Гейовете при комунизма. Ленин пише: „Разкрепостяването на духа ще помогне за победата на социализма“ (част 2)

продължение от част 1

На 5 септември 1918 г. Съветът на народните комисари издава прословутия Декрет за червения терор, съдържащ указания за масови разстрели и въдворяване в концентрационни лагери не само на класовите врагове, но и на „съмнителните”. Под ударите на този декрет попадат и свещенослужителите.

По данни на Свято-Тихоновския богословски институт, който е анализирал репресиите срещу свещенството на базата на архивни материали, само през 1918 г. са били разстреляни над 3000 духовници. А по информация на други историци от 1918-а до края на 30-те години са избити около 42 000 свещеници.

Има данни и за друга връзка на Ленин с мъж. Става въпрос за френския комунист и поет, основателя на Френската комунистическа партия Анри Гилбо. Дружбата между Владимир и Анри датира от емигрантските години на Ленин във Франция и Швейцария и укрепва най-вече по време на Партийната школа за руски революционери в Лонжюмо край Париж, създадена и финансирана от Гилбо. Ленин е писал предговорите на някои от книгите на Гилбо. И обратно – Анри е издал няколко книги за Ленин…

Гилбо идва в Русия, когато болшевиките вече са взели властта и Ленин е на гребена на вълната.

Анри бива ухажван

от Ленин така,

както се ухажва девойка:

настанява го в добра квартира, грижи се за отоплението му, за храната, дава му “карт бланш” за достъп до всички съветски учреждения и т.н. Запазена е и следната бележка на Ленин: “Другарю Каменев! Очевидно Вашето разпореждане за дърва за др. Горки не се изпълнява. Хранят ви с обещания. Др. Гилбо се оплаква. В квартирата му са 0 градуса. Трябва да се даде под съд виновният за неизпълнението на Вашето разпореждане…”

Според болногледача на Илич последните три думи на умиращия Ленин били: “Гилбо… Гилбо… Анри Гилбо.” След смъртта на приятеля си Гилбо напуска болшевишка Русия и се установява в Берлин.

Веднага след кончината на вожда упорито се носят слухове и за заболяването му от сифилис като последствие от разпътния му живот, но за тях няма официално потвърждение.

При Сталин в политиката по отношение на хомосексуалистите настъпва коренен обрат. Бащата на народите лично се разпорежда да се инкриминира хомосексуалното поведение. Случайно или не, по негова заповед са ликвидирани и двамата висши функционери спрягани за любовници на Ленин – Троцки и Зиновиев.

На фона на мъжествения образ на страшния диктатор обаче, в аналите на историята също има съмнения за негови сексуални отклонения. Предполага се, че

Йосиф Висарионович

е имал любовна връзка

с Карл Паукер, унгарски евреин, който през 30-те години е оглавявал личната охрана на съветския диктатор.

Александър Орлов, бивш резидент на НКВД в Австрия, Франция и Италия, който през 1937 г. бяга на запад, си спомня как е узнал за особените отношения между Сталин и Паукер:

„През 1937 г., когато по-голямата част от ръководството на НКВД вече беше арестувано, случайно се срещнах в парижко кафене с Г., унгарец по националност, който беше агент на НКВД от задграничния отдел и стар приятел на Паукер. Предполагайки че неотдавна е пристигнал от Москва и надявайки се да науча последните новини около арестите там аз го попитах: „С Паукер всичко наред ли е?“ „Как можа да го кажеш?! – възкликна той дълбоко потресен от думите ми, сякаш съм казал нещо кощунствено. „Паукер означава за Сталин нещо много повече отколкото ти предполагаш, той за него е повече от приятел, и повече от брат. Знам го със сигурност.“- каза той с многозначително ударение на последната фраза.“

Въпреки това Паукер също изчезва по време на чистките през 1937 г.

Сталиновият модел на отношение към хомосексуализма се пренася у нас веднага след 9 септември 1944 г.

На този феномен

се гледа като на

“буржоазен остатък”,

който предстои да бъде напълно и окончателно ликвидиран заедно със самата буржоазия и с проявленията на нейния начин на живот.

Още преди да има специално законодателство за тях, хомосексуалистите, които между другото са преследвани и от правителството на Богдан Филов преди това, попадат под ударите на приетия през 1946 г. Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите, засягащ мъжете под 50 г. и жените под 45 г. Приложението на закона изисква да бъдат направени подробни списъци не само на “битово и морално разложените”, , но и на хомосексуалистите или на набедените за такива.

Тяхното положение се усложнява още повече с приемането на новия Наказателен закон от 1951 г. В член 176 на НЗ се казва: “За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години. Ако това е извършено чрез насилие или чрез използване положение на зависимост, виновният се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години.”

Въпреки това в периода след това репресиите срещу обратните имат по-скоро кампаниен характер. А и предшествениците на съвременните лъскави гейове са много окаяни и имат отблъскващ вид – с мръсни дрехи, сплъстени дълги коси, а често и с обриви от венерически заболявания. Все пак, макар и излезли наскоро от лагери и затвори, някои от най-заклетите представители на „гилдията“, продължават да демонстрират скандалното си поведение. А за всеобщо отвращение, няколко от най-изявените в онези години като например Христинката и Кокошката започват да се събират в градинката пред Централна баня в София. Дълго време милиционерите обаче не ги закачат. Една от причините е, че дори в онези години на тотална липса на свобода на словото за никого не е тайна, че голяма част от тях

по линия на хомосексуализма

са свързани и

с хора от елита на БКП,

които, макар и добре прикрити се отдавали на забранените удоволствия.

Освен това привидната вълна на либерализация, обхванала обществото в началото на 60-те години, се отразява и сред т. нар. “меки китки”. Тогава част от хомосексуалните си позволяват дори да обсебят традиционния Петльовден, празнуван на 2 февруари, и да го превърнат в свой полуофициален празник.

В книгата на музиканта Ицо Петрофф „Тайните на гей елита“ дори се твърди, че поразпусналите се след Априлския пленум столични хомосексуалисти организирали нещо като парад, чийто маршрут бил от Централна гара през центъра на София чак до Горна баня. Според донесенията на ДС през 1963 г. част от артистите от Музикалния театър водели прайда, като се опитвали да го завоалират като някаква културна проява. Участниците в него били облечени екстравагантно, някои от тях и като жени. Носели и кофа с вазелин.

Вероятно това е дошло в повече на властта, защото веднага след това срещу определени представители на културния елит в страната, обвинени като “меки китки” се провеждат четири групови съдебни процеса – през 1961, 1964, 1974 и през 1981 г. Всички те били “скрити процеси” за широката общественост, въпреки това обаче процесът от 1964 г., който е и най-големият и помпозен, макар и под сурдинка, придобива известност още тогава. Подсъдими са били не само интелектуалци и хора на изкуството, но и партийни и държавни ръководители, които са били готвени за високи постове.

В картотеките на ДС са влизали и хора, нямащи нищо общо с хомосексуализма,

но привлечени от снобизъм.

По нареждане на министъра на вътрешните работи Дико Диков в София и в страната е устроена масова хайка. Като последствие през пролетта на 1964 г. е организиран уникалният за цял свят групов процес срещу 28 хомосексуалисти. Въпреки че между тях имало известни хора, милицията ги задържала, защото в една вила в “Княжево” те играели „танца на пчеличката“ – завоалиран термин за последователното сядане в скута на различни партньори.

На подсъдимата скамейка тогава са изправени елитни интелектуалци и представители на артсредите – включително Георги Парцалев и Васил Андреев, приятел на Емил Димитров.

Намерението на режима е да бъде задържан и един от най-популярните по това време поп-изпълнители – Емил Димитров, но поради отсъствието му от страната в този момент, вероятно предупреден от съмишленици, му се разминава. Неговият текстописец и интимен приятел Васил Андреев обаче прекарва два месеца в тухларните в кв. “Иван Вазов”. Тогава

Емил Димитров отива лично при Тодор Живков и се застъпва за него.

Певецът използвал факта, че синът на бившия Първи Владимир е голям негов почитател и в резултат Тато не само освободил Андреев, а след месец дори смекчил текстовете в Наказателния кодекс срещу обратните.

За ужас на органите на ДС разследването по гей скандала стигнало до неочакван обрат. Оказало се, че в него е замесен не кой да е, а синът на Цола Драгойчева. Скандалът е голям, тъй като освен, че е любимо чедо на несменяемата членка на Политбюро на ЦК на БКП, д-р Чавдар Драгойчев е и известен кардиохирург.

Роден в затвора от неизвестен баща, той първоначално се казвал Миро, свидетелстват неотдавна появили се документи от архивите отпреди 9 септември 1944 г. От работа по конспиративна и революционна дейност майка му нямала време да се грижи за него и казват, че докато живеел в сиропиталище в Москва, където тези неща се смятали за съвсем нормални Драгойчев станал заклет фен на мъжките ласки.

Точно тези аргументи използвала и Цола, когато се вдига при Тато и моли да не се стига до наказания срещу тези “млади и талантливи мъже”, някои от които са “цветът на нацията”.

Това били младежки увлечения и те щели “да се поправят”. Репресиите и затворът щели да ги пречупят завинаги, затова нека им дадели шанс да осъзнаят грешката си и да се върнат в правия път. Според някои Цола за всеки случай предварително звъннала по телефона и на Брежнев и затова бай Тошо бил принуден да я послуша. Така ефективни присъди отнесли само

най-нископоставените в социалната йерархия хомосексуалисти.

В крайна сметка пред съда застават театрални и филмови дейци, служител в Главно управление на туризма, балетист от Концертна дирекция, теляк от Централна баня, журналист и др., а Чавдар Драгойчев по същото време случайно или не, е изпратен на специализация в чужбина. За вещо лице по процеса е призован д-р Тодор Бостанджиев. Неговата теза пред съда е, че хомосексуализмът е вид психическо заболяване, което само по себе си е смекчаващо вината обстоятелство, отколкото ако бъде категоризирано като “разстройство на половото влечение”.

Оттогава е и митологичната фраза изречена пред съда от обвиняемия комик Георги Парцалев, недолюбван от властта заради нетрадиционната си сексуална ориентация: “Какви хора сте вие, бе! Оправихте България, та седнахте с нашите задници да се занимавате!” След намеса от най-високо място не му е издадена присъда, но лично Тодор Живков до края на живота му го притиска да се ожени, за да се сложи веднъж завинаги край на интимните му грехове. Осъдените на 2 до 5 г. затвор са поставени при лек режим и полагат общественополезен труд в тухларните на Южния парк, а наред с това с тях са извършвани експерименти за

“оправянето” им чрез инжектиране на мъжки хормони”

Решението у нас да се проведе принудително лечение на педерастите е взето от ЦК на БКП. Дори за целта канят специалисти-сексолози от Холандия. Освен хормоналните инжекции “лечението” включва и хипноза, гледане на актови снимки между мъже, голи момичета, убити и наранени мъже, както и инжекции с препарат, предизвикващ страхотно повръщане. Според заключенията след “лечението” 1-2 момчета уж започват да харесват дамите.

Д-р Тодор Бостанджиев през 1968 г. подготвя изложение до ЦК на БКП, подписано и от професорите Шипковенски, Шаранков и Заимов, призоваващо в подготвящия се нов Наказателен кодекс хомосексуализмът да бъде изваден от кръга на престъпленията.

В крайна сметка подготвяната промяна влиза в сила през същата 1968 г. и гласи: “Който извърши полово сношение или действие на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използва положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години, както и с обществено порицание.”

Тези разпоредби се превръщат в удобно средство за шантаж на ДС по отношение на стотици хора, държащи да запазят в тайна своята сексуална ориентация.

Следващият групов процес срещу хомосексуалисти

се провежда през 1974 г., но той няма мащабите и ефекта на този от 1964 г. Отново обаче не към всички “меки китки” отношението е еднакво. Докато част от тях се изпращат “на топло”, за елита този вид забавления са позволени. Обширният апартамент на Чавдар Драгойчев на бул. “Толбухин” (дн. “В. Левски”) се превръща в своеобразен център на политически и културно по-издигнатите представители на тези среди. През 70-те и 80-те години на 2 февруари там са канени театрални и филмови режисьори и артисти. За обикновените хомосексуалисти по това време обаче обществените бани и тоалетни остават единствената възможност за подобни “забавления”.

По сведения на действащата през 70-те и 80-те години Специализирана група за борба с аморалните престъпления основните средища с национално значение за българските хомосексуалисти са Централна баня, както и тоалетните пред СУ, в Докторската градина и в градинката на ул. “В. Коларов” (дн. “Солунска”) в София, пловдивската гара, съблекалните на варненския плаж, хисарските и красновските бани и др. Именно на тези и други места

ДС улавя своите жертви

понякога при доста унизителни за тях самите обстоятелства. Част от контролирания от милицията криминален контингент също е привлечен в организирането в и около някои от обществените тоалетни на побоища над хомосексуалисти. Тази практика обаче е преустановена, след като един от нападателите е прострелян от нощен посетител на тоалетната в Докторската градина. От този момент с побоите на “педалите” са натоварени някои от трениращите бойни изкуства в школите на МВР и ЦСКА, за които това става възможност за тренировка “на живо”. Този тотален натиск върху представителите на групата спомага за психологическото разколебаване на част от тях и по-лесното им вербуване от ДС. Именно по тези причини падането на режима през 1989 г. се посреща от немалка част от по-издигнатите членове на “гилдията” със смесени чувства – от една страна, с радост от прекратените преследвания срещу тях, но от друга с колебание дали тайната за тяхното сътрудничество с комунистическите тайни служби ще бъде достатъчно добре запазена.

Но връзките на социалистическия гейелит продължават да действат и след промените. За нашенските „меки китки“ отдавна не е тайна, че Августин Пейчинов се сближава „служебно“ с Чавдар Драгойчев заради облагите. Лично Цола Драгойчева навремето „командирова“ в Америка Августин Пейчинов.

Същевременно урежда синът и Чавдар да оперира в САЩ видни членове на международната гей дружинка. Един от тях бил американски богаташ, собственик на фабрика за цигари.

През 1996 г. апартаментът на Чавдар Драгойчев стана собственост на завърналия се като милионер от САЩ Августин Пейчинов. Той купи имота, но остави сина на Цола да живее там. Така се заформила

прочутата „любовна квартира“ на тандема Пейчинов – Драгойчев,

където се разигравали най-шумните и многолюдни гей спектакли в новата история на България, а младите и хубавки „статисти“ се тълпели на стълбите в очакване да им дойде редът. Медикът хомосексуалист си отиде през юли 2000 г., покосен от рак на белите дробове. Приятелят му Пейчинов обаче дълго време след това беше спряган за един от кукловодите на задкулисието у нас. Според слуховете той е бил централна фигура в така наречения Клуб на блажените, кръстен по аналогия с Августин Блажени, за чиито членове се твърди, че дърпат конците на властта у нас.

Самият Августин Пейчинов, който никога не е крил, че е хомосексуалист, почина в края на 2011 г., според някои от СПИН.

инфо: 168chasa.bg

Вижте още:

• ТЕЗИ ИСТОРИЧЕСКИ ЛИЧНОСТИ СЕ СПОМИНАЛИ, ДОКАТО ПРАВЯТ СЕКС
• СТРАННОСТИТЕ НА ДИКТАТОРИТЕ
• НЯКОЛКО НЕУДОБНИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТА, ЛИПСВАЩИ В УЧЕБНИЦИТЕ
• УЖАСЪТ ДА СИ СЪПРУГА НА ИВАН IV ГРОЗНИ

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook