Цифровите технологии и социалните мрежи са „новото ядрено оръжие“ на XXI в.

pixabay.com

Сега не е нужно да пускате бомби над територията на вашия противник – достатъчно е да контролирате социалните мрежи и дигиталните послания, за да го сломите или контролирате, заяви проф. Иван Първев

„През последните 10-15 години стана недвусмислено ясно как може чрез новите цифрови технологии да се „управляват дистанционно“ държавите, да се трансформират общества и пр.“,  казва в интервю за БТА проф. дин Иван Първев, преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

– Ако днес напишете отново книга със заглавие „Клио-гравитацията в международните отношения. Една интерпретационна теория намеждународните отношения през 21 век“, какви ще бъдат основните глави в нея?
– Международните отношения като геополитическо и геостратегическо мислене не са се променили особено много през изминалите няколко века. Променят се технологиите, разбира се, но като цяло схемите на външнополитическото мислене, аргументацията как и с кого да воювате, с кого да сключите мир, с кого да сте съюзник и пр., са едни и същи – независимо дали говорим за поведението на средновековен владетел, султан, генерален секретар или президент.

При всички случаи обаче, бих добавил специална нова глава за дигиталните технологии, за киберпространството, за интернета и социалните мрежи, тъй като през последните 10-15 години стана недвусмислено ясно как може чрез новите цифрови технологии да се „управляват дистанционно“ държавите, да се трансформират общества и пр.

Сега не е нужно повече да пускате бомби над територията на вашия противник – достатъчно е да контролирате социалните мрежи и дигиталните послания, за да го сломите или контролирате. Затова не е учудващо, че въпросът за „дигиталния суверенитет“ все повече се разглежда като неотменна част от националната сигурност.

Новите цифрови технологии, изкуственият интелект, механизмите за дигитално въздействие върху човешкото поведение – това е „новото ядрено оръжие“ на XXI в., което не е толкова опасно и разрушително като атомните бомби, но затова пък е далеч по-ефективно.

– Един от фокусите на научните Ви изследвания е „Балканите между две империи: Хабсбургската монархия и Османската държава“. Може ли да се каже, че Балканите винаги си остават между две империи, макар и имената им да се сменят през годините?
– Поради някои геополитически специфики на Югоизточна Европа, на Балканите никога не е могло да се създаде една самостойна „Балканска империя“. Същевременно земите на нашия полуостров са били част от други империи – например, Римската, Византийската, Османската; същото важи и за Европейския съюз, ако приемем, че е политическа формация от „имперски тип“.

От друга страна, ако погледнем на света през призмата на класическата геополитика, ще установим, че Източна Европа (която включва Балканите) е ключова зона в глобалния сблъсък между „морето“ и „сушата“, между морските империи (Великобритания, САЩ) и т.нар. „Световен остров“ (по думите на Халфорд Макиндър), разбирай земите от Лисабон до Владивосток. В случая няма значение коя страна е най-силна в посочения „Световен остров“ – това може да е Русия, Франция, Германия, тъй като сблъсъкът остава по същество един и същ: между „морето“ и „сушата“.

Естествено, след като Балканите се намират в една подобна ключова зона, от която зависи изграждането на средиземноморски и европейски империи или пък изходът от борбата за глобално надмощие, нашият полуостров винаги ще бъде или „между империите“, или ще е част от тях. Първото все пак е за предпочитане.

– Как гледате на либерализацията в интерпретациите на българската история? Новият прочит и преоценката на исторически събития се превръщат в устойчива тенденция у нас…
– Напоследък у нас се забелязва една доста изненадваща тенденция, а именно да се приема като белег на „модерно мислене“ и на „европейско изследователско позициониране“, когато един историк оценява миналото (българското и балканското) по нов начин, а не чрез някакви „националистически клишета“, завещани ни от предходното общество. Изглежда колегите, които се движат по посочените коловози, не правят разлика между „национална историческа гледна точка“ и „националистическа интерпретация“, което е достойно за съжаление.

В навечерието на 3 март, националния ни празник, например можете да попаднете на мнения на отделни наши колеги, които обясняват как Руско-турската война от 1877-78 г. всъщност не била „освободителна война“; можете да срещнете и мнения, че понятието „турско робство“ е едно невярно клише, националистическа идеологема и пр. Извинявам се, но как по друг начин да опишем войната от 1877-78 г. от гледна точка на историята на Третата българска държава?!

Естествено, че тя за нас е освободителна, държавно-възстановителна, ако щете. Да, тя е същевременно тежък удар за Турция и за нейните владения на Балканите, и проблем е за Австро-Унгария и Великобритания, тъй като Русия засилва влиянието си в Югоизточна Европа. Но нека да предоставим все пак на нашите турски, австрийски и британски колеги възможността да направят своята интерпретация на конфликта.

Историята на Балканите е сложна и доста противоречива и е напълно естествено да има различни гледни точки – да кажем, българска, гръцка, сръбска, турска и пр. Един пример. За колегите от Турция османското завоевание на балканските земи през XIV-XV в. е повод за национална гордост и доказателство за способността на османските тюрки да изграждат могъщи държавни формирования.

По обясними причини през погледа на сръбския или българския изследовател същият исторически процес едва ли ще бъде повод за национална гордост – най-малко заради простия факт, че в хода на споменатото завоевание са унищожени българската и сръбската средновековна държава.

И може би, още един пример. Когато гръцки историци се занимават, да кажем, с проблемите на Българското възраждане като феномен на миналото, техният основен интерес е насочен най-вече към „гръцките следи“, което от перспективата на нашата южна съседка е легитимен академичен подход, изява на тяхната „национална историческа гледна точка“. Защо търсенето и намирането на „български следи“ от епохата на XVIII-XX в. в земите на днешна Македония – обратното, трябва да бъде тълкувано като остарял подход и робуване на „националистически клишета“, лично аз не мога да разбера.

В тази връзка, може би си струва да споменем един проект, над който работим с група колеги от СУ „Св. Климент Охридски“ вече трета година. Той е по Националната научна програма „Културно-историческо наследство, национална памет и обществено развитие“ (КИННПОР) на МОН, като неговата финална цел е да се разработи една модерна концепция за развитието на българската Балканистика до средата на XXIвек.

Онова, което смятаме да препоръчаме, е да се вземат мерки за запазването и отстояването именно на този „национален исторически поглед“ върху спорните моменти от миналото на Балканите, особено в периода XV-XIX в. Ако трябва да се изразим с една метафора, би било много добре, ако България съумее да запази своя „исторически суверенитет“ при осмисляне на своето собствено минало, вкл. и в по-мащабния балкански контекст.

Ако това не го направим, рискуваме българската интерпретация на регионалната история да бъде лишена от легитимното право на съществуване. Между другото, не знам да се водят подобни дискусии „за“ и „против“ националното осмисляне на балканското минало в Гърция, Сърбия, Турция, Румъния или Северна Македония.

– Миналата година бяхте удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Университета „Карл-Франц“ (Грац) – за дългогодишната Ви изследователска работа, посветена на историческите връзки между Австрия и Балканите през XVII-XIX в., както и за активното развитие на академичните контакти на СУ „Св. Климент Охридски“ с Университета в Грац. Как Вие лично оценявате тази награда?
– Разбира се, за мен е изключително голяма чест да получа това високо академично признание. Радвам се също така, че по този начин австрийските колеги от Грац оценяват по достоен начин научно-преподавателските връзки между двата университета. Всъщност си струва в тази връзка да припомним, че вторият по големина град в днешна Австрия има отношение и към историята на България след 1878 г.

Първият български владетел след Освобождението, княз Александър I Батенберг, след своята абдикация през 1886 г. се установява в Грац, където се жени и създава семейство. Именно в този живописен и много красив град той приключва и жизненият си път през 1893 г.

Иначе за мен няма съмнение, че ако разгледаме българската история през XV-XIX в., има един много съществен, бих го нарекъл, „централноевропейски вектор“, който влияе върху развитието на българското общество през онези векове. Така например, в края на XVII в. е било напълно възможно балканските земи, населени с българи, да преминат под властта на могъщата тогава Австрийска монархия.

Естествено тук могат да се забележат геостратегическите интереси на Виена, в посока по течението на река Дунав и на Диагоналния път към Константинопол. Споменатият политически преход, между другото, не става историческа реалност само по една единствена причина – наличието на некадърни съветници, които император Леополд I изглежда е слушал повече отколкото трябва.

– Какво е да си университетски преподавател във времена на Ковид?
– Вероятно вашите по-млади читатели не знаят какво представлява кафето „Инка“. Това е заместител на кафето, полезна иначе напитка – в нея има цикория, както и маса други ценни за организма неща. В това „кафе“ обаче няма кофеин, иначе е евтино да се произведе, не сте зависими от международните борсови цени, да кажем, на бразилското кафе и пр.

Извинявам се за това малко отклонение, но исках да илюстрирам по-отчетливо мисълта си. Ковид пандемията за университетите и най-вече затварянето на аудиториите и провеждането на занятия в онлайн-формат ми напомня пиенето на „Инка“. Вие си мислите, че в чашата имате кафе – цветът е подобен, ако сложите много захар, може и вкусът да има евентуално нещо общо с вкуса на истинското еспресо. За съжаление обаче, това е една голяма заблуда – защото в крайна сметка вие пиете топла сладка вода, кафява на цвят и нищо повече.

В Германия има направено едно изследване, което доказва много притеснителния факт, че ефективността на дистанционното обучение в училище с помощта на различни дигитални платформи е на същото равнище като лятната самоподготовка на учениците. Може би е добре да уточним за Вашите читатели какво са имали предвид немските изследователи. Когато бях ученик на 10-12 години, ни даваха преди лятната ваканция списък от 15-20 заглавия художествена литература, които сами да прочетем. Същите заръки получават и днешните немски ученици.

Не искам да си мисля какви ще са резултатите, ако се направи подобно проучване за ефективността на дигиталното обучение в университетите. В този смисъл колкото по-скоро се върнем към нормалния, присъствения начин на обучение, толкова по-добре за всички нас. Защото нека да бъдем откровени – вие бихте ли били спокойни, ако ви преглежда лекар, който е учил медицина дистанционно?

източник: blitz.bg

Вижте още:

Какво прави интернет с паметта ни

Коледното обръщение на Сноудън: Живеем в свят по-страшен от онзи на Оруел

Сноудън предупреждава: мерките за наблюдение, които създаваме сега, ще надживеят коронавируса

7 причини защо е трудно да изтриете профила си от Фейсбук

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook