Тъмната история на италианския Алкатраз, който ще стане туристическа атракция

Снимка: pochivkablitz.bg

Това местенце е адски призрачно. Изоставено е, населено е от чайки, които са обезпокоявани само от редки посещения на туристи за един ден или гмуркачи.

Санто Стефано е малък вулканичен остров между Рим и Неапол, където мълчанието властва – макар и не много за дълго.

Някога това е бил италианският Алкатраз. Векове наред на Санто Стефано са изпращани престъпници, бандити, анархисти и политически дисиденти.

От римския император Август, който гони дъщеря си на съседния остров Вентотен, до фашисткия режим, който депортира тук онези, които смята за врагове на държавата.

През цялата история владетелите използват Санто Стефано като едно от най-мрачните места за изпращане на онези, които са смятани за най-лошите от най-лошите.

През 1965 г. затворът е затворен, а островът изоставен. Досега – когато ще бъде възроден амбициозен проект за рестарт.

Италианската държава ще похарчи 70 милиона евро, за да вдъхне нов живот на Санто Стефано, превръщайки го в музей на открито и туристическа гореща точка подобна на оригиналния американски Алкатраз. Работите по поддръжката са в ход за обезопасяване на ключови зони, а през юни ще бъде обявена покана за предложения как да се обнови затворът.

Силвия Коста, държавен комисар, отговарящ за рестайла, казва пред CNN, че целта е да се възстановят всички части на колонията – от казармата до оригиналните цистерни – „с екологичен подход, който отчита уникалността на естественото местообитание на острова.“

Снимка: pochivkablitz.bg

Хубаво настояще, криещо тъмно минало

Санто Стефано се намира в защитен морски парк. Понастоящем до него имат достъп рибари, туристи, търсещи слънчеви бани и гмуркачи привлечени от приятелски настроените риби, плуващи в полупрозрачните води. Морското дъно е пълно с археологически чудеса и корабокруширал кораб от Втората световна война.

Островът няма док. Единствената точка за закрепване на лодки, идващи от близкия остров Вентотене, който се намира на една морска миля, е древно римско пристанище с издълбани в скалите стъпала. Когато морето е бурно, дори кану не може безопасно да се приближи.

Понастоящем има обиколки с екскурзовод край затвора – розова крепост с форма на подкова, построена от владетелите на Бурбон през 18 век – които включват 40-минутен поход по стръмна пътека. Знаци поздравяват катерещите се посетители: „Това е място за страдание“, „Това е място за изкупление.“

На върха буйна растителност и палми растат над ръждясалите килии на затвора, вратите им падат от пантите и боя се отлепва от стените. Има срутени стълбища и дори футболно игрище, където затворниците някога са играли футбол.

Според генералния план, Санто Стефано ще бъде домакин на мултимедиен музей на открито за историята на затвора и неговите затворници. Ще има и артистични ателиета, академични центрове и семинари за Европейския съюз. Бившата къща на директора на затвора и съблекалните на футболното игрище, където затворниците са се къпали след мачове, ще бъдат превърнати в евтини общежития с около 30 стаи.

Пекарната, в която затворниците ежедневно са приготвяли хляб, се очаква да се превърне в кафене с ресторант с панорамна градина на терасата, където посетителите ще могат да пият вечерно питие, докато се любуват на залеза.

В ясни дни гледката се простира чак до връх Везувий и остров Иския, на 20 мили. Въпреки че сега е изоставена, градината ще бъде презасадена с цветя и растения, които някога са растяли там. Овощните градини на затворниците също ще бъдат съживени.

„Искаме островът да привлича посетители целогодишно, а не само през претъпканите летни месеци“, казва Коста.

„Туризмът трябва да бъде устойчив, но Санто Стефано ще бъде нещо повече от това. Той ще бъде център за световни учени, обединяващи се по ключови въпроси като зелени политики, човешки права, свобода на словото, европейско гражданство и средиземноморски диалог.“

Снимка: pochivkablitz.bg

Преразглеждане на миналото

Генералният план излага концепцията и визията на рестайла, които да бъдат оформени от печелившите предложения за всяко отделно място. Очаква се ремонтът да приключи до 2025 година.

Има идея да се въведат „виртуални затворници“ с гласове, разказващи истории от клетките. Кулите, обикалящи затвора, централния параклис и гробището също ще бъдат преобразени, докато стари предмети, намерени вътре в сградите, като снимки, мебели и легла, ще бъдат показани в изложба. Ще има книжарница и приложения, които да насочват посетителите.

Също така има възможност полукръглата лоджия на затвора да се превърне в пространство за представления и събития. Неговата прословута форма на подкова – по-скоро като обърнат амфитеатър – се нарича паноптикум: вид затвор, предназначен да позволи на пазачите в центъра да виждат клетките наоколо.

В средата има църква, която да символизира духовното господство над душите и постоянно да напомня на затворниците за техните престъпления и епитимията, която трябва да извършат.

„Започнахме от нулата“, казва Коста за техните идеи. „Той е затворен от десетилетия и гние. Няма светлина, няма течаща вода. Достъпът е труден. Ремонтът се фокусира върху разказването на болката, претърпяна в този затвор, запазвайки това символично място на паметта, но гледайки към бъдещето.“

Тъжна история

Заедно със съседа си Вентотене, Санто Стефано е служил като затвор от дните на древен Рим. От едната страна на острова е така наречената „вана“ – нещо като естествено джакузи, издълбано в тъмната скала със стъпала, където римските стражи завеждат затворниците си за освежаващо потапяне.

Заради високите скали и дивата растителност е било невъзможно да се избяга от Санто Стефано. Няколко опитали се са се удавили.

Затворът от 18-ти век осигурява строг, централизиран контрол на всички килии. Той е оформен като Адът на Данте: разделен на три етажа с по 33 клетки.

Типичните наказания варират от бичуване до стоене с часове под парещото слънце без вода, наблюдавано от всички. Затворниците – които бяха разделени на кланове въз основа на политическа и географска принадлежност – се развеселяват, когато враговете им крещяха от мъка.

Те дори не могат да намерят утеха сред природата. Всички килии са без прозорци и гледат към вътрешността, където стоят патрулите на пазачите. Храната е била оскъдна. Ястията са предимно супи от боб; месо се сервираше веднъж месечно.

Особено тъмен период в историята на островите е по време на фашисткото управление.

Противниците на режима – включително студенти – са изпратени във Вентотене и Санто Стефано, като тези на Вентотене получават възможност да де разхождат из острова, а по-опасните затворници били затворени и често измъчвани в килиите на Санто Стефано. Много от тях умират.

След войната островът отново се превръща в обикновен затвор. Нещата се оправят с пристигането на просветления пазач Еудженио Перукати през 50-те години. Той възприема по-хуманен подход, като прави затвора подходящ за живеене и го превръща в малка самодостатъчна икономика.

Перукати строи киносалон и футболното игрище. Той създава занаятчийски магазини, управлявани от затворници, създава парцели с плодове и зеленчуци и пекарна за пресен хляб и пица.

Затворниците помагат в почистването на затвора и използват специална валута, за да купуват неща помежду си. Има обущари, дърводелци, зидари и готвачи.

Затворниците имат право да оправят килиите си с пастелни бои, за да направят престоя си по-поносим.

„Дядо ми вярваше в силата на изкуплението чрез работа и че всеки затворник заслужава втори шанс. Той им даваше надежда, подобряваше условията им на живот. Рехабилитацията беше ключова“, казва Симоне Перукати, внук на Еугенио. Историята на семейството му – както и спомените, предадени му от дядо му – ще бъдат част от музея.

„Той се премести да живее на острова с цялото си семейство. Баща ми израсна в затвора и ми разказваше за този престъпник на име Паскуале, който го се е грижел за него, глезил го е и го е водил да плува и да търси приключения. Паскуале е убил съпругата си, която е имала връзка с бащата на Паскуале, докато той се бил във Втората световна война. Той я бута надолу по стълбите и разчленява тялото й, но по-късно се предава на властите“, разказва Перукати.

„Баща ми, тогава хлапе, трудно вярваше, че това са толкова ужасни престъпници, тъй като те му показваха обич и го гушкаха.“

Дядото наПерукати, който превърна наказателната общност в едно голямо семейство, дори организира сватбения прием на дъщеря си в затвора.

„Той построи канализацията, донесе светлина и вода, отвори килиите. Затворниците работеха за подобряване на пътеките и квартирите. Те отглеждаха зърнени култури и се грижеха за терасовидните полета. Имаше месар и оптик, кози за прясно мляко. Баща ми имаше домашен любимец – агне“, казва Симоне Перукати.

Някои местни жители на съседния остров Вентотене все още имат живи спомени от затвора – те са плавали до Санто Стефано за да играят срещу футболния отбор на затворниците.

Няколко бивши пазачи са все още са живи, а ресторантьорите във Вентотене си спомнят как престъпници в пробация понякога се качваха на обяд със своите служители.

източник: pochivkablitz.bg

Вижте още:

Бягствата от затвор, които звучат като приказка

Хаос, мизерни условия, убийства, канибализъм в 5-те най-страшни затвора на планетата

Е. Бернайс: Невидимо правителство контролира умовете ни с мисловен затвор

Земята е затвор, хората не са оттук

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook