Интересни факти от днес, 17 февруари

1960 г. в САЩ е арестуван Мартин Лутър Кинг. Американският духовник и общественик и един от водачите на Афроамериканското движение за граждански права. Кинг става баптистки пастор и още в началото на своята кариера става защитник на гражданските права, превръщайки се с времето в една от иконите на американския прогресизъм.

1598 г. Борис Годунов е провъзгласен за цар на Русия. Той е първият цар, който не е представител на династията Рюрикови.

Борис Годунов произлиза от древен татарски род, преселил се в началото на 14 в. от Златната орда в Кострома. Той започва кариерата си на служба в двора на цар Иван IV Грозни. Има сведения, че през 1570 г. участва в поход на корпуса на стрелците.

През 1571 г. Борис Годунов засилва позициите си в двора, като се жени за Мария, дъщеря на Малюта Скуратов, фаворит на Иван Грозни. През 1580 г. царят избира Ирина, сестра на Борис, за жена на своя син Фьодор, като по този повод Борис Годунов е обявен за болярин. След смъртта на Иван Грозни през 1584 Борис Годунов става един от членовете на регентския съвет на цар Фьодор. Той постепенно засилва влиянието си и елиминира останалите членове на съвета, като към 1587 г. вече е едноличен управител на страната.

Управлението на Фьодор започва с бунт в полза на Дмитрий Иванович, най-малкия син на Иван Грозни от седмата му съпруга Мария Нагая. В резултат на тези събития Дмитрий и майка му са заточени в тяхното владение Углич. При коронацията на царя на 31 май 1584 г. Борис Годунов получава почести и имоти, но по това време той все още заема второ място сред регентите след вуйчото на царя Никита Романович, починал през август същата година.

През 1587 г. Годунов разкрива заговор на болярите и митрополит Дионисий II, които искат да го отстранят от властта, като уредят развода на бездетната му сестра и цар Фьодор. Участниците са отстранени от постовете си, а някои са изпратени в манастир. От този момент цялата власт преминава в ръцете на Борис Годунов, който води кореспонденция с чуждестранни князе като техен равен.

Политиката на Борис Годунов е предпазлива. Още през 1587 г. той завършва процеса на закрепостяване на селяните, като им забранява да променят господарите си. След продължителни преговори, през 1589 г. Руската православна църква получава статут на патриаршия. През 1590 г. отблъсква поход на Кримското ханство, насочен към Москва.

През 1591 г. Дмитрий Иванович умира внезапно в Углич и Борис Годунов е обвиняван от своите противници, че е организирал убийството му. Годунов прави опити да се намеси и в по-далечни области, като подкрепя антиосманската фракция в Кримското ханство и изплаща субсидии на Свещената Римска империя за нейната война срещу Османската империя. През 1595 г. Годунов си връща от Швеция градовете, загубени при Иван Грозни.

Борис Годунов окуражава търговията на Московската компания, като я освобождава от мита. Той се опитва да укрепи източните области, които имат предимно татарско и угро-финско население, като основава или укрепва множество градове и крепости, сред тях Самара, Саратов, Воронеж, Царицин и други. Той продължава и опитите за колонизиране на Сибир, като по това време е основан Тоболск.

Цар Фьодор I умира на 17 януари 1598 г. без да остави преки наследници. Той е и последният представител на московския клон на династията Рюрикови. Въпреки че, според някои сведения, Фьодор е изявил желание да бъде наследен от своя братовчед Фьодор Романов, на 21 февруари г. Земският събор избира единодушно за цар Борис Годунов.

През първите години от управлението си Борис Годунов е много популярен. Осъзнавайки нуждата от модернизация на страната, той изпраща млади дворяни да учат в Европа и кани европейски учени в страната. След като възстановява излаза на Русия на Балтийско море, той се стрми да поддържа мирни отношения със скандинавските страни и прави опити да присъедини Ливония по дипломатически път.

Но силната подозрителност на Борис Годунов създава напрежение в двора и сред болярите. В своите страхове той стига дотам, че забранява на някои боляри да се женят, за да предотврати евентуални претенции на наследниците им към трона. Влиятелната фамилия Романови е сред най-силно засегнатите, като Фьодор Романов е изпратен в манастир.

1850 г. се състои премиерата на операта „Бал с маски” на италианския композитор Джузепе Верди в театър „Аполо” в Рим. Операта е написана върху сюжета на Еужен Скриб „Густав III”. Скриб е вдъхновен от събитията около убийството на шведския крал Густав III през 1792 г.

„Бал с маски” е една от оперите на Верди, предизвикала най-много спорове. Докато траела композицията, цензурата искала обширни промени, като в крайна сметка тя искала повече изменения отколкото Верди бил съгласен да направи. По тази причина той прекратил договора си, но театърът го дал под съд. Верди им отговорил като ги дал под съд за клевета. Резултатът от съдебните процеси бил, че театърът оттеглил обвиненията си, а Верди обещал да довърши работата си върху операта.

Преди премиерата в Рим обаче, мястото на действието било принудително променено от Стокхолм в Бостън, а крал Густав станал граф Уоруик.

Либретото „Густав III” е написано от Скриб специално за Росини, но прочутият майстор не се заема с реализацията на операта. Вместо него Обер написва опера, която става доста популярна, тъй като за убийството на шведския крал Густав III още се говорело.

В Италия плодовитият и много известен на времето си композитор Меркаданте също създава оперна творба върху либретото на Скриб. Това не попречва на Верди да избере този сюжет и сам да изготви план-сценарий, който изпраща на Антонио Сома, адвокат и литератор. Всъщност Сома се задоволява да преведе либретото на Скриб на италиански език, като се съобразява с изискванията на композитора.

Верди има договор за тази опера с неаполитанския театър „Сан Карло”. Когато той предлага завършената си творба (по това време граф Феличе Орсини вече е направил атентата срещу Наполеон III в Париж), дирекцията на театъра отказва да я приеме.

Убийството на крал Густав III през 1792 г. наподобявало покушението срещу френския император. Поискват от Верди да преработи операта си, но той не се съгласява. Дирекцията обаче възлага на един от сътрудниците на цензурата да напише ново либрето. Той приготвя новия текст, но Верди отново категорично отхвърля предложението операта му да се играе в „цензурирания” вид. Тогава театърът поисква от композитора да му изплати предвидената по договора неустойка.

Верди дава под съд дирекцията на театъра. За да се сложи край на скандала, предизвикал остри протести в цяла Италия, неаполитанският крал Фердинанд II нарежда на дирекцията на театъра да отстъпи в спора с Верди. От своя страна Антонио Сома прави известни промени в текста – Густав вече е Ричард Уоруйк, капитан Анкарстерм – Ренато и т.н., като действието се пренася от Стокхолм в Бостон. Сома дори не иска да подпише либретото, а само слага инициалите Н. Н. вместо името си.

И въпреки всички перипетии премиерата на операта преминава с изключителен успех в театър „Аполо”. Едва след това Франческо Пиаве прави последна преработка на текста.

1867 г. през Суецкия канал преминава първият кораб. Каналът бележи условната граница между Африка и Азия и на практика се явява втората връзка между Атлантическия и Индийския океан. При първоначалното му откриване през ноември 1869 г. каналът е с дължина 164 км и дълбочина 8 м. След многократни разширения, през 2010 г. Суецкият канал има дължина 193,3 км, дълбочина 24 м и ширина 205 м.

През 18 в. Наполеон Бонапарт пръв замисля построяването на плавателен канал, който да свързва Средиземно море с Червено море. Проектът се отхвърля от френските специалисти, защото нивото на Червено море е с 9,908 м по-високо от това на Средиземно море и е невъзможно построяването без шлюзове. През 40-те години на 19 в. се провеждат нови изследвания, които довеждат до извода, че нивата на двете морета са без значение за построяването на канала.

През 1856 г. Фердинанд дьо Лесепс получава разрешение от Мохамед Саид паша (управника на Египет и син на Мохамед Али паша) да построи канал. За прокопаването му се използват бедните прослойки на Египет. След около 11 години неуморна работа и с ценатата на хилядите, умрели от изтощение и болести египетски селяни, на 17 ноември 1869 г. Суецкият канал е открит официално в присъствието на множество князе и други важни европейски особи.

Любопитен факт е, че операта „Аида” е написана от Верди именно за откриващата церемония. Първоначално Верди се възпротивява на отправената към него молба за написване на такова произведение, но после склонява. Но тъй като не успява в срок с „Аида”, на церемонията прозвучава „Риголето”.

Суецкият канал е еднолентов с места за разминаване на корабите при Балла и в Голямото горчиво езеро. В северния край на канала се намират градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния му край са градовете Суец и Порт Тауфик. Средната точка на канала е разположена на 3 км северно от третия по големина град в Египет, Исмаилия.

Каналът значително съкращава транспорта на стоки между Европа и Азия, избягвайки продължителното заобикаляне на Африка. Преди да бъде открит транспортът между Средиземно и Червено море се осъществява, чрез претоварване на стоките и придвижването им по суша през провлака.

1904 г. се състои премиерата на операта „Мадам Бътърфлай” на италианския композитор Джакомо Пучини в миланската „Ла Скала”. Операта е композирана по драмата „Гейша” на американския драматург Дейвид Беласко, написана по новелата на Джон Л. Лонг.

Сюжетът е свързан с Япония, действие се развива в Нагазаки в края на 19 в. За написването й Пучини изучава японските народни песни и се запознава и с живата японска песен от жената на японския посланик Окияма в Рим, някои от които използва в операта си.

На премиерата в Миланската скала обаче публиката освирква произведението, операта претърпява провал, а Пучини приема този неуспех много тежко. По съвет на Джулио Рикорди композиторът основно преработва операта и включва в нея ново, трето действие.

Премиерата на преработената „Мадам Бътърфлай” е на 28 май 1904 г. в „Тeatro Grande” на град Бреша и преминава с невероятен успех. До края на 1904 г. тя вече се изпълнява в почти всички европейски столици. За световния успех допринася и Енрико Карузо, който в САЩ изпълнява ролята на Пинкертон.

Любопитен факт е, че операта „Мадам Бътерфлай” е известна и като „Чо-Чо-сан” (по името на героинята в произведението).

1905 г. в Москва анархист убива с бомба княз Сергей Александрович. Той е 5-ят син на руския император Александър II и на съпругата му Мария Александровна.

След възкачването на престола на император Николай II през 1894 г., Сергей Александрович е сред най-близките му съветници. Назначен е за командващ Московския военен окръг (1896). Името му се свързва с Ходинската катастрофа при коронацията на императора. Младият император е служил под командването на чичо си в Лейбгвардейския преображенски полк, а по-късно се жени за Александра Фьодоровна, по-малката сестра на съпругата на великия княз Елизавета Фьодоровна.

Като старши член на императорската фамилия е президент, председател или член на научни организации: Московското архитектурно общество, Московската духовна академия, Московското филхармоническо общество, Комитета по устройство на Московския университет, Музея на изящните изкуства, Императорския исторически музей, Православното палестинско общество и др. Почетен член на Руската академия на науките, Художествената академия, Московския университет, Санкт Петербургския университет и др.

От брака си с Елизавета Фьодоровна великия княз няма наследници. Според съставеното след канонизацията й житие (1992), още преди да се запознаят двамата млади съпрузи дават обет за целомъдрие и живеят като брат и сестра по време на брака си. Мнозина съвременници на великия княз свидетелстват за откритата му хомосексуалност.

На 17 февруари 1905 г. на излизане от Кремъл, Сергей Александрович е убит. Терористът есер Иван Каляев хвърля в каретата на великия княз нитроглицеринова бомба, която го убива на място. Каретата е разрушена изцяло, а тялото на княза е разчленено.

Великата княгиня Елизавета Фьодоровна, въпреки голямата си скръб, посещава в затвора терориста Каляев и му дава прошка. Отправя и молба към императора да помилва убиеца на съпруга й.

1909 г. умира прославеният вожд на индианското племе чирикауа Джеронимо.„Прозяващият се” е един от най-известните индиански вождове. Като военен предводител на апачите чирикауа, Джеронимо се бори за запазване на техните земи в продължение на 25 години. 79-годишният вожд си отива от пневмония, след като три дни преди това вечерта пада от коня си и лежи на земята до сутринта.

Политиката на всички американски правителства по отношение на индианците е строго последователна: изтикване от техните обширни територии и въдворяване в резервати, а непокорните да бъдат избивани. Още през 1872 г. първите чирикауа са настанени в резерват в Югоизточна Аризона. Само четири групи от тях остават свободни, обитавайки Южна Аризона и Ню Мексико, но постепенно и те са унищожени.

През 1876 г. американското правителство се опитва да премести чирикауа в резервата Сан Карлос при останалите апачи. При това преселване Джеронимо успява да избяга с още 700 души, които не желаят да се откажат от свободата си.

През 1877 г. американците при провеждането на преговори пленяват Джеронимо, държат го два месеца в окови, но след това го освобождават. През май 1883 г. генерал Крук с 327 души предприема най-смелата във военната история на САЩ кампания против апачите в Сиера Мадре.

През 1884 г. Джеронимо се настанява в местността „Търки крик” в резервата „Белите планини”, където чирикауа и белопланинските апачи се опитват да се научат на земеделие. Между тях обаче има стари вражди и след една година Джеронимо със 145 души избягва от резервата. Това са неговите последни 15 свободни месеца.

След продължителните битки накрая неговата група остава с едва 16 воини, 12 жени и шест деца. Против тях са изпратени 5000 войници от армията на САЩ и 3000 от мексиканската армия. Според изказване на губернатора на мексиканския щат Сонора, само за пет месеца през 1886 г. групата на Джеронимо успяла да унищожи 500-600 мексиканци.

На 4 септември 1886 г. Джеронимо се предава в Каньона на скелетите, като се надява, че ще бъде събран с останалата част от племето си. В отмъщение обаче за неговата съпротива групата му е обявена за военнопленници за почти 30 години, като са държани затворени във Флорида и Алабама, след това във форт Сил в Оклахома.

От 1200 души чирикауа, настанени в резервати, остават 265. През 1905 г. Джеронимо моли американския президент Теодор Рузвелт да го върне обратно при племето му в Аризона, но получава отказ.

Едва през 1913 г. чирикауа са отведени на определено за тях място в резервата на апачите мескалеро в южно Ню Мексико. Двадесет и трима от останалите живи се смесват с мескалеро, а другите остават около форт Сил. В тези две места днес живеят техните потомци.

Съществува легенда, според която Джеронимо се скрива в пещера, преследван от американските войници. Чакали го отвън, но той и така и не излязъл. По-късно войниците чули, че той е някъде наоколо. Все още не е открит вторият изход на пещерата. Затова тя се казва „Пещерата на Джеронимо”.

1911 г. приет е закон за празниците и неделната почивка. За разлика от приетия по-рано през 1900 г. Закон за празничните дни в Княжество България, този отбелязва насока към намаляване на неприсъствените (неработни) дни, за да се осигури по-пълно използване на производствените мощности на работната сила.

Намалението, което предвиждал законът в броя на религиозните празници се отнасяло до тези празници, периодически съвпадащи с неделните дни и до празнуването на важните религиозни празници като Рождество Христово, Възкресение Христово, които вместо три дни, както било първоначално, се свеждат до два.

Произтичащ от Законът за женския и детския труд в индустриалните заведения, той определя почивка за всички работници и служители в неделните и празничните дни от 6 часа сутринта до 8 часа вечерта. С него броят на официалните дни се намалява с 1/3, както и се обявява се задължителна неплатена почивка в неделните и празничните дни.

1933 г. в САЩ излиза първият брой на „Нюзуийк”. Списанието е основано от бившия редактор на списание „Тайм” Томас Мартин.

Във времената на най-големия си възход печатната медия се е разпространявала в 3-милионни тиражи. През 2010 г. бе продадена на 91-годишния магнат Сидни Харман, който го купи срещу един долар. Харман купи изданието от „Вашингтон Пост” (която беше собственик от 1961 г.), която го обяви за продажба, след като не успя да спре продължителните тежки загуби.

Последното печатно издание на „Нюзуийк” излезе на 25 декември 2012 г. На първата корица бе поместена черно-бяла снимка на сградата, в която се помещаваше нюйоркската редакция на списанието. Заглавието на последния брой беше „Последен брой. След 79 години на върха, култовото издание загина”.

1960 г. в САЩ е арестуван Мартин Лутър Кинг. Американският духовник и общественик и един от водачите на Афроамериканското движение за граждански права. Кинг става баптистки пастор и още в началото на своята кариера става защитник на гражданските права, превръщайки се с времето в една от иконите на американския прогресизъм.

Той ръководи Автобусния бойкот в Монтгомъри през 1955 г., а две години по-късно участва в основаването на организацията Конференция на южните християнски водачи, на която става пръв председател.

През 1961 г. ФБР започва да подслушва и следи Мартин Лутър Кинг под предлога, че комунистите се опитват да внедрят свои хора в движението. Всички акции, речи и инициативи се следят отблизо и от телевизията, радиото и вестниците и пасторът получава широка известност и подкрепа. Понякога мирните протести се превръщат в кървави сблъсъци с полицията.

През 1963 г. с неговите усилия е организиран известният Поход до Вашингтон, по време на който произнася емблематичната си реч „Имам една мечта”. В нея той прокламира разширяването на обхвата на традиционните американски ценности, включвайки в него представата за общество, игнориращо цвета на кожата. С тази реч Кинг утвърждава своята репутация на един от най-значимите оратори в американската история.

Борбата бележи успех, когато американският закон е променен с Акта за граждански права от 1964 г. и Акта за право на гласоподаване през 1965 г.

През 1964 г. Мартин Лутър Кинг става най-младият лауреат на Нобелова награда за мир за неговите усилия за премахване на сегрегацията и расовата дискриминация чрез гражданско неподчинение и други ненасилствени средства.

1982 г. в Зимбабве Робърт Мугабе поема властта с държавен преврат. Роберт Габриел Мугабе е едва вторият президент на страната и пръв министър-председател след признаването на независимостта. Мугабе принадлежи към преобладаващата в Родезия народност шона. По образование е преподавател.

На 36-годишна възраст се включва в редиците на забранената Национална демократична партия. Основател е на лявонационалистическото (маоистко) партизанско движение Африкански национален съюз на Зимбабве (1963), което до изборите през 2008 г. е и управляваща партия.

След идването на власт установява еднопартийна система. Известен е с гоненията срещу „белите фермери” (2001) и критическите изказвания по адрес на САЩ.

Въпреки че Роберт Мугабе през 2001 г. отчуждава крупната земеделска собственост на бившите колонисти и ги прокужда извън страната, икономическото положение не се подобрява и за 7 години Зимбабве се превръща от най-големия износител на пшеница в Африка в най-големия вносител. През 2008 г. инфлацията е 100 000% годишно и на 14 май 2008 г. е издадена банкнота от 500 000 000 зимбабвийски долара, равняваща се на 2 долара.

На 2 април 2008 г. избирателната комисия на Зимбабве обявява резултатите от изборите, в които става ясно че партията на Мугабе изгубва мнозинството си в парламента, а Мугабе не е избран от първия тур и трябва да се състезава с опозиционния кандидат Морган Цвангирай. Близо едномесечното забавяне на резултатите кара западните държави и опозицията да се съмняват в истинността им.

След дълго отлагане е установена дата за втория тур на изборите – 27 юни. Морган Цвангирай, въпреки че се опитваше да прокара обявяването си за победител още на първия тур, първоначално заявява, че ще участва на втория в края на юни. След дълго отлагане е обявен процентът гласове, спечелен от Робърт Мугабе на първия тур – 43,2%. Опонентът му също не преминава 50%.

В интервала между двата тура посланикът на САЩ и представители на Британия са заловени в съучастничество в изграждането на барикади по улиците на Хараре и хвърлени в затвора. Впоследствие са освободени. Дни по-рано обаче министърът на правосъдието на Зимбабве разкрива, че са открити доказателства за съпричастие на американския посланик към опозицията, а президентът заплашва да експулсира дипломата. Втората съпруга на президента Грейс Мугабе стои неотклонно зад кампанията на своя съпруг и отбелязва, че „Цвангирай само ще слуша за вида на Президентския дворец отвътре от людете, които вече са били там”.

Въпреки призивите на множество съседни страни за отлагане на изборите Робърт Мугабе отказва с обяснението, че Зимбабве не може „да потъпче своя собствен закон”. Мугабе заклеймява намеренията на „някои хора, готвещи се за нападение срещу Зимбабве”, тъй като по неговите думи „нашите избори бяха честни”.

Политическият противник Цвангирай на 22 юни 2008 г. се отказва от участие във втория тур на 27 юни, което оставя преизбирането на настоящия президент несъмнено.

За разлика от първия тур, когато обявяването на резултатите бе оповестено на третата седмица, Зимбабвийската Изборна комисия ги публикува на втория ден – 85,5% за Роберт Мугабе. Въпреки оттеглянето си от втория тур, Цвангирай получава гласове, тъй като името му е отпечатано в бюлетината – 9,3%. На 29 юни 2008 Роберт Мугабе полага клетва за президент. Той отправя покана към своя противник Цвангирай да присъства на церемонията, която последният отхвърля.

Роберт Мугабе обявява напускането на Британското съдружество, след като то безсрочно замразява членството на страната и обяснява решението си с неравноправните отношения на Британия и нейното вмешателство във вътрешните работи на Зимбабве.

В отговор на появата на критики не само от Британия и САЩ, но и от страна на канцлера на Германия към правителството на Зимбабве, държавите от Общността за развитие на държавите от Южна Африка остро осъждат подобни изявления и заявяват, че това е дело, касаещо само Африка.

1983 г. са открити Световните зимни студентски игри в София. Зимната Универсиада е с център Витоша и се организира от 17 до 27 февруари. Това са трети световни студентски игри, проведени в България след двете летни издания през 1961 г. и 1977 г. (През 1989 г. София отново е домакин на студентските игри).

С най-много медали от проявата си тръгват представителите на тогавашния Съветски съюз – 24, изпреварили в крайното класиране по нации Чехословакия – с 11 и България – със 7, като един от българските медали е златен. Студенти от 14 държави печелят отличия в София.

Всъщност първите международни студентски игри са организирани през 1923 г. в Париж, по време на които се учредява Международна конфедерация на студентите, която до 1939 г. организира няколко световни студентски игри. Заради Втората световна война обаче дейността на организацията е прекъсната.

Едва през 1948 г. в Люксембург се създава Международната университетска спортна федерация. Официалното учредяване на федерацията дори става на следващата година, по време на Международната университетска спортна седмица в Мерано (Италия).

До 1957 г. федерацията организира няколко международни спортни игри за страните от Западна Европа.

На последните игри френската федерация кани и представители на страните от Източния блок и е взето решение от 1959 г. международните студентски игри да се наричат „универсиади”. Универсиада е международно спортно състезание за спортисти от университетите, което се организира от Международната университетска спортна федерация. Името е комбинация от думите „университет” и „олимпиада”.

1996 г. е изстрелян космическият апарат на НАСА „Ниър Шумейкър”. Роботизираната космическа сонда е проектирана в Университет „Джонс Хопкинс” за НАСА с цел да изследва от близка орбита астероида 433 Ерос в продължение на една година. Мисията приключва успешно, след като сондата доближава астероида, извършва няколко обиколки в орбита и допира повърхността на астероида на 12 февруари 2001 г.

През своята петгодишна мисия, тя е първият космически апарат, който орбитира и по-късно се приземява на повърхността на астероид, като осигурява много подробни данни за малкото космическо тяло.

На 27 юни 1997 г. НИЪР изпраща впечатляващи снимки на астероида 253 Матилда, прелитайки далеч от него. През януари 1998 г. прелита покрай Земята по траектория, която го среща с астероида 433 Ерос. През февруари 2000 г. НИЪР навлиза в орбита около 433 Ерос и започна да изучава неговата структура, геология, състав, гравитация и магнитно поле. На 12 февруари 2001 г. „НИЪР Шумейкър” пропътува последните си километри в пространството, спускайки се към повърхността на астероида.

На 28 февруари 2001 г. антените на „Deep Space Network” на НАСА получават последните данни от кораба НИЪР.

2000 г. Microsoft пуска на пазара Windows 2000. Тя представлява заместник на Windows NT 4.0 и е последната операционна система, обозначена с Windows NT. Заместена е от Windows XP за настолни компютри през октомври 2001 г. и от Windows Server 2003 за сървъри през април 2003 г.

Първоначално системата била наречена Windows NT 5.0, след това – Windows NT 2000, а през октомври 1998 г. получила и окончателното си наименование. Тя е първата операционна система Windows, която няма кодово име, въпреки че Windows 2000 SP1 има кодово име „Asteroid”, а 64-битовата версия на Windows 2000 – „Janus”.

Любопитен факт е, че Microsoft сами наричат новата операционна система „Най-сигурна”, но всъщност още с пускането й на пазара става ясно, че има около 63 000 познати потенциални дефекти.

2004 г. е открит обектът 90482 Оркус от пояса на Кайпер. Открит е от Майкъл Браун от Калифорнийския технологичен институт, Чадуик Тружило от обсерваторията Гемини и Дейвид Рабиновиц от Йейлския университет.

Оркус подобно на Плутон носи името на митичната фигура – богът на мъртвите от римската митология. Името е предложено от откривателите и одобрено от Международния астрономически съюз на 22 ноември 2004 г.

2008 г. Косово обявява независимост от Сърбия. На тази дата парламентът на Косово, като част от временните институции за самоуправление на провинцията, прие декларация за независимостта. Това е втората декларация за независимост, обявена от политическите институции в провинцията, доминирани от косовските албанци. Първата е от 7 септември 1990 г.

След края на Косовската война през 1999 г. Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 1244, която определя временния статут на провинцията. Тя поставя Косово под ръководството на преходна администрация на ООН, изисква изтегляне на сръбските сили за сигурност от Косово и предвижда евентуален политически процес в Косово, подпомогнат от ООН. Въвежда се изискването конституционният процес след конфликта да държи сметка за „принципите на суверенитет и териториална цялост на Федерална република Югославия”.

През февруари 2007 г. Марти Ахтисаари представя пред лидерите в Белград и Прищина предложение за статута на провинцията, което служи за основа на проекторезолюцията на Съвета за сигурност на ООН, предлагаща „независимост с упражняван надзор” за провинцията. До началото на юли 2007 г. проекторезолюцията, която намира подкрепа от САЩ и членовете на ЕС, но е отхвърлена от Русия и Сърбия. Преговорите са прекъснати в края на 2007 г. Двете страни остават на различни позиции, като минималните искания на всяка страна са повече, отколкото другата желае да приеме.

В началото на 2008 г. медиите започват да съобщават, че косовските албанци са решени да обявят независимост. Според информациите обаче обявяването на независимост се отлага, докато не бъдат проведени президентските избори в Сърбия на 20 януари и 3 февруари 2008 г., тъй като Косово е важна тема в предизборната кампания.

Декларацията за независимост е приета от членовете на Косовския парламент в Прищина, столицата на Косово, на 17 февруари 2008 г. Одобрена е с вдигане на ръце, като от 109 присъстващи депутати няма гласували против. Отсъстват единадесет депутати от етническите малцинства, включително сърби.

В декларацията се заявява, че независимостта на Косово се ограничава в рамките на принципите, изложени в Плана Ахтисаари: забранява се на Косово да се присъединява към друга държава, предвижда се ограничен военен капацитет, обявява се, че Косово ще е под международно наблюдение и се предвижда защита на малцинствените етнически общности.

На 18 февруари 2008 г. Националното събрание на Република Сърбия обявява декларацията за независимост на Косово за недействителна. Преамбюлът на Сръбската конституцията обявява Косово за „неотделима” част от Сърбия със „значителна автономия”.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook