Интересни факти от днес, 6 януари

1

1930 г. от Индианаполис до Ню Йорк е осъществено първото пътуване с автомобил с дизелов двигател. Изобретението е патентовано от Рудолф Дизел в края на 19 в. Източник: dariknews.bg

1720 г. оповестено е създаването на Компания на южните морета в Англия.Всъщност компанията получава лиценз още през 1711 г. и има монопол върху търговията с Южна Америка.

Още тогава (3 май) в камарата на представителите одобрили гуверньор и взели решение за основаване на нова търговска компания, чието поле на дейност да са южните морета и Америка. Самото учредяване било малко смущаващо, защото целия учредителен капитал на компанията отишъл за английското правителство, но пък тя получила пълен монопол.

Така всеки друг кораб извън тези на компанията, видян без основание в региона, подлежал на конфискация заедно с товара си. При което, 1/4 от товара принадлежал на короната, друга 1/4 на информатора, а останалото на самата Компания за южните морета.  За да може да упражнява правата си на компанията било разрешено да има собствени военни части, да строи укрепления и да въоръжава корабите си.

Компанията освен да подпомага английската търговия имала за цел и да служи като гарант на правителството във все по задълбочаващата се по него време финансова криза. В началото компанията получавала 6% лихва върху заетите на правителството кредит, но с края на войната се очертали и новите цели за печалба.

През март и април 1713 г. в холандския град Утрехт били подписани договорите за мир между Франция и Испания от една страна и Англия, Холандия и Савоя от друга. С този договор Англия получила Гибралтар, остров Менорка, Нова Скотия (В Канада) и Асиенто – монопол за доставка на негри роби в испанските колонии в Америка. Според този монопол един английски кораб годишно можел да влиза в пристанищата на Мексико, Перу и Чили и то при условие, че предоставя 1/4 от печалбата си на испанския крал Филип V.

Това обаче не попречило на 2 юни 1713 г. председателят на компанията граф Оксфорд да заяви, че това са блестящи перспективи. Пред зарадваните акционери той гордо обявил, че срещу 1/4 от печалбата предоставяна на испанския крал, в колониите можели да бъдат доставяни по 4800 роби.

Правителството в Лондон подарило на компанията няколко кораба. Големите печалби от търговията обаче не дошли веднага. Испанците саботирали компанията, а и новата война този път с Испания, от 1717 г. не поощрявала много търговията. Едва когато английската флота разбила испанската край Месина, малко по малко търговията се отпушила.

През 1719 г. на трона бил крал Джордж I, който бил крал вече няколко години. Дълга на Англия бил 31 млн. златни лири и кралят с типична немска ефективност се обърнал към парламента с предложение част от този дълг да се поеме от Банк ъв Ингланд и Компанията за южните морета. Банк ъв Ингланд били силен конкурент, но тясно свързаните с правителството шефове на компанията, натирили банкерите и спечелили осигуряването на кредита.

Компанията обещала на правителството 7.5 млн. златни лири. Премиерът Робърт Уолпол бил с почти вързани от краля ръце, а различните клики се боричкали покрай апетитния за тях кокал. Някой от благородните в камарата на лордовете предупредили, че английският народ се отклонява от реалната търговия и предприемаческа дейност, но гласът им останал глас в пустиня.

Джон Балтън един от директорите на компанията, предложил план, съгласно който компанията поема изплащането на дълга в замяна на някой привилегии. Блънт предложил компанията да пусне акции и за населението, а набраните средства да отидат изплащане на националния дълг.

Той предложил на министъра на финансите Джон Ейслейби и на пазителя на съкровищницата Джеймс Крег следния план – Компанията на първо време да поеме дълг 3 млн. златни лири, а по-късно да ги направи на 7,7 млн. лири. На 2 февруари 1720 г. парламента официално одобрил плана въпреки протестите на някой джентълмени от камарата на лордовете, които не проумявали тази симбиоза на държавата с компанията.

За кратко време в спекулациите с акции се намесили почти всички – от дребни търговци, граждани, до благородници и селяни. От чужбина също се включили инвеститори.


Заради всички спекулации банкрутира търговската Компания на южните морета. Хиляди британски поданици, които вложили парите си в нея, загубили своето състояние. Тогава в страната избухнала финансова криза и правителството се принудило да сключи международни заеми.

В края на 2014 г. Великобритания съобщи, че планира да върне държавни дългове, натрупали се от 18 в. и през Първата световна война. Министърът на финансите Джордж Озбърн уточни, че през 2015 г. правителството ще се разплати най-напред за дълговете от времето на Първата световна война, а след това за финансовата помощ, оказана през 18 и 19 в.

Историческият дълг на Великобритания възлиза на 2,5 млрд. британски лири, а общият държавен дълг на страната е 1,4 трлн. лири.

1838 г. американецът Самюъл Морз успешно тества електрически телеграф. Морс извършва тестовете в металургичния завод „Спийдуел” в покрайнините на Мористаун. До онзи момент той е успешен художник.

Още 14-годишен той става ученик в ателието на художника Уошингтън Олстън. Задълбава в изкуството и при следването си в Йейл. В университета обаче Самюъл посещава и лекциите по електричество на Бенджамин Силиман и Джеремая Дей.

Бъдещият изобретател се дипломира през 1810 г. Веднага заминава с учителя си Олстън на опознавателно пътешествие из музеите на Европа.

Между 1815 и 1825 г. Морз е сред най-предпочитаните художници в Америка. Целият политически и културен елит си поръчва портрети при него. Подписът на Морз стои на платно с лика на бившия федерален президент Джон Адамс. Удостоен е дори с честта да нарисува маркиз Дьо Лафайет – големия поддръжник на Американската революция и участник във войната за независимост от Великобритания.

Срещата на бъдещия откривател на телеграфа с френския благородник е през 1825 г. Тогава общината в Ню Йорк плаща на Морз 1000 долара, за да нарисува Лафайет. Художникът заминава за Вашингтон, където пребивава аристократът. Рисува го в цял ръст. Осанката на героя е обляна от ореола на залеза, а от дясната му страна на пиедестал са Бенджамин Франклин и Джордж Вашингтон. Мащабно замисленото платно обаче остава недовършено.

В разгара на работата конник носи на Морз писмо от баща му. Посланието е кратко: „Скъпата ви съпруга се възстановява”. Морз веднага напуска столицата и се отправя към дома си в Ню Хейвън, Кънектикът. Когато стига, жена му Лукреция вече е погребана. Шокът е огромен – Морз очаква да види съпругата си, дала току-що живот на четвъртото им дете, но съдбата решава друго.

Художникът е с разбито сърце, самообвинява се, че е бил далеч от любимата си в последния й миг. От този ден Морз започва да търси начини за бърза комуникация от далечни разстояния.

Първите прототипи на телеграфа, проектирани от изобретателя, работят само на малки разстояния – до 50-100 м, и на практика са неефикасни. Въпреки това той взема патент и в началото на 1838 г. започва да представя изобретението си пред публика. В края на януари телеграфът е показан в няколко колежа, в началото на февруари – пред научна комисия в института „Франклин” във Филаделфия, а в края на месеца – и пред президента на САЩ Мартин ван Бурен и кабинета му.

12 години по-късно едножичният телеграф вече е факт. Морз е минал през десетки експерименти, консултации с други изобретатели, подобрения на апарата си. През 1843 г. телеграфът е новото чудо на света и правителството на САЩ отпуска на изобретателя 30 000 долара за построяването на пробна телеграфна линия между Вашингтон и Балтимор. На 24 май 1844 г. е изпратено първото съобщение между двата града, а текстът гласи „Ето какво създаде Бог”. Впоследствие телеграфът се налага, а изобретената от Морз азбука от точки и тирета се използва чак до края на 20 в.

1868 г. американският изобретател Кристофър Шолс дава своя принос за развитието на пишещата машина. Патентованият от него и Самюъл Соул и Карлос Глидън модел е първият, при който скоростта на писане с машина надхвърля тази на писане на ръка.

Сред нововъведенията на Шоулс е и клавиатурната подредба QWERTY, която се използва и днес при компютърните клавиатури. Името идва от първите шест клавиша, разположени на най-горния буквен ред. При работа с неговата машина напечатаният текст можел да се види едва след изваждане на листа от устройството.

Първата реална идея за създаване на пишеща машина патентова английският инженер и изобретател Хенри Мил. През 1829 г. британецът Уилям Остин Бърт пък  патентова машина, която той нарича типограф. След това изобретатели от други държави патентоват различни пишещи машини. През 1845 г. американецът Чарлз Търбър след няколко патента създава христографа. През 1855 г. италианецът Джузепе Равица създава прототип на пишеща машина, при който за първи път пишещият има възможност да вижда написаното.

През 1861 г. бразилският свещеник Франсиско Жоао Азеведо създава с подръчни средства собствена пишеща машина, за което е награден със златен медал от император Педру I. През 1864 г. австрийският изобретател Петер Митерхофер създава  пишеща мащина, която обаче никога не е изработвана за масова употреба. През 1865 г. датчанинът Размус Малинг-Хансен създава пишеща машина, наречена „Пишещото кълбо на Хансен”, която влиза в масово производство през 1870 г. и, въпреки недостатъците си и краткото съществуване като технология, е първата пишеща машина, разработена за търговски цели.

От практическо значение за развитието на производството на пишещи машини обаче е патентованата пишеща машина именно на Кристофър Шолс. Пет години по-късно (1873 г.) фирмата „Ремингтън и синове” започва производство на пишещи машини за масова употреба, а през 1878 г. същата фирма патентова пишеща машина с използване на големи и малки букви.

1930 г. от Индианаполис до Ню Йорк е осъществено първото пътуване с автомобил с дизелов двигател. Изобретението е патентовано от Рудолф Дизел в края на 19 в.

През 1872 г. Рудолф Кристиан Карл Дизел решава да стане инженер и през 1873 г. завършва реална гимназия, а през 1875 г. и Политехническо училище в Аугсбург като най-добър ученик. Обучението си продължава в Мюнхенското висше политехническо училище, което завършва през 1880 г.

На 27 февруари 1892 г. Дизел подава заявка за получаване на патент на „нов рационален топлинен двигател”. Получава го в имперското патентно бюро в Берлин на 23 февруари 1893 г. под името „Метод и апарат за преобразуване на висока температура в работа”.

Идеята за построяване на такъв двигател той развил още с теорията си за „рационален термичен двигател” през 1890 г. Първоначалната му идея обаче двигателят да работи с въглищен прах се оказала неудачна, поради високата абразивност на горивото, трудното му внасяне в горивната камера на цилиндъра и бавното му изгаряне.

От 1893 г. новият двигател започва да се разработва в Аугсбургския машиностроителен завод при финансовото участие на компаниите на Фридрих Круп и братя Зулцер. Първият функциониращ двигател бил направен от Дизел там през 1897 г. Мощността на двигателя била 20 конски сили при 172 оборота в минута, КПД 26,2% при тегло пет тона. Тези параметри превъзхождали с много съществуващите тогава двигатели на Ото с КПД 20% и корабните парни турбини с КПД 12%, което предизвикало незабавен интерес от промишлеността.

Любопитен факт е, че известният днес „дизелов” двигател всъщност някога е можело да бъде задвижван и с растителни масла. Самият Дизел е мислел, че след време дизелът ще бъде скъп лукс. Като че ли е предвиждал поскъпването му.

През 20-те години на 20 в. немският инженер Роберт Бош усъвършенствал и вградил горивна помпа за високо налягане при впръскване на горивото, която се използва и до днес. Това нововъведение променило първоначалната концепция за отделен въздушен компресор и позволило да се повишат значително работните обороти на двигателя, а с това да се разшири приложението му.

На 1 януари 1898 г. бил основан завод за производство на дизелови двигатели. За тези цели през есента на 1900 г. в Лондон била регистрирана компания. Първият кораб с дизелов двигател бил построен през 1903 г. През 1908 г. бил направен първият двигател с малки размери за локомотиви и камиони, а през 1936 г. за първи път бил пуснат в серийно производство и лек автомобил с дизелов двигател „Мерцедес-Бенц-260D”.

1931 г. Томас Едисън патентова последното си изобретение. Едисън подава молба за патент на „Държател за предмет, подлежащ на галванопластика”. Патентът е издаден две години по-късно, след неговата смърт.

Едисън се счита за един от най-плодотворните изобретатели на своето време, с рекорден брой патенти на свое име – 1093. Той получава патенти по целия свят, включително в САЩ, Великобритания, Франция и Германия. Истината обаче е, че повечето от тези изобретения не са изцяло оригинални, а са подобрения към по-ранни патенти, и всъщност са направени от многобройните му служители.

През 1874 г. Едисън създава мултиплексорен телеграфен апарат, който се превръща в първият му значим финансов успех. С получените 10 000 долара той основава в Менлоу Парк изследователска лаборатория – една от първите, специализирани в инженерни разработки, предназначени за внедряване в промишлеността.

Едисън и неговата лаборатория стават известни сред широката публика с изобретяването на фонографа през 1877 г. Макар че невъзпроизведимо записване на звук е постигнато още от французина Леон Скот дьо Мартенвий през 1857 г., а други по това време, особено Чарлз Крос, размишляват върху възможността звукът да бъде записван и възпроизвеждан, Едисън пръв произвежда уред, който осъществява това на практика.

След успеха на фонографа, Едисън насочва усилията си и към записване на подвижни изображения. Той патентова създадената с негова помощ от фотографа Уилям Кенеди Лори Диксън първа кинокамера (кинетограф).

През 1880 г. Едисън патентова електрическата разпределителна мрежа, която е важно условие за масовото прилагане на електрическото осветление. На 17 декември с.г. той основава Илюминейтинг Къмпани, която на следващата година пуска в експлоатация в Ню Йорк първата притежавана от инвеститори електрическа централа – Пърл Стрийт Стейшън. На 4 септември 1882 г. е въведена в експлоатация първата в света електроразпределителна мрежа, която подава постоянен ток с напрежение 110 V на 59 клиенти в Южен Манхатън.

През 1891 г. Томас Едисън създава кинетоскопа, предшественик на съвременния прожекционен апарат. Първата публична демонстрация на кинетографа и кинетоскопа е направена през май 1891 г.

1939 г. германският химик Ото Хан прави публично достояние откритието си за разпадане на атомното ядро. Хан е един от основоположниците на радиационната химия, открива и ядрения изомеризъм.

Скоро след откритието на неутрона (1932 г.) от Джеймс Чадуик започва изследването на взаимодействието на неутроните с ядрото. Още същата година в САЩ Ърнест Лорънс пуска първия циклотрон, а в Англия Джон Кокрофт и Ърнест Уолтън създават първия ускорител на протона, способен да разделя ядрата.

През следващите години Нилс Бор, Яков Френкел и Джон Уилър разработват теоретични модели от голямо значение за откритието на деленето на ядрото. През 1934 г. Ирен Жолио-Кюри и Фредерик Жулио-Кюри откриват изкуствената радиоактивност, а Енрико Ферми прави своите опити на облъчване на различни химични елементи с неутрони и техните констатации водят до откриването на трансурановите елементи.

Едва през 1939 г. Ото Хан и Фриц Щрасман откриват процеса на ядреното делене. Процесът представлява ядрена реакция, при която тежки атомни ядра се разпадат на по-леки.

Те установяват, че при облъчването на урана с неутрони, се образува радиоактивен продукт – барий. Те публикуват заключението си, че облъчването на ядрото на урана (Z=92) с неутрони може да доведе до образуването на ядро с два пъти по-малка от първоначалната маса (за бария Z=56).

Не след дълго Ото Фриш и Лиза Мейтнер дават физическо обяснение на процеса на делене на ядрото на урана. Резултатите им са публикувани на 6 януари 1939 г. и служат като неопровержимо доказателство за разпада на урана на по-леки елементи.

След направеното откритие Мейтнер публикува неговата теоретична физическа обосновка. В тази публикация за първи път е въведен терминът „nuclear fission”, обозначаващ разделянето на ядреното ядро. Откритието е официално обявено на Конференцията по теоретична физика във Вашингтон на 26 януари 1939 г.

През ноември 1945 г., с незначително мнозинство, Кралската шведска Академия на науките решава да присъди Нобеловата награда за химия за 1944 г. на Ото Хан за откритието му – ядреното делене при урана. Наградата предизвиква и досега спорове по същество, защото колегите на Хан, химикът Фриц Щрасман и физичката Лизе Майтнер не са наградени.

1942 г. „Пан Американ” получава редовна линия за извършване на околосветски полети. Компанията е създадена още през 1925 г. по силата на приетия Закон за въздушна поща. Това всъщност е и първата голяма стъпка в законодателството, създадено от Конгреса, имаща за цел да стимулира авиационната индустрия. Така собствениците на въздухоплавателни средства и инвеститори се наместват в бизнеса с „въздушна поща”.

В онзи период въздушните превозвачи по принцип още не били концентрирали енергията си към обслужване на пътници, отново заради печалби, тъй като пощата всъщност им носела много повече приходи.

На 20 май 1939 г. „Пан Американ” стартира първият американски пътнически превоз в Европа с помощта на Боинг 314. С включването на САЩ във Втората световна война компанията започва да предлага и въздушен транспорт на американските войски към Европа.

До края на войната „Пан Ам” успява да се установи успешно в пътническите и товарни маршрути и през континентите на Африка и Азия. Така в началото на 1942 г. авиокомпанията се превръща в първата, която получава разрешение за осъществяване на околосветски пътувания.

1971 г. в САЩ е синтезиран хормонът на растежа – соматотропин. Името му идва от гръцки език: „сома” – тяло и „тропи” – раста. Той се синтезира от хипофизата, жлеза, намираща се в мозъка.

Соматотропинът се отделя в отговор на химични и физични дразнители, като сън, повишено физическо натоварване, стрес и др. Най-силният стимулиращ фактор се явява светлината или по-точно липсата на светлина. Преди двадесет пет години се предприемат първите стъпки в преодоляването на проблемите с недостатъчно синтезиране на соматотропин. Първоначално децата са лекувани със синтезиран от животни хормон на растежа.

1972 г. САЩ връщат на Унгария взетата по време на Втората световна война Корона на Свети Стефан – една от националните реликви. 

Унгарската света корона била използвана при коронациите на унгарските крале от 13 в. насам. Короната символизира всички „Земи на короната на Свети Стефан” (Историческа Унгария, включваща земите на днешна Унгария, Трансилвания, Войводина и Банат). Всеки унгарски владетел, който се е възкачвал на унгарския престол, се е легитимирал пред народа си след полагането на светата корона на главата си.

Коронясването на Ищван I за пръв християнски владетел на Унгария, който по-късно е канонизаран за светец под името Свети Стефан, слага началото на унгарската държавност. Датата на това събитие се определя между Коледата на 1000 г. или 1 януари 1001 г.

Като форма Светата корона на унгарците се състои от две части – продукти на различни исторически епохи. Долната част, която се състои от масивен златен обръч, с надградени върху него в полукръг триъгълни и полукръгли златни орнаменти, е известна под наименованието гръцка корона. Името й произлиза от гръцките надписи върху поставените околовръст изображения. Това са лицата, съставящи двора на небесния владетел – седящия Христос Пантократор. Под него симетрично са разположени образите на двойка архангели – Михаил и Гавраил, и четирима светци – Георги и Димитър, Козма и Дамян. Между образите са вградени големи скъпоценни камъни.

В тилната част на короната са разположени изображенията на трима светски владетели от епохата – византийския император Михаил VII Дук, сина му, с когото управлява – Константин Багренородни и унгарския крал Геза I. Мотивите на изображенията са почерпани от Новия Завет, но отразяват концептуалните виждания на наложилата се през епохата християнска идеология.

Горната част на Светата корона произхожда от по-късен исторически период, като съществува предположение, че тя е поръчана от унгарския крал Бела III. Тя е  изработена и прикрепена допълнително към вече съществуващата гръцка част. Мотивите са почерпани също от Новия Завет, като на върха на короната, на централно място, повторно е изобразен Пантократора във византийски стил, а върху кръстосаните четири полудъги – апостолите Петър и Павел, Иван и Яков, Андрей и Филип, Тома.

Любопитен факт е, че при едно падане кръстът е изкривен, но поради това, че короната се възприема за свята вещ, то никой не си позволява волността да промени така създаденото от съдбата наклонено положение на кръста.

И макар че средновековните писмени извори свързват настоящата корона, скиптър, държава и плащ с името на първия унгарски християнски крал – Стефан I (Ищван), който скоро след смъртта си е канонизиран за светец, вероятно нито една част от Светата корона не се е докосвала до главата му. Според историческите сведения първата корона е изпратена от римския папа Силвестър II и немско-римския император Ото III на Стефан за коронацията му на 1 януари 1001 г. в крепостта „Естергом”.

След трагичната смърт на единствения му син Свети принц Имре, през 1038 г. крал Ищван I умира без да е посочил своя наследник. На своето смъртно ложе кралят оставя своята страна под покровителството на Света Богородица и изпраща короната обратно във Ватикана, за да подчертае послушанието и смирението си пред Божията майка. Там тя е съхранявана в тунел, затворена в стъклена кутия, и почитана до началото на 16 в., когато според слухове короната е открадната от поквареното папство.

1994 г. американската фигуристка Нанси Керигън е намушката в левия крак.Неизвестен мъж атакува Керигън след тренировка. Извършителят Шейн Стант се оказа нает от съпруга на нейната съперничка на леда Тоня Хардинг – Джеф Гилуули, и бодигардът й Шоун Екхард.

Двете са конкурентки за място в тима на САЩ за олимпиадата в Лилехамер през 1994 г. Кериган все пак успява да се възстанови от тежката контузия и се класира трета в Лилехамер, докато Хардинг остава едва осма.

Четири години по-късно Тоня признава, че е поръчала атентата. Заради него е наказана със 160 000 долара глоба, 500 часа общественополезен труд, отнемане на титлата и доживотна забрана да се състезава.

20 години след инцидента (януари 2014 г.) Нанси Керигън влезе в ролята на коментатор на олимпийския турнир по фигурно пързаляне в Сочи. Фигуристката призна, че е развълнувана от възможността отново да бъде част от олимпийските игри, тъй като „те са наистина едно невероятно събитие”.

2002 г. германският ски скачач Свен Ханавалд става първият победител във всички състезания на Турнира на четирите шанци. Ежегодното състезание по ски скокове се провежда в дните около Нова Година от 1953 г. насам. С много малки изключения турнирът се провежда в този ред на шанците в Оберстдорф, Гармиш-Партенкирхен, Инсбрук и Бишофсхофен.

Първото състезание се провежда на 1 януари в Гармиш-Партенкирхен пред 20 000 зрители. Участват състезатели от шест националности – австрийци, германци, шведи, норвежци, швейцарци и словенци. Победител е норвежецът Асгейр Дьолпладс със скокове от 78,5 и 81 м пред австриеца Сеп Брадъл. На 4 януари се провежда състезанието в Оберстдорф, където печели норвежецът Ерлинг Крокен с 66,5 и 69,5 м, отново пред Брадъл. На 6 януари се провеждат „скоковете на Богоявление”, където печели Брадъл със 72 и 73,5 м пред победителя от Гармиш-Партенкирхен Асгейр Дьолпладс. На 11 януари 1953 г. е завършен първият турнир на четирите шанци в Бишофсхофен. Победител в Бишофсхофен е норвежецът Халвор Нес с 90,5 и 94 м пред Брадъл. Сеп Брадъл става първият шампион в Турнира на четирите шанци.

През 1956 г. скоковете на Нова Година от Гармиш-Партенкирхен са предавани за първи път на живо по телевизията от Баварската дирекция на ARD, което води до увеличаване на популярността на турнира. От 1960 г. започва предаването и на останалите състезания от турнира.

Всяко от четирите състезания започва с квалификация. На следващият ден се провеждат два скока. Първият скок от двата се провежда по системата нок-аут, при която състезателите се състезават по двойки, като първият от квалификацията се състезава с 50-тият, а 25-тият с 26-тият.

Тази система се използва само на Турнира на четирите шанци. 25-мата победители от двубоите и петима „щастливи губещи”, състезателите с най-висок резултат от загубилите, участват във втория скок. Крайното класиране е според сумата от точки набрани в двата скока.

През сезон 2001/2002 Свен Ханавалд става единственият ски-скачач в историята на турнира, който печели всички четири състезания. След състезанието той споделя: „Преди Оберсдорф фаворит беше Адам Малиш. В Гармиш-Партенкирхен вече бях доста изморен, в Инсбрук – напълно изтощен, а в Бишофсхофен просто останах без дъх. Ако имаше пети старт, прост нямаше да издържа”.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.