Интересни факти от днес, 13 януари

1957 г. американската фирма за играчки Wham-O пуска на пазара своя най-новия хит – фризби. Наименованието на играчката е свързано с името на американската фирма „Frisbie Pie Company”.

1610 г. Галилео Галилей открива спътника на Юпитер Калисто. Това е вторият по големина естествен спътник на планетата и третият в Слънчевата система. Разстоянието от Юпитер до Калисто е 1 883 000 км, а радиусът му е 2400 км.

Името Калисто (на любовницата на бога Зевс) е предложено от Симон Мариус скоро след откриването на спътника, но то не навлиза в широка употреба до средата на 20 в. Преди това Калисто е наричан Юпитер 4 или четвъртият спътник на Юпитер.

Калисто е покритият с най-много кратери спътник в Слънчевата система. На повърхността му почти отсъстват други черти като планини или разломи. За ледената покривка на спътника обаче се предполага, че в геологични периоди може да заличи неравности в релефа чрез бавното си придвижване.

Две от най-големите забележителности на Калисто са кратерът Valhalla с диаметър от 600 км и пръстеновидни набръчквания вследствие на удара, достигащи до 3000 км, и серията от кратери Gipul Catena, разположени в права линия на повърхността на спътника. За Gipul Catena се смята, че е образуван от обект, разрушил се на множество малки части под действието на приливните сили на Юпитер подобно на кометата Шумейкъл-Леви 9. Възрастта на кората на Калисто се определя на 4 млрд. години.

Очуканата повърхност на Калисто лежи върху дебел около 105 км леден слой, под който има солен океан, дълбок повече от 10 км. Свидетелство за наличието на океан е предоставено от космическия апарат Галилео чрез измервания на зависимостите на магнитното поле на Калисто от преминаването му през магнитното поле на Юпитер. Интензивността на магнитното поле на спътника се променя, което издава наличието на проводящ материал под повърхността. Смята се, че тази роля се изпълнява от соления океан.

Друго доказателство за наличието на океан е фактът, че повърхността, диаметрално противоположна на големия кратер Valhalla, не е напукана и не показва следи от сеизмични вълни, породени от гигантски сблъсък. На Луната и на Меркурий обаче този ефект се наблюдава за най-големите кратери, което води до заключението, че на Калисто съществува механизъм за омекотяване на сеизмичните вълни – течен океан под повърхността.

За разлика от съседния Ганимед, на Калисто липсват доказателства за тектонична активност и повърхността му се е запазила сравнително непроменена от образуването му. За разлика от Европа и Ганимед, които имат тънки атмосфери от кислород, Калисто има тънка атмосфера от въглероден диоксид. Отсъствието на кислород се обяснява с факта, че орбитата на спътника лежи извън радиационния пояс на Юпитер и повърхността му не е подложена на интензивна йонизация.

Калисто има много тънка атмосфера, съставена от въглероден диоксид. Учените смятат, че тя се поддържа и се увеличава бавно от сублимацията на леда от въглероден диоксид.

1822 г. Гърция приема официално дизайна на сегашния национален флаг.Националното знаме на страната има правоъгълна форма и се състои от девет еднакво широки хоризонтални ивици в синьо и бяло.

Първото гръцко знаме в сегашния му вид е осветено и издигнато през 1807 г. в манастира „Евангелистрия” в Скиатос. През 1822 г., година след обявяването на независимостта на Гърция в Епидаврос е свикано първото заседание на тогавашният гръцки Парламент, на което е приета първата гръцка Конституция.

На 15 март 1822 г. с решение 540 гръцкото правителство одобрява националния флаг, който за първи път е издигнат в Калврита.

Синият цвят символизира водите на Егейско море, а белият – вълните му. Деветте сини и бели ивици символизират всяка една от деветте срички на националния девиз „Свобода или смърт (гр. Ελευθερία ή Θάνατος). В горната лява част на знамето е разположен квадрат, в който на син фон е изобразен бял кръст с равни рамене – символ на православното християнство.

В историята съществуват догадки, че „бащите” на гръцката Конституция не са одобрили предложение за употребата на червения и зеления цвят, заради използването им от Отоманската империя в нейните национални символи. И двете версии обаче може да се считат по-скоро за легенди, отколкото за истина.

1854 г. във Филаделфия е патентован акордеона. Всъщност първият патент за акордеон е регистриран на 6 май 1829 г. във Виена от производителя на органи и пиана Сирил Демиан и синовете му Карл и Гуидо.

Този ранен прототип на музикалния инструмент се базира на хармониката, както и на азиатски антични инструменти на същия принцип. Акордеонът произвежда звук чрез трептенето на метални пластини, намиращи се във вътрешната му част, наречена мех. Има клавиши или бутони и от двете си страни, както и трети вид, наречени регистри.

В началото на 20-ти век, различни видове акордеони се срещат из целия свят като инструменти, подходящи за традиционна музика, кафенета, танцови забави и други, но не и като сериозен инструмент с концертен репертоар. Основният проблем е именно липсата на произведения и младият Хюго Херман се залавя със задачата да композира за акордеон. Впоследствие той и негови колеги основават академия за обучение по акордеон в Тросинген.

Постепенно около учебното заведение се създава кръг от експерти, които развиват акордеона, композират, публикуват образователни материали и дават значителен тласък в пътя на инструмента към световните сцени.

Любопитен факт е, че звукът на акордеона традиционно се свързва с народната музика – френските шансони в Европа, тангото и кумбията в Латинска Америка, част е от фолклорната музика на Русия и България.

1893 г. в Лондон е учредена Лейбъристката партия на Великобритания. Официално партията е основана през 1900 г. първоначално като събирателно сдружение на различни социалистически и работнически партии и леви профсъюзи под общото име „Комитет за работническо представителство”.

Основните организации, които участвали в нейното учредяване са „Конгресът на профсъюзите”, интелектуалното сдружение „Fabian Society”, „Шотландската работническа партия”, учредената още 1884 г. „Социалдемократическата федерация”, която се саморазпуска през 1911 г. и основаната през 1893 г. „Независима работническа партия”.

Името „Лейбъристка партия” е прието на конгреса на LRC през 1906 г. Особеност на началния период от нейното съществуване е, че до 1918 г. в нея не могат да членуват и гласуват отделни физически лица. Поради това броят на избирателите й до края на Първата световна война е скромен и тя остава партия с ограничено влияние, привличайки на избори под 8%, т.е. до половин милион избиратели.

През 1903 г. в знак на протест срещу очертаващата се още тогава тенденция към реформаторство и ревизионизъм лявата част на „Социалдемократическата федерация”, която е една от организациите-учредителки на LRC, се отцепва и създава „Социалистическата работническа партия”, която е със значително по-социална насоченост и остава да съществува като самостоятелна политическа формация до 1980 г.

През 1918 г. Лейбъристката партия разработва своята програма, която в основни линии остава валидна до средата на 90-те години. Най-същественото в нея е „ІV-та й клауза”, която изрично набляга на необходимостта от обществена собственост върху средствата за производство. С новата си програма Лейбъристката партия се отваря също за членство и участие в изборите и на отделни физически лица, вследствие на което броят на избиратели й скокообразно нараства на 21,5% през 1918 г. и на 30% само четири години по-късно.

1898 г. писателят Емил Зола се намесва в „Аферата Драйфус”. Френският писател Емил Зола публикува във вестник „Орор” писмото „Аз обвинявам!” до президента на републиката Феликс Фор в защита на капитан Алфред Драйфус. Два месеца преди това Зола получава документи от журналиста Бернар Лазар по „аферата” и проверява истинността им.

В началото на септември 1894 г. майор Юбер Анри от Статистическия отдел на френския Генерален щаб получава от свой сътрудник, който работи под прикритие в германското посолство в Париж, анонимен списък с изброени няколко секретни френски военни документа с обозначение на цени за тях във франкове. Този списък (т.нар. „бордеро”) очевидно е оферта за продажба на документите и предизвиква незабавно разследване.

На 9 септември 1894 г. вестник „Либр парол” съобщава за съществуването на „еврейска следа” в провеждано разследване за държавна измяна. Католическият вестник „Ла Кроа” потвърждава, че обвинението е за измяна и корупция във френския Генерален щаб. На 15 октомври 1894 г. е арестуван 35-годишният артилерийски капитан Алфред Драйфус, който е признат за виновен въз основа на графологична експертиза на бордерото и е заточен на доживотна каторга на Дяволския остров във Френска Гвиана.

Първите стъпки в защита на Драйфус се правят в Белгия, когато един млад евреин публикува свое разследване, в което изтъква, че Драйфус е невинна жертва на скалъпено обвинение. Впоследствие разкритията преминават и във френските вестници. Сравнени са лични писма на Драйфус с тези, приложени като доказателства по делото, и се оказва, че почеркът е много различен.

Тогава Емил Зола пише статия в подкрепа на Драйфус и я дава на набиращия популярност политик Жорж Клемансо, който издава либералния вестник „Орор”. Именно на Клемансо принадлежи идеята статията на Зола да излезе на първа страница под заглавието „Аз обвинявам!”. Текстът взривява и поляризира общественото мнение във Франция на два лагера – за и против вината на Драйфус.

Под влияние на надигналото се „народно недоволство” властите са принудени да започнат нов процес, който завършва с нова, но по-лека присъда.

Веднага след намаляване на присъдата, Емил Лубе – президентът на Франция, помилва Алфред Драйфус. През 1904 г. Касационният съд постановява провеждането на допълнително разследване, а през юли 1906 г. Върховният касационен съд връща капитанския чин на Драйфус и постановява възстановяване на офицерските му знаци – пагоните и сабята му.

1910 г. от „Метрополитън опера” в Ню Йорк е осъществено първото радио излъчване – на операта „Селска чест”.

Драматичната опера от Пиетро Маскани е в едно действие. Либретото е на Джовани Тарджони-Тоцети и Гуидо Менаши по едноименната сицилианска новела (и театрална пиеса) на Джовани Верга от 1884 г.

Операта е първият представител на новото реалистично течение в оперното изкуство, известно като веризъм. През 1888 г. италианско издателство обявява конкурс за едноактна опера. Кандидатстват 73 творби, печели именно „Селска чест”, която Маскани е композирал за осем дни. Това е първата му реализирана опера. По това време той е само на 21 години.

Премиерата се състои на 17 май 1890 г. в театър „Констанци” в Рим.

Операта е изпълнена със силни страсти. Действието се развива в едно сицилианско село през 1880 г. по Великден. Младият селянин Туриду се връща от военна служба и разбира, че годеницата му Лола се е омъжила. За да си отмъсти, Туриду прелъстява млада селска девойка, а от ревност Лола започва извънбрачна връзка с него.

Любопитен факт е, че след създаването на операта „Палячи” от Руджиеро Леонкавало през 1893 г. двете произведения обикновено се изпълняват заедно.

1915 г. е прожектиран първият български игрален филм „Българан е галант”.Сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля в комедията е Васил Гендов. Във филма играят също актьорите Мара Липина, Методи Станоев, Антон Делбело и Тодор Стамболиев.

Филмът весели публиката в „Модерен театър” с разхайтена история за любовните трепети на неумел бонвиван. Черно-бялата няма лента разказва за Българан, който среща на улицата млада дама и започва да я ухажва. Тя обаче решава да даде добър урок на натрапника и му предлага да я придружи из пазара. Прави покупки, а накрая моли ухажора си да й даде пари назаем. Дамата води Българан в луксозно заведение и за негова сметка поръчва напитки и закуски. После натоварва кавалера с пакетите и го повежда към дома си.

По пътя среща своя съпруг и му предлага да извикат файтон, за да освободят „носача”. Двамата потеглят пред смаяния Българан, който получава дребна монета за заслугата.

1953 г. Йосип Броз Тито е избран за президент на Югославия. Тито ръководи Социалистическа федеративна република Югославия от края на Втората световна война до своята смърт през 1980 г.

Любопитен факт е, че историци ясно посочват един тъмен период в биографията му, след който той се връща преобразен – владее фехтовка, езда и няколко неспецифични дейности за човек от скромен произход, научил е чужди езици. Заради това някои твърдят, че истинският Тито загива, а западните тайни служби поставят негов двойник.

За първи път Тито е официално признат за лидер на комунистите през 1941 г. на 28 април, когато повежда партизанските сдружения за освобождаване от германска окупация и полагане на нов политически режим. На 13 май 1941 г. Тито и комунистическите партизани се изправят срещу голямо предизвикателство в лицето на голямата сръбска „Югославска армия на отечеството”.

През ноември 1945 г. е приета нова конституция. Югославия организира армия от партизанското движение – Югославска народна армия, която за определен период е смятана като 5-та по сила в Европа. Тито организира и тайна полиция. Тя е натоварена със задачата да намира, залавя и изправя пред съда нацистки заговорници.

Историците отбелязват, че режимът на Тито в Югославия има характеристики на диктатура, въпреки че не съвпада точно с модела на другите държави след Втората световна война. Комунистическата партия на Югославия печели първите следвоенни избори. Тито се е ползвал с огромна популярност по онова време.

През 1948 г., мотивиран от желанието да създаде силна и независима икономика, Тито става първият и единствен социалистически лидер, успешно отхвърлил лидерството на Сталин в Коминтерна. Той е след малцината, които се противопоставят на Сталин в неговото изискване за абсолютна вярност.

Първото спречкване между Югославия и СССР донася на Тито голямо международно признание, но също така слага начало на период на нестабилност, който често е характеризиран като периода на Коминформбюро. На 26 юни 1950 г. Националното събрание подкрепя идеята на Тито за „себеорганизиране”: вид независим социализъм, който експериментира с разпределението на печалбите между работниците в държавните фабрики. На 13 януари 1953 г. те установяват този закон за основа на югославската икономика.

Тито наследява като президент Иван Рибар на 14 януари 1953 г. На 7 април 1963 г. държавата променя името си на Социалистическа федеративна република Югославия. На 7 януари 1967 г. Югославия е първата източна социалистическа държава, отворила своите граници за чужденци. През май 1974 г. новата конституция е изготвена и според нея Йосип Броз Тито е доживотен президент.

На 4 май 1980 г., 3 дни преди 88-я си рожден ден, Тито умира. Вдовицата на бившия президент Йованка Броз почина на 21 октомври м.г. на 89-годишна възраст. „Отиде си най-добрият свидетел на историята на бившата държава Югославия, която дълги години бе подложена на гонения, а някои исторически неправди към нея започнаха да се поправят едва в последните дни и години на нейния живот”, заяви след смъртта й сръбският премиер Ивица Дачич.

1957 г. американската фирма за играчки Wham-O пуска на пазара своя най-новия хит – фризби. Наименованието на играчката е свързано с името на американската фирма „Frisbie Pie Company”.

Фамилната компания е основана през далечната 1871 г. от пекаря Уилям Ръсел Фрисби, който живеел на източното крайбрежие на САЩ. В пекарната си той произвежда и торти, които предлага на клиентите в кръгли тенекиени кутии. През 40-те години на миналия век някои малчугани започват да използват тези съдове като играчки, които подхвърлят във въздуха един към друг. Така по американските улици се появяват прароднините на днешното фризби.

Тези тенекиени кутии обаче могат да се мятат само на къси разстояния. Ето защо Уотър Фредерик Морисън, който в детските си години също играел с прародителите на фризбито, се заема с мисията да подобри летателните свойства на играчката. Първоначално той стабилизира тенекиените кутии с метални пръстени, но това не дава желания ефект.

През 1947 г. прави първото фризби от пластмаса. Четири години по-късно Морисън доусъвършенства изделието си, наречено „Pluto Platter”. През 1957 г. фирмата Wham-O започва масовото производство на играчката. За пръв път занимавката е назована като фризби през 1959 г.

Любопитен факт е, че рекордът за най-далечното хвърляне на летящата чинийка принадлежи на Кристиян Сандстром от Швеция, който постигна с нея изхвърляне на 250 м.

1964 г. първият запис на песента на Бийтълс „I Want to Hold Your Hand” („Искам да държа ръката ти”) става най-бързо продаващият се сингъл. Именно тази песен извежда ливърпулската четворка за първи път начело на американската класация на списанието „Билборд”.

По това време албумът „Please Please Me” оглавява класацията. Той запазва първото си място в продължение на 30 седмици и е изместен от следващия албум на „Бийтълс” – „With The Beatles”, който пък оглавява класацията 21 седмици.

Любопитен факт е, че „With The Beatles” е издаден в края на ноември, малко преди сингъла „I Want to Hold Your Hand”, който от своя страна не е включен в албума, за да бъдат увеличени продажбите му. Албумът става вторият в историята на британските класации, от който са продадени един милион копия. Предишният подобен случай е с музиката от филма „Южен Пасифик” от 1958 г.

Публикуването на музиката на „Бийтълс” в САЩ, най-големият пазар за популярна музика по това време, първоначално се забавя с близо година, тъй като „Кепитъл Рекърдс”, американското подразделение на EMI, отказва да издаде както „Please Please Me”, така и „From Me to You”. Успехът в американските класации идва внезапно след съобщение в новините за Бийтълманията във Великобритания, което принуждава „Кепитъл Рекърдс” спешно да издаде „I Want to Hold Your Hand” през декември 1963 г.

Няколко седмици след това трябва да се състои концертният дебют на групата в Америка. На нюйоркското летище „Джон Кенеди” „Бийтълс” са посрещнати от шумна тълпа от около 3000 души. Два дни по-късно те участват за пръв път в предаване на живо по американска телевизия в „Шоуто на Ед Съливан” и са гледани от около 74 милиона зрители. Ден по-късно първият им концерт в „Уошингтън Колизиъм” поставя началото на Бийтълманията в САЩ.

1974 г. е отворено летището в Далас, щата Тексас – по онова време най-голямото летище в света. Аеропортът обаче загуби първенството си след като през октомври 2013 г. в Дубай беше пуснато част от летище „Ал Мактум”.

Разположеният в Джебел Али „авиационен град” вече е сочен за най-голямото международно летище в света, макар пълното му завършване да е планирано за 2017 г. В момента работи само една основна писта, а след приключване на целия летищен комплекс ще работят пет писти с годишен капацитет от 160 милиона пътници и 12 млн. тона товари.

Международното летище Далас-Форт Уърт е най-натовареното летище в Тексас, а според проучване от 2009 г. е на трето място в света по брой на полети и на осмо по брой пътници, летели от или до него. Аеропортът е смятан за летище-град – територията му има отделен пощенски код и освен пистите и терминалите на нея са разположени много сгради за обществени услуги.

За придвижване между петте терминала, когато пътниците трябва да направят връзка с друг полет или да стигнат до някой от паркингите, на DFW е създадена най-голямата в света летищна влакова система SkyLink, пусната през март 2005 г., когато е отворен и международният терминал. Влаковете на SkyLink се движат със скорост до 60км/ч и заменят старата, по-бавна система на „Airtrans”, пътуваща с 27 км/ч.

Любопитен факт е, че през 2013 г. Турция също заяви намерението си да се включи в надпреварата за „най-голямо летище в света”. Проектът ще разшири Истанбулското летище с шест нови пътеки и ще го превърне в третото летище в турския мегаполис, което ще разполага с три писти, обслужващи най-големите самолети като Ербъс 380 и Боинг 787.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook