появяват се безредици. Баре дава разрешение на армията да започне бомбардировки по северната част на страната, където се сформира непризнатата република Сомалиленд. Бунтовническите групи опустошават страната, ограбват, избиват, измъчват и насилват местното население в централните и северните региони на страната. Въпреки намесата на военните Сиад Баре не е в състояние да спре нарастващия хаос.

Политическата система практически престава да функционира и единствените институции с власт са Армията и самият Сиад Баре. През 1991 г. започват ожесточени боеве в Могадишу. Вечерта на 26 януари с.г. Мохамед Сиад Баре е свален от власт. Властта поема военният лидер Али Мехди Мохамед, който управлява до ноември 1991 г., когато също е свален. Оттогава Сомалия е разкъсвана от схватки между кланове и бунтовнически групи.

1983 г. на проведената 17-та Генерална конференция по мерки и теглилки е дефинирана дължината на метъра, като равна на разстоянието, което изминава светлината във вакуум за 1/299 792 458 от секундата.

Генералната конференция по мерки и теглилки е орган, създаден от дипломатическия договор Конвенция за метъра с цел да организира и координира работата по поддържане на международната метрична система SI в съответствие с развитието на науката и технологиите. Конференцията се свиква на всеки четири години.

В миналото използваните единици за измерване не били точно определени и се променяли от един град в друг, от едно владение в друго, както и в зависимост от типа на обекта на измерване. Но липсата на стандартизирана система била източник на грешки и измами в търговския и обществен обмен и пречела на международната търговия и на развитието на науката.

С развитието на индустрията и търговските взаимоотношения в международен мащаб нараствала нуждата от хармонизиране на мерките и теглилките между страните. Политиците и учените решават тази ситуация чрез приемане на единен еталон за измерване (разстояние и маса) чрез сравняване с еталон взет от природата.

През 1791 г. във Франция Националното събрание и крал Луи XVI възлагат на специален комитет на Френската академия на науките разработването на унифицирана и рационална система за измерване.

Групата, сред участниците в която са химикът Антоан Лавоазие и математиците Пиер-Симон Лаплас и Адриан-Мари Льожандр,прилага принципите за свързване на дължина, обем и маса, изложени от английския духовник Джон Уилкинс през 1668 г., както и концепцията за използване на дължината на земния меридиан като основа на дефиницията на единица за дължина, предложена през 1670 г. от французина Габриел Мутон.

Десетичната метрична система е въведена във Франция на 7 април 1795 г. чрез Закон за мерките и теглилките. Тя бързо се разпространява извън Франция. Този закон дефинира единиците грам и килограм, които заменят дотогавашните граве и грав.

На 22 юни 1799 г., след като Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф Дьоламбр завършват измерването на меридиана, в Националния архив са поставени стандартните образци за метър и килограм. На 10 декември 1799 г., месец след преврата от 18 брюмер, е приет законът, с който във Франция окончателно се въвежда метричната система.

На 20 май 1875 г. се подписва Конвенцията на Метъра, създава се Международното бюро за мерки и теглилки (BIPM) и се въвежда метричната система.

Първата Генерална конференция, проведена през 1989 г., приема еталоните за метър и килограм. 24-та Генерална конференция, която се състои на 21 октомври 2011 г., приема Резолюция №1 за възможна бъдеща ревизия на системата SI. Целта е мерките-еталони да се обвържат с природните константи.

1994 г. Северна Корея и САЩ подписват споразумение, което изисква от Северна Корея да спре разработката на ядрени оръжия и да позволи инспекции. Първите стъпки в областта на атомната техника Северна Корея прави още в началото на Студената война, когато през 1956 г. в СССР са изпратени група севернокорейски студенти, които трябва да получат необходимите знания в областта на физиката на елементарните частици и атомната техника.

През 1958 г. САЩ разполагат първите си ядрени бойни глави на територията на Южна Корея, чиито брой достига 950 оръжия през 1967. Съгласно севернокорейската политика от началото на 60-те години за превръщане на държавата в „укрепление”, тези оръжия вероятно са принудили КНДР да разработи ответен арсенал.

През 1965 г. край град Йонбьон с помощта на СССР се построява изследователски реактор ИРТ-2М, а в средата на 80-те години е построен и 5-мегаватов реактор тип „Магнокс”, способен да произвежда 0,9 грама плутоний на ден. През 70-те години Ким Ир Сен взема решение за проучване на възможностите за разработка и разполагане на ядрени оръжия, както и изграждането на инфраструктура за произвеждането им.

Правени са много опити по дипломатически път КНДР да насочи програмата си към научни изследвания и електропроизводство, както и насърчаването на страната към участие в международни договори. През 1994 г. САЩ и Северна Корея подписват т.нар. „Рамково споразумение”, според което Пхенян прекратява извличането на плутоний, а САЩ осигурява финансова помощ, горива и субсидии за построяването на две модерни АЕЦ с леководни реактори. Съответно инсталациите за производство на плутоний трябва да бъдат разглобени и частите им – изнесени от страната заедно с вече произведеното гориво.

Основното опасение на САЩ е, че Пхенян може продава ядрено оръжие на държави като Иран, Сирия и Пакистан с цел печалба. Не е известно дали такива продажби е имало, но в миналото Северна Корея е била обвързана с т.нар. Пръстен на А. К. Хан – нелегален черен пазар за ядрени материали и техника, където са били замесени всички горепосочени държави.

През 2002 г. обаче се появяват слухове, че КНДР провежда изследвания върху технологиите за обогатяване на уран и преработката му в плутоний. Според севернокорейците, САЩ не спазват рамковото споразумение, и КНДР има правото да притежава ядрени оръжия. Същата година между Вашингтон и Пхенян започват да прехвърчат искри.

В края на 2003 г. Северна Корея предлага да замрази ядрената си програма в замяна на американски концесии и други финансови помощи, но администрацията на Джордж У. Буш отхвърля предложението. Малко след това КНДР се оттегля от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, тъй като обещаните в Рамковото споразумение от Вашингтон реактори за АЕЦ с лека вода така и не са доставени, а работата по новата АЕЦ отдавна е изоставена.

2003 г. направени са снимки на планетата-джудже Ерида, които по-късно са използвани за нейното откриване. Ерида е най-голямата планета-джудже и деветото по големина тяло в Слънчевата система.

Малко след откриването на Ерида се оказа, че обектът е по-голям от Плутон, което поставя въпроса дали това тяло не може да се нарича планета. Последвалата дискусия в астрономическата общност завършва чак през август 2006 г., когато на 26-ия конгрес на Международния астрономически съюз (МАС) се приема нова дефиниция за планета, според която Плутон, заедно с Ерида, Макамеке, Хаумея и 1 Церера, е включен в нов клас – планети-джуджета.

Първоначално тялото е наречено 2003 UB313. По-късно поради раздора, който откриването на тялото внася в астрономическата общност по отношение на дефиницията за планета, то е наречено на древногръцката богиня на раздора Ерида.

Ерида е открита от екипа Майкъл Браун, Чадуик Трухильо, и Дейвид Рабиновиц на 5 януари 2005 г., от снимки направени на 21 октомври 2003 г., като откритието им е оповестено на 29 юли 2005 г., същия ден както на още два големи обекта от пояса на Кайпер, 2003 EL61 и 2005 FY9.

Обектът е заснет от екипа при рутинни наблюдения с огледалния телескоп „Самюел Осчин” в обсерваторията „Паломар”, Калифорния. Заснетият тогава обект обаче остава скрит до януари 2005 г., когато повторен анализ на снимките от същата област разкрива бавното движение на обекта на фона на звездите около него. Последвалите наблюдения позволяват първоначално изчисляване на орбитата му, определяне на разстоянието и грубо определяне на размера.

Любопитен факт е, че екипът е възнамерявал да обяви откритието едва след като бъдат направени допълнителни наблюдения, които да позволят по-точно определяне на размера и масата, но е бил принуден да избърза след като са разбрали, че във вече публикувано от тях в интернет резюме има ключова дума, водеща до достъпните записи на един от ползваните телескопи, генерирани при тяхното наблюдение. Чрез използване на тези записи всеки е можел да установи координатите на обекта.

Ерида е класифицирана като обект от разредения диск, категория от обекти, за които се смята, че са били разпръснати от главната част на пояса на Кайпер и отдалечени в необичайни орбити след гравитационни взаимодействия с Нептун. В момента тя е най-отдалеченият познат обект в Слънчевата система.

2008 г. официално е открит Големият адронен колайдер. Това е най-големият и мощен ускорител на частици в света, който се намира в Европейския център за ядрени изследвания (ЦЕРН). Предназначен е за ускоряване на насрещни снопове протони и тежки йони.

Колайдерът е разположен в тунел с дължина на окръжността 27 км и на дълбочина от 50 до 175 м под френско-швейцарската граница в близост до Женева. Конструкцията съдържа 1624 свръхпроводящи електромагнита, които работят при температура -271,25 °C. В построяването и експлоатацията му участват повече от 10 000 учени и инженери от 100 страни.

Идеята за проекта LHC се ражда през 1984 г. и е официално одобрена десет години по-късно. Строителството му започва през 2001 г., когато е завършен предишният голям ускорител на ЦЕРН – електрон-позитронният ускорител LEP (Large Electron-Positron Collider).

Първият тест с ускорителя е извършен на 10 септември 2008 г. В единия край на тунела е пуснат протонен лъч с дебелина по-малко от човешки косъм и скорост, близка до тази на светлината.

На 30 март 2010 г. е извършен първият успешен опит с високи енергии, когато са генерирани два протонни лъча, всеки с енергия 3,5 TeV (общо 7 TeV), което поставя началото на изследователската програма. Целта е да се достигнат енергии от 14 TeV.

На 4 юли 2012 г. говорителите на опитите ATLAS и CMS обявяват, че са открили нова частица с маса 125.3 GeV ± 0.6 GeV, което я прави най-масивната наблюдавана елементарна частица. Новата частица е бозон и е вероятно да е предвидения от Стандартния модел бозон на Хигс.

Стандартният модел не предвижда съществуването на други частици, освен бозона на Хигс, и следващите опити в ЦЕРН се очаква да покажат дали новооткритата частица е дълго търсения бозон на Хигс. Учените от ЦЕРН не изключват възможността освен свойствата, предречени от Стандартния модел, новооткритата частица на притежава и други, или пък да не е съвместима с бозона на Хигс, което ще отвори вратите за разработването на физични теории отвъд Стандартния модел.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook