Ти си всеки, който влиза в живота ти. Те са теб във всеки един момент, в който не си бил себе си

Автор: Стефани Евгениева

С колкото повече хора говоря, толкова повече чувам от тях едни и същи изречения. „Водя този разговор вече 6 години“; „Срещам тези качества в толкова хора“; „Искам свой собствен живот“; „Не искам да бъда включван в чужди сметки“. Бавно достигам до осъзнаването, че докато порастваме и влизаме в живота на възрастни, ние всъщност го започваме осакатени. Вместо да сме чисти и готови за него, носим и проектираме старите си травми.

Травми от детството и от средата, в която сме отгледани. Забелязали ли сте как усмихнатите деца имат усмихнати родители и как намръщените деца има депресирани родители. Носим толкова много багаж, който изобщо не е наш, но е сложен върху плещите ни и то без да го съзнаваме достатъчно, за да можем да го оставим, но все пак знаейки, че е част от нашето настояще.

Натоварени сме с нелепа предопределеност още преди да сме създали нещо свое. Опитите ни се провалят, защото базата, от която оперираме сама по себе си е провал. Учим се да бъдем себе си в свят, в който сме станали нещо, което не сме. Вкарали са у нас разбирания, които не са наши. Асимилирали се разговори, които не ни засягат. Усвоили сме модели на поведение, които са деструктивни. И сме потънали толкова надълбоко в тази вибрация, че усилието, необходимо ни, за да изплуваме, е почти смъртоносно.

Как да излезем от водата, когато не знаем за какво да се хванем на повърхността? Нямаме идея къде е спасителната лодка. Не сме развили и умението да я управляваме. Давим се опит след опит. Ситуациите се повтарят, за да ни научат. Водата ни завлича във водовъртеж, за да ни покаже лодката. Но ние все така не успяваме да я видим. Дори и да успеем да я зърнем за момент, дори и да се качим на нея, отново падаме. Греблата са ни тежки. Има неща, които се променят кардинално. И промяната е все едно режеш живо месо. Защото до такава степен си се сраснал с определено мислене, че разсъжденията извън него, те лишават от всякаква доза сигурност.

Клеймото на порастването, на родителите и средата на живот, си остават белег, който би могъл да се махне само с изрязване. Представете си каква болка е това. Но, разбира се, вие не просто си го представяте, вие го знаете много добре. Виждате го в огледалото, чувате го в собствените си думи. Казват ви го странични наблюдатели. Ситуациите се повтарят … и болят. Уви, понякога дори даването изглежда по-безболезнено, от излизането на повърхността и поредния опит за стигане до лодката. Но факт, това няма да спре да се повтаря, не и докато не вземем необходимото ни от целия натрупан негативизъм, и не продължим напред.

Вече знам, че живота ни започва, в момента, в който сложим край на всяка стара семейна привързаност. Счупеното мнение на хората, около които растем, ще продължава да ни трови, докато сами не извадим жилото. И не, не казвам, че трябва да премахнем миналото от живота си, казвам, че живота (нашия) е онази абстракция, която ще получим при премахването на всички модели и среда, в която сме станали това, което ни пречи да бъдем щастливи със самите себе си.

За съжаление израстването е травма. В повечето случаи. Рядко получаваме шанс да бъдем разбирани такива, каквито сме, а не такива, каквото другите искат да бъдем. В детството потискаме почти цялата си идентичност, за да бъдем обичани и приемани. Идентичност, която в крайна сметка, изплува точно, когато е настъпило времето да бъдем големи и зрели. А вместо силни и уверени – тръгваме по този път осакатени, търсещи, неразбиращи, объркани. С купища неизяснени черти от характера ни, с обвинения, вина и въпроса – защо не ме обичат такъв, какъвто съм.

А кой си ти наистина? Знаеш ли? Ти си всеки, който насетне влиза в живота ти. И повечето от тези хора не ти харесват, нали? Не, защото са лоши, а защото са теб във всеки един момент, в който не си бил себе си. Добър или лош, егоист или алтруист, шумен или тих. Страхливец или смел. Победител или победен. И точно, когато учителите влизат в живота ни, за да учим, ние вместо подготвени и открити, сме осакатени, раними, сриващи се. Лесно плачем, лесно се обиждаме, лесно мразим. Лепим етикети, не проявяваме разбиране, не изпитваме доверие.

Представете си каква трагедия е това. Колко много работа по личността ни трябва да вършим тепърва, за да се почувстваме цели и в хармония с всичко и всеки около нас.

Защо ситуациите се повтарят в живота ни? Знаеш ли (знаеш, разбира се) дори да решиш да сложиш край на всичко и да прекратиш съществуването си на физическото ниво, душата ти пак ще се върне на същото място, в същото време, със същата задача. Повторяемост – чрез нея се учи най-добре, не защото е най-добрият учител, а защото в даден момент се предполага, че усвояването на урока ще стане по-поносимо. По-лесно смилаемо. Може би, защото получаваме време да добием повече информация. Да дешифрираме посланието. За някой аспекти – да, получава се.

Повторяемост, повторяемост, и накрая схващаш, но истински. Мозъкът го разбира, съществото ти го осъзнава. Душата ти го учи. И вече няма проблем. Процесът по приемане се случва плавно, естествено. Няма болка, нито съпротивление. Осъзнал си правилността и положителността на последиците от урока.

Животът се случва бързо. В един момент си някъде, а в следващия – се питаш : „Как стигнах до тук“? Случваме се докато обмисляме, развиваме се докато планираме. Движим се, докато се наслаждаваме на статичността на момента.

инфо: drugitenovini.com

Вижте още:

• КОГАТО ОБИКНАХ СЕБЕ СИ
• ПРОВЕРЕТЕ КОЛКО НЕГАТИВНА ЕНЕРГИЯ НОСИТЕ В СЕБЕ СИ
• ВСЕКИ ЗЕМЕН ЧОВЕК НОСИ В СЕБЕ СИ ДВОЙНА КАРМА
• ИСТИНСКОТО АЗ: НАДСКОЧИ СЕБЕ СИ!

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook