Интересни факти от днес, 15 ноември

Телохранителите на Ганди спасяват убиеца от разгневената тълпа и го предават на правосъдието. Скоро властите изясняват, че убиецът не е действал самостоятелно. Разкрит е голям антиправителствен заговор. Атентатът е планиран десет дни по-рано. Пред съда застават осем души. Всички те са признати за виновни в убийство. Двама от тях са осъдени на смърт и обесени на 15 ноември 1949 г. Останалите заговорници получават големи присъди за излежаване в затвор. © снимка: Guliver/Getty Images. Източник: dariknews.bg

Градът се намира на 3500 м надморска височина в Андите и е изграден от император Пачакути през 1438 г., въпреки че областта е била населена от инките още през 1200 г. Това е най-старото постоянно обитавано селище в Северна и Южна Америка.

Франсиско Писаро участва в походите на Балбоа, в това число и в знаменития му поход към бреговете на Тихия океан през 1513 г. Именно там Писаро дочува за пръв път слуховете за богатата на злато страна Перу и си поставя за цел нейното завоюване. Липсата на средства обаче го принуждава да се обедини с други конкистадори като Диего де Алмагро и свещеника Ернан де Лука.

С двамата свои съдружници Писаро организира три частни завоевателни експедиции – през 1524, 1526 и 1527 г., по време на които открива западното крайбрежие на Южна Америка и изследва ивица от него с дължина 450 км. Там Писаро получава вече достоверни сведения за страната на златото Перу.

На 27 декември 1530 г. Писаро потегля от Панама с три кораба. Около екватора испанците слизат на брега и започват пеши поход на юг. В началото на 1532 г. достигат до залива Гуаякил и войниците завземат остров Пуна в залива. Местните индианци оказват силна съпротива, след половин година Писаро е принуден да напусне острова и с оределия си отряд слиза на южния бряг на залива, на мястото на днешния град Пуерто Писаро, недалеч от днешния град Тумбес. Там той престоява три месеца, по време на които събира точни сведения за вътрешното положение в държавата на инките.

Моментът се оказва особено благоприятен за испанците. Сред инките се води спор за короната между Атауалпа и Уаскар – синове на наскоро починалия Сапа Инка Хуайна Капак. През септември 1532 г. Атауалпа с отряд от 5 хил. индианци се намира в град Кахамарка, на един от горните притоци на река Мараньон.

След като получава необходимите подкрепления от Панама, на 24 септември 1532 г. с голяма част от своите хора Писаро се отправя на юг по крайморската низина, пресича крайбрежните вериги на Андите, открива Перуанските и Екваториалните Анди и горното течение на река Мараньон. Техният поход се облекчава от това, че инките поддържат много добре пътищата си и имат мостове през планинските реки. Отрядът на Писаро се състои от 62 кавалеристи и 106 пехотинци, от които само 23 имат огнестрелно оръжие.

На 15 ноември испанският отряд влиза в Кахамарка и се разполага на почивка, като петхилядният отряд на Атауалпа се намира на две мили от града. Съпровождания от преводач Ернандо Писаро, брат на Франсиско Писаро, се отправя към лагера на Атауалпа, а той, виждайки, че пришелците му се доверяват, дава съгласието си за среща с тях.

По време на срещата на Писаро с Атауалпа през ноември 1532 г. вождът на инките е пленен с измама и независимо от богатия откуп, предложен за него, на 26 юли 1533 г. е убит. След убийството на Атауалпа, Писаро издига на престола на Перу Манко Капак, син на Уаскар, и на 11 август се отправя с него на югоизток към столицата на инките Куско.

Междувременно на 5 януари 1533 г. Ернандо Писаро с 20 конници и няколко пехотинци по заповед на брат си се отправя на юг, към тихоокеанското крайбрежие за търсене на съкровищата на Атауалпа. Отрядът се изкачва по река Санта до изворите й покрай западните склонове на Кордилера Бланка и достига брега на океана. От там испанците правят преход от около 200 км по брега на юг, но не откриват съкровища. Намират обаче удобно място за построяване на испанско селище (дн. град Лима, столицата на Перу).

След това Ернандо пресича Западните Кордилери и по долината на река Мантаро (приток на една от съставящите на Укаяли) достига до град Хауха, а след това на 25 април 1533 г. се завръща в Кахамарка.

1889 г. Бразилия е обявена за република. Първият европеец стъпил на земята, позната днес като Бразилия, е испанецът Висенте Янйес Пинсон на 16 януари 1500 г. Въпреки това, днес Бразилия се смята за официално открита на 22 април 1500 г. от португалския губернатор Педру Алвареш Кабрал, който командвайки флота, пътуващ за Индия, акостирал край южния бряг на Баия, в района на Червената корона, където бива проведена първата меса (католическа литургия) в страната.

В края на 17 в. се откриват богати залежи от злато в настоящите щати Минас Жерайс, Гояс и Мату Гросу, което е било от решаващо значение за уреждане на вътрешните работи на Бразилия. През 1789 г., когато Португалската корона обявява началото на т.нар. Дерама – нов начин за събиране на предполагаеми просрочени данъци от народа, във Вила Рика избухва Минаското въстание. Бунтът не успява и през 1792 г. един от неговите водачи, Тирадентис бива обесен.

В началото на 19 в., с трансфера на португалското кралско семейство в Бразилия, бягащо от войските на Наполеон Бонапарт, регентът Жуау VI отваря пристанищата на страната, позволява работата на заводите и основава Централната банка на Бразилия. По този начин страната става „Обединено кралство Португалия, Бразилия и Алгарве”, а Жуау VI е коронясан. Скоро след това той се завръща в Португалия, оставяйки най-големият си син, Педру I, като законен владетел на страната.

На 7 септември 1822 г., Дом Педру обявява независимост и управлява до 1831 г., когато е наследен от сина си, Дом Педру II, който тогава е бил 5-годишен. През 1840 г., вече на 14 години, дом Педру II е обявен за пълнолетен и коронясан за император през следващата година. В края на първото десетилетие на Втората империя, режимът се стабилизирал. Въстанията в провинциите биват обуздани и последното голямо въстание, Прайейра, е потушено през 1849 г.

В геополитически контекст, Бразилия се съюзява с Аржентина и Уругвай, и води война срещу Парагвай. В края на конфликта, почти две трети от населението на Парагвай е убито. Участието на негри и метиси в бразилската армия в Парагвайската война дава голям тласък на аболиционисткото движение и на упадъка на монархията. Малко след това, през 1888 г., принцеса Изабел, дъщеря на Дом Педру II, подписва т.нар. Златен закон, по силата на който се премахва робството. С този акт, оставяйки бившите робовладелци без обезщетения, бразилската империя губи последните си поддръжници.

На 15 ноември 1889 г., е провъзгласена републиката от маршал Мануел Деодору да Фонсека и се дава началото на републиканския период, познат като „Старата република”, до 1930 г. когато идва на власт Жетулиу Варгас. От тогава, Бразилия навлиза в период на индустриализация и участва във Втората световна война, на страната на САЩ.

Военният режим, под предлог за борба с подривна дейност и корупцията, ограничава основни конституционни права, медиите биват подложени на преследване и цензура, премахва политическите партии и създава система на двупартийност. След края на военното управление, федерални депутати и сенатори, през 1988 г., провеждат национално учредително събрание, което обнародва новата Конституция, която разширява правата на физическите лица. По този начин в страната е възстановена демокрацията, постига важен икономически напредък и все повече и по-активно участва на международната сцена.

1920 г. в Женева се провежда първото събрание на Обществото на народите. Идеята за създаването на международната  организация, съществувала между Първата и Втората световни войни, е на американския президент Удроу Уилсън. Основните й цели били понижение на степента на въоръженост, разрешаването на международни спорове и подобряването на световното благосъстояние.

Парижката мирна конференция одобрява решението за създаване на Обществото на народите на 25 януари 1919 г. Уставът на Обществото е подписан от 44 държави на 28 юни 1919 г. От 27-те държави победителки във войната, от доминионите на Великобритания Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка, както и от Индия – колония с голям принос за победата във войната. Към ОН се присъединяват и 13 специално поканени неутрални държави.

Дипломатическата философия на ОН представлява фундаментална промяна в мисленето, в сравнение с предходните сто години. Създаденият на Виенския конгрес модел, разглежда Европа като поле на съюзи между националните държави, създавайки баланс на силите, поддържан от силни армии и тайни споразумения. Според новата концепция ОН функционира като правителство на правителствата, като разрешава спорове между отделните държави по открит и правно ориентиран начин.

Лишено от собствени въоръжени сили и зависимо от Великите сили за налагане на решенията си, ОН трудно се справя със задачите си. След няколко забележителни успеха и други първи провали, то в крайна сметка се оказва неспособно да предотврати агресията от страна на фашистките страни през 30-те години. Началото на Втората световна война показва, че ОН се е провалило в основната си цел – предотвратяване на мащабен военен конфликт.

1949 г. обесени са убийците на Махатма Ганди. Първото покушение над Махатма Ганди е на 20 януари 1948 г., два дни след като прекратява гладна стачка.

Лидерът на страната говори в обръщение към вярващите от верандата на дома си в Делхи, когато бежанец от Пенджаб хвърля по него самоделна бомба. Устройството се взривява на няколко крачки от Ганди, но няма пострадали.

Индийското правителство, разтревожено от инцидента, настоява за усилване на личната охрана на Ганди, но той не иска и да чува за това. На 30 януари 1948 г. Ганди се събужда на разсъмване и се заема с работа над проекта за конституция, който трябва да представи на конгреса. Целият ден преминава в обсъждания с колеги върху бъдещия основен закон на страната. Идва време за вечерна молитва и, съпроводен от своята племенница, Ганди излиза на поляната пред дома си.

Както обикновено, събралата се тълпа бурно приветства „бащата на нацията”. Привърженици на учението му се втурват към него, опитвайки се да докоснат нозете на Махатма. Използвайки настъпилата суматоха, индуският националист Натурам Годсе наред с другите поклонници се приближава към Ганди и стреля три пъти в него. Първите два куршума преминават през тялото на Ганди, а третият остава в белите дробове, в областта на сърцето. Отслабналият Махатма показва със знак, че прощава на убиеца, и след това умира. Смъртта му настъпва в 17.17 ч.

Годсе се опитва да сложи край на живота си, но в този момент към него се хвърлят хора, за да се разправят с него на място. Телохранителите на Ганди спасяват убиеца от разгневената тълпа и го предават на правосъдието. Скоро властите изясняват, че убиецът не е действал самостоятелно.

Разкрит е голям антиправителствен заговор. Атентатът е планиран десет дни по-рано. Пред съда застават осем души. Всички те са признати за виновни в убийство. Двама от тях са осъдени на смърт и обесени на 15 ноември 1949 г. Останалите заговорници получават големи присъди за излежаване в затвор.

1969 г. съветската подводница К-19 се сблъсква с американската USS Gato в Баренцово море. К-19 е една от първите две руски подводници, оборудвани с ядрени балистични ракети.

На 4 юли 1961 г. под командването на капитан Николай Затеев на К-19 възниква проблем при охладителната система, което покачва температурата на реактора до 800 градуса по Целзий. Конструкцията на подводницата е слаба, няма резервна охладителна система и капитанът е принуден да изпрати екип от седем офицери да поправят повредата, въпреки смъртоносните нива радиация. Екипът успява да оправи проблема, но всичките седем умират в рамките на седмица. Цялата подводница става радиоактивна и за няколко години още 20 човека умират на борда.

Съветската флота прави скъпи поправки по подводницата и по-късно я пуска отново във водата. Инцидентите на борда обаче продължават.

На 15 ноември 1969 г. К-19 се сблъсква с американската подводница USS Gato по време на маневра, докато се спуска от дълбочина 60 м на 90 м. Получавайки значителни повреди в носовата част, подводницата все пак успява самостоятелно да се върне в базата в надводно положение. Много по-късно става известно, че командирът на торпедния отсек на американската подводница, вземайки сблъскването за преднамерен таран, се опитва да торпилира К-19, но командирът на американската подводница навреме отменя заповедта му.

На 24 февруари 1972 г. възниква пожар в 8-и и 9-и отсек. Загиват 28 моряци и 2 спасители. В 10-и кърмов отсек остават изолирани 9 матроси за цели 23 дни без светлина, свръзка и с оскъдни запаси от вода, като им е подаван само въздух и то с прекъсване. През 1979 г. К-19 е преоборудвана в подводница за свръзка по проект 658С. На 19 април 1990 г. е изведена в резерв.

От момента на построяването си К-19 изминава 332 400 мили за 20 223 ходови часа. Изпълнила е шест тежки рейда с обща продължителност 310 денонощия, осъществила е изстрелване на 22 балистични ракети, провежда 60 торпедни стрелби.

1971 г. Intel Corporation пуска на пазара първият в света микропроцесор, Intel 4004, способен да обработва 60 000 инструкции в секунда. 4004 се произвежда в течение на 10 години, но няма търговски успех и оказва много малко влияние върху пазара на електроника. Той обаче е технологичен пробив, който отваря вратата за производство на едночипови микропроцесори и микрокомпютри.

Intel 4004 е първият в света 4-битов централен процесор и първият еднокристален микропроцесор за масова употреба.

Още през 1969 г. Марсиан Хоф предлага архитектура на семейство от четири чипа, наречено MCS-4, но не взима участие в развитието му, защото не е конструктор на единочипови устройства. Проектирането започва по-късно, през април 1970 г., когато Федерико Фаджин, физик, роден в Италия, е назначен в Intel като ръководител на проект и проектант на MCS-4. Колективът под ръководството на Фаджин успява за пръв път да интегрира централен процесор в един-единствен чип.

В Intel Фаджин разработва нов метод на логическа схемотехника на база на технологията Silicon Gate (дотогава SGT е била технология, използувана основно за създаване на памети) и създава множество оригинални разработки, които позволяват създаването на микропроцесор в един единствен чип: метод за осъществяване на „скрит контакт”; метод за създаване на пряк контакт между поликристален силиций и метал, което позволява свързването на две нива: едното от силиций, а другото от алуминий; откриването на натоварването бутстрап с използуване на поликристален силиций (нещо, което се е считало невъзможно за осъществяване); изобретяване на много специални схеми, например нов статичен преместващ регистър по MOS технология, нов брояч и нов начин за автоматично стартиране при включване на захранването.

Масатоши Шима, инженер по софтуер и цифров хардуер, без никакъв предишен опит като чип-дизайнер, помага на Фаджин при разработването на MCS-4 и по-късно го последва в Zilog, първата фирма, произвеждаща изключително микропроцесори, създадена от Федерико Фаджин и Ралф Унгерман в края на 1974 г.

Според правилата за означение на интегрални схеми на Intel означението на първия микропроцесор следва да бъде 1201. Федерико Фаджин е привърженик на означение 4000, но едва след като узнава за хронологията на Ашер, според която датата на сътворението на света e 4004 г. преди Рождество Христово, използва този довод и получава разрешение от ръководството на Intel за означение 4004.

1983 г. създава се Севернокипърска турска република (СКТР), която приема Декларация за независимост. От 1975 до 1983 г. територията на Северен Кипър се нарича Турска федеративна държава Северен Кипър.

Република Кипър е създадена през 1960 г. след предоставянето ѝ на независимост от метрополията Великобритания. На гръцката и турска общност са им гарантирани равни възможности за участие в управлението на новата държава. Осигурени са им места в правителствените и граждански иснтитуции. Според Договора от 1960 г. гаранти за съществуването на новата държава са Великобритания, Гърция и Турция.

През декември 1963 г. правителството на Кипър се разпада. Започва конфликт между кипърските гърци и кипърските турци. В резултат на правителствената криза кипърските турци губят постовете си в правителствените институции. С продължаването на конфликта кипърските турци, които населяват предимно селските райони, са блокирани в етнически анклави, заобиколени от компактно гръцко население.

Това положение продължава 11 години до момента на разделянето на острова. В този период между двете кипърски общности избухват множество конфликти, в резултат на които на няколко пъти изострят отношенията между Турция и Гърция, които са на границата на обявяването на война.

През юли 1974 г. при поддръжката на гръцката военна хунта на острова се извършва военен преврат. Кипърският президент архиепископ Макариос III е отстранен от власт, а контролът над острова преминава в ръцете на Никос Сампсон, представител на гръцката организация EOKA, която се бори за присъединяването на Кипър към Гърция, или така наречения еносис. Опасявайки се от действителното присъединяване на острова към Гърция и в съответствие с Договора от 1960 г., на 20 юли 1974 г., Турция изпраща свои военни части в Кипър.

След турското нахлуване военния преврат претърпява поражение, което на свой ред довежда до падането на кипърската гръцката военна хунта и връщането на власт на архиепископ Макариос III.

Въпреки възстановяването на статуквото Турция отказва да изтегли войските си, с аргумента за необходимостта от защита на кипърските турци. Този отказ е възприет от международната общност като нарушение на Договора за гаранциите и така остров Кипър се оказва разделен на северна част, контролирана от Турция и южна част, намираща се под контрола на кипърските гърци.

През 1983 г. Севернокипърската турска република обявява независимост, но единствената държава, която я признава е Турция. Декларацията за независимост на Севернокипърската турска република е отхвърлена както от Република Кипър, така и от ООН.
СКТР е отделена от останалата част на Кипър посредством буферна зона. Линията, разделяща острова на два сектора (т.нар. „Зелена линия”), се охранява от контингент на ООН. Столицата на Севернокипърската турска република е северната част на град Никозия, чиято южна част съответно е столица на Република Кипър.

1988 г. Палестинският Народен съвет обявява създаването на държавата Палестина.До Първата световна война под името Палестина се разбират земите между град Рафа (югозападно от град Газа) и долината на река Литани. Източната линия е между река Йордан и град Аман.

През 20-те години на 20  в. еврейската имиграция в Палестина е изключително активна. През този период там се заселват повече от 100 000 евреи срещу едва 6 000 неевреи. От 1939 г. ционистите започват да осъществяват плана за нелегална миграция на хиляди евреи в Палестина, познат в историята като Алия Бет.

През май 1947 г. се създава специална комисия за Палестина на ООН, която разглежда два варианта – единият се състои в предложението за създаване на две независими държави – палестинска и еврейска, като град Йерусалим е поставен под международно управление. Вторият предлага създаването на федерална държава с две отделни административни структури. Арабското население и ръководството на палестинската общност отхвърлят становището на световната организация. Евреите обаче го приемат.

След първата арабо-израелска война през 1948 г. фактически се установява само една държава – Израел. Териториите определени за арабска държава, се заграбват от съседните Йордания, Сирия и Египет.

Създаването на независима държава Палестина е обявено на 15 ноември 1988 г. в Алжир на сесия на Палестинския национален съвет – висшия съвещателен орган на ООП, с 253 гласа „за”, 46 „против” и 10 въздържали се. Палестинската автономия се създава чак през 1994 г., но и до днес политическият й статут е предмет на остри спорове.

Фактически обаче Държава Палестина не съществува като реален суверенитет, но това не е пречка по силата на международното публично право провъзгласената държава да получава признание. Според ООП държавата е под фактическа израелска окупация. Секторът Газа и Западния бряг на река Йордан са два самостойни ексклава, разделени от територията на Израел, като всеки от тях има своя организация по обективното стечение на обстоятелствата.

На 29 октомври 2012 г. Генералната асамблея на ООН предоставя на Държавата Палестина статут на държава-наблюдател при ООН. На 5 януари 2013 г. с указ на Председателя на Палестинската национална администрация Махмуд Абас, вместо досегашното „Палестинска национална администрация” започва да се използва в официални документи името „Държава Палестина”.

1988 г. в СССР се осъществява единственият полет на безпилотната космическата совалка „Буран”. Първият полет е осъществен в 3.00 ч. (по Гринуич). Корабът е изведен в орбита с помощта на ракета-носител „Енергия”, без екипаж на борда – корабът се управлява от земята.

Космическият кораб за многократно използване е създаден в СССР в средата на 80-те години. Построяването му било възложено на Тушинските машиностроителни заводи, разположени в северозападната част на Москва. „Буран” бил предназначен за многократно използване, като с негова помощ било възможно извеждането на космически апарати в космоса.

„Буран” обикаля Земята два пъти за 206 минутен полет. При връщането си изпълнява автоматично кацане на площадката до космодрума Байконур, където въпреки скоростта на странично духащия вятър от 17 м/сек каца само на 3 м встрани и 10 м по-напред от обозначеното за кацане място.

Програмата е прекратена през 1993 г., а корабът е унищожен през 2002 г. при инцидент с хангара, в който се съхранявал. По план е трябвало да бъдат построени пет орбитални кораба, от които са построени само два, а третият е недостроен.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook