Интересни факти от днес, 10 декември
Мартин Лутер е роден като син на миньора Ханс Лутер. Вследствие на обет, даден заради една силна буря, на 17 юли 1505 г. той постъпва в Ордена на августинците еремити във Ерфурт, където в 1507 г. е ръкоположен за свещеник. В 1512 г. става доктор по теология във Витенберг. Първата си лекция за псалмите младият духовник изнася през 1513 г., следват лекции за Писмото до римляните и за Писмата до галатяните и евреите.
Оповестяването на индулгенцията в полза на новия строеж на Църквата Св. Петър в Рим по шумен начин предизвиква противоречие у Лутер. Индулгенцията представлява бележка за опрощаване на греховете, издавана от църквата на вярващите. В 16 в. се шири масова търговия с тях. Възмутен от това, Лутер формулира прочутите си 95 тези, които на 31 октомври 1517 г. заковава на вратата на църквата във Витенберг с цел диспут с учени и ги изпраща на майнцкия архиепископ и епископа на Бранденбург с искането за писмено контрастановище.
Лутеровите тези неочаквано за самия него намират неподозирано широко разпространение. В 1518 г. майнцкият архиепископ и доминиканците повдигат обвинение в Рим. В разпита, проведен от кардиналският легат Кайетан ди Вио през октомври с.г. в Аугсбург, ученият отказва да се отрече от тезите си. На Лайпцигския диспут през юли 1519 г. той отхвърля безпогрешността на всеобщите събори. От Оповестяването на оправданието, следва неговата критика към Папството, което според схващането му не обръща внимание на ясния и точен превод на Светото писание.
Булата ,,Exsurge Domine” от 15 юни 1520 г. настоява за подчинението му. Лутер отговаря с публикуването на три големи програмни труда ,,Към християнската аристокрация на немската нация за оздравяване на християнското съсловие” (август 1520 г.), ,,За вавилонския плен на Църквата” (октомври 1520 г.) и ,,За свободата на един християнски човек” (ноември 1520 г.), чрез които той печели по-голямата част от немския народ за себе си.
На 10 декември с.г. тържествено изгаря папската була за осъждането му. На Вормския райхстаг категорично отказва да се отрече от учението си. На 3 януари 1521 г. Лутер е анатемосан от папа Лъв X. Последните години от живота си посвещава на пасторска дейност.
1799 г. Франция става първата страна в света, която въвежда метричната система, основана на метъра и килограма.
През 1791 г. Националното събрание и крал Луи XVI възлагат на специален комитет на Френската академия на науките разработването на унифицирана и рационална система за измерване. Групата, сред участниците, в която са химикът Антоан Лавоазие и математиците Пиер-Симон Лаплас и Адриан-Мари Льожандр, прилага принципите за свързване на дължина, обем и маса, изложени от английския духовник Джон Уилкинс през 1668 г., както и концепцията за използване на дължината на земния меридиан като основа на дефиницията на единица за дължина, предложена през 1670 г. от французина Габриел Мутон.
На 30 март с.г. Националното събрание приема предложените от комитета принципи на новата десетична система за измерване и организира геодезични измервания между Дюнкерк и Барселона, за да се определи дължината на меридиана. На 11 юли 1792 г. комитетът предлага наименованията „метър”, „ар”, „литър” и „грав” за единиците за дължина, площ, обем и маса. Комитетът предлага и имената на производните единици да се образуват чрез добавяне на десетични представки, като „санти-„ за една стотна и „кило-„ за хиляда.
Закон от 7 април 1795 г. дефинира единиците грам и килограм, които заменят дотогавашните граве и грав, а на 22 юни 1799 г., след като Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф Дьоламбр завършват измерването на меридиана, в Националния архив са поставени стандартните образци за метър и килограм. На 10 декември 1799 г. е приет законът, с който във Франция окончателно се въвежда метричната система.
1845 г. британският инженер Робърт Томпсън патентова пневматичната гума. Той прави изобретението си едва 23-годишен и без да има никакво специално образование. Още 14-годишен той напуска училище и заминава за САЩ, за да учи търговия. Две години по-късно се връща в родината си и се отдава на химия, електроинженерство и астрономия с помощта на тъкач, разбиращ от математика.
На 17 години баща му завещава работилницата си за платове, в която той бързо прави сериозни подобрения. През следващите години задълбочава инженерните си познания в Абърдийн и Глазгоу, постъпва на работа в местна инженерна компания и работи по изграждането на много жп линии на Острова.
След патентоването на пневматичната гума във Великобритания Томпсън взема и френски (1846 г.), и американски (1847 г.) патент за нея. Неговата гума представлява кух пояс от индийски каучук, напълнен с въздух и обвит с по-твърдо покритие. През 1847 г. с тези гуми са оборудвани няколко теглени от коне карети, които возят важни персони из Лондон.
Ефектът веднага е налице, тъй като пътуването става далеч по-удобно и по-тихо. Гумите пък издържали средно по около 1000 км, без да се спукат. До края на живота си през 1873 г. Томпсън продължава да прави изобретения или да подобрява вече направените.
1868 г. в Лондон заработва първият в света уличен светофар. Той бил монтиран пред Уестминстърския дворец от изобретателя Джон Пийк Найт.
Още преди масовото навлизане на автомобилите трафикът в Лондон започнал да става непоносим. Файтоните се блъскали, а файтонджиите обменяли помежду си различни поздрави. Трябвало да се намери решение на проблема.
На външен вид първият уличен светофар приличал на сигналите, инсталирани по железопътните линии по онова време. Имал семафорни стрелки, работил с газ, а специална ръчка активирала червената и зелена светлина. Само три седмици след монтирането обаче, на 2 януари 1969 г., газовият светофар избухнал и ранил стоящия наблизо полицай.
Едва през 1912 г. американският полицай Лестър Уайър разработил първия електрически светофар в Солт Лейк, Юта. Две години по късно компанията American Traffic откупила патента и монтирала първата светофарна система в Кливлънд, Охайо, на ъгала на „Юклин Авеню” и 105-та улица.
Първата светофарна мрежа е инсталирана в Солт Лейк Сити през 1917 г. и била съставена от шест свързани светофара, които били контролирани едновременно от ръчно управление.
1898 г. в резултат на договор между САЩ и Испания Куба става независима държава. Когато Колумб пристига в края на 15 в., той обявява острова за испанска територия и го нарича Исла Хуана, по името на принц Хуан Астурски.
През 1512 г. Диего Веласкес де Куеляр завоюва целия остров и изгражда първия испански град там – Нуестра Асунсион де Баракоа, а след това се създават Сантяго де Куба, Баямо, Пуерто Принсипе и Хавана, която става столица през 1515 г.
Благодарение на цветущата търговия, през средата на 18 в. Хавана вече е най-развитият град в региона. През 1762 г. Англия завоюва Хавана. Само една година по-късно обаче френско-английско-испанският мирен договор връща Куба на Испания, като в замяна Испания се отказва в полза на Англия от Флорида.
В началото на 19 в. започват движения за независимост. Някои искат реформи, други независимост, трети – присъединяване към САЩ. Първото значително въстание започва през 1868 г. и е ръководено от Карлос Мануел де Сеспедес. Борбата пропада през 1878 г. поради вътрешни противоречия между въстаниците. Жертвите са над четвърт милион.
Тогава излиза на сцената Хосе Марти. Той постига през 1886 г. отмяната на робството. В резултат отмяната на робството и отпадането на евтина работна ръка, много плантации фалират, започва уедряване на поземлената собственост. Американският едър капитал от тогава става господстващ в захарната и тютюневата индустрия на Куба.
През 1895 г. избухва втората война за независимост. В бой пада самият Хосе Марти. През 1898 г. САЩ се намесват във войната на страната на въстаниците. Така Куба, по силата на испано-американския парижки мирен договор, става владение на САЩ.
През 1902 г. Куба става независима република. Приета е обаче т.нар. Декларация Плат, съгласно която САЩ имат право да се намесват във вътрешните работи на Куба „с цел запазване на нейните стабилност и суверенитет”. Декларацията Плат е отменена чак през 1934 г., когато Куба на практика възвръща пълния си суверенитет.
1901 г. раздадени са първите Нобелови награди. Днес мнозина смятат, че това е най-голямото световно признание.
Наградите се присъждат всяка година на хора, които са провели забележителна научноизследователска работа, разработили са впечатляващи методи или умения, или са направили изключителен принос за развитието на обществото в областите физика, химия, литература, мир и медицина или физиология.
Наградите започват да се раздават съгласно завещанието на Алфред Нобел, шведски индустриалец и изобретател на динамита. Той подписва завещанието си в Шведско-норвежкия клуб в Париж на 27 ноември 1895 г. Подбудите му са свързани с шока от пораженията, до които е довело неговото изобретение и желанието да бъдат възнаградени хората, които служат на човечеството.
Първата Нобелова награда е връчена на 10 декември 1901 г., пет години след смъртта на Нобел. Церемонията по връчването на Нобеловите награди по традиция се насрочва на 10 декември, годишнината от смъртта на Нобел, в Стокхолм и в Осло.
1906 г. американският президент Теодор Рузвелт спечелва Нобелова награда за мир и става първия американец спечелил Нобелова награда.
Маккинли и Рузвелт печелят президентската надпревара през 1900 г. срещу Уилям Дженингс Брайън и Алдай Стивънсън старши. Рузвелт е един от най-младите вицепрезиденти в историята.
Убийството на Маккинли през 1901 г. е това, което дава президентската длъжност на Рузвелт. Той полага клетва на 14 септември 1901 г. в Бъфало, Ню Йорк. Рузвелт се наслаждава на президентството и сякаш е навсякъде.
През 1904 г. Рузвелт се кандидатира за втори самостоятелен мандат и печели национална победа. През 1905 г. той става първият президент, който посещава Япония и Русия с цел да установи по-добри отношения с тях и да посредничи за постигане на мир между двете страни. В резултат на това Рузвелт печели Нобелова награда за мир през 1906 г. Той е първият американец с това отличие въобще.
И въпреки изключителната си популярност той решава да не се кандидатира за нов мандат през 1908 г., решение за което по–късно ще съжалява до края на живота си. Вместо това дава подкрепата си на своя дългогодишен приятел и военен министър Уилям Тафт, за когото смята, че ще продължи неговата политика.
1941 г. японската армия завладява американския остров Гуам. Гуам бил разглеждан като източния бастион на Филипините от планиращите звена на двете страни. Контролът над острова бил задължителен за контрола над комуникационната линия Хаваи – Филипини.
В предвоенното планиране американските замисли не предвиждали възможността Японската империя да завладее острова. На Гуам в началото на декември 1941 г. се намирал гарнизон от 365 морски пехотинци и 308 души от местното опълчение. На въоръжение те имали само пушки и леки картечници. Морските сили на острова включвали три патрулни кораба и един стар флотски танкер.
В ранното утро на 8 декември 1941 г. губернаторът на Гуам получил телеграма от Пърл Харбър за началото на войната между Япония и САЩ. На свиканото екстрено съвещание губернаторът, командващият батальона морски пехотинци и представителят на местните плантатори решили да отбраняват острова.
За Гуам войната започнала в 8.27 ч. същия ден, когато излетелите от Сайпан японски самолети нанесли удар по резервоарите на „ПанАм”, празните казарми на морската пехота и корабите в пристанището. В нощта срещу 10 декември защитниците на Гуам се били окопали на полуостров Ороте, а населението се било изпокрило в планините. В 3.00 ч. започнало дебаркирането на морските пехотинци от 5-то отбранително базово съединение северно от Агана и батальоните на Подразделението от Южните Морета. Последните се разтоварвали северно от морските пехотинци, на южното и източно крайбрежие на Гуам.
Около 4.00 ч. японските морски пехотинци достигнали позициите на защитниците на острова и ги атакували от движение. В 7.00 ч. губернаторът на Гуам капитулирал и предал първото американско владение на Японската империя.
1945 г. Правителството на САЩ дава съгласие за изграждане на главна резиденция на ООН в Ню Йорк. Сградата е издигната върху подарена от Рокфелер земя.
1948 г. Общото събрание на ООН приема Всеобща декларация за правата на човека.Тя е преведена на поне 375 езика и диалекта, което я прави най-превежданият документ в света. Декларацията е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества.
Натискът за приемане на международен документ от подобно естество набира сили по време на Втората световна война. В обръщението си за състоянието на Съюза през 1941 г. американският президент Франклин Рузвелт призовава за защита на четирите „най-важни” човешки свободи: на словото и изразяването, на религията и вярата, свобода от лишения, свобода от страх.
Документът се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони. Заедно с Международния пакт за икономически, социални и културни права, както и с Международния пакт за гражданските и политическите права тя съставя Международната харта за правата на човека.
Всеобщата декларация започва с Преамбюл, съставен от седем параграфа и е съпроводена с декларация, която „обявява” Декларацията. Във всеки от членовете е посочена причина за приемането й. В първия параграф се посочва, че признаването на човешкото достойнство на всички хора е в основата на справедливостта и мира в света.
В основата си структурата на Декларацията е дело на френския юрист Рене Касен, който изработва втория вариант на документа, въз основа на подготвения от Хъмфри първоначален проект.
1964 г. френският писател Жан-Пол Сартър отказва да приеме присъдената му Нобелова награда за литература като израз на пацифистките си убеждения и против откритието на Алфред Нобел.
Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция от немската окупация. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско издание „Модерните времена”, което той основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Раймон Арон.
Сартр е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, който не задоволява изискванията му за свобода. Сартр членува в комунистическата партия до 1956 г., когато е потушено въстанието в Будапеща. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите, и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.
В официалното си съобщение Академията възхвалява писателя за „неговото творчество, което чрез духа на свободата и търсенето на истината, е упражнило широко влияние върху нашата епоха”.
Тогава Сартр пише писмо до Академията, в което обяснява защо е отказал. „Много дълбоко съжалявам, че този въпрос заприлича на скандал: дават награда, а някой я отказва. Споменах две причини: лични причини и обективни причини. Личните причини са следните: моят отказ не е акт на импровизация. Винаги съм отказвал официалните отличия. Когато след войната през 1945 г. ми предложиха Ордена на почетния легион, аз го отказах, въпреки че имах приятели в правителството. По същия начин никога не съм желал да вляза в „Колеж дьо Франс”, както ми предложиха някои мои приятели. Не е едно и също дали се подписвам Жан-Пол Сартр или Жан-Пол Сартр, носител на Нобелова награда”.
Единственият проблем е, че тази награда не може да бъде отказана. Регламентът на Нобел не дава на лауреата тази привилегия. В замяна на това, академиците си запазват правото да отпуснат или да не отпуснат дотацията. Така че през 1964 г. Сартр не получава обещания чек за 273 000 шведски крони.
1975 г. активистът Андрей Сахаров е награден с Нобелова награда за мир, приета от неговата жена. Той е един от създателите на водородната бомба, но става известен като защитник на човешките права и гражданските свободи в Съветския съюз.
Сахаров е роден в Москва и постъпва в Московския държавен университет през 1938 г. В края на войната Сахаров изследва космическото лъчение, а в средата на 1948 г. е включен в проекта за създаване на съветска атомна бомба, ръководен от Игор Курчатов. След като се премества в Саров през 1950 г., той играе важна роля в следващия етап – създаването на водородна бомба.
През същата година Сахаров става доктор на физическите науки и академик. През следващите години продължава да работи в Саров, като участва в създаването на първите истински съветски водородни бомби (1955), както и на „Цар бомба” (1961), най-мощното устройство, взривявано в историята.
В края на 50-те години Сахаров проявява загриженост към моралните и политически последствия от своята работа. Политически активен през 60-те, той се обявява против разпространението на ядрени оръжия. Настоявайки за прекратяване на атмосферните опити, той спомага за подписването през 1963 г. в Москва на Договора за частична забрана на ядрението опити. През 1965 г. се завръща към фундаменталната наука и работи в областта на космологията, като продължава да се противопоставя на политическата дискриминация.
През 1970 г. е сред основателите на Московския комитет за правата на човека и попада под засилен натиск от страна на правителството. През 1973 г. Сахаров е номиниран за Нобелова награда за мир, която е връчена на 10 декември 1975 г. на жена му, тъй като на него не му е разрешено да напусне Съветския съюз. Той е арестуван на 22 януари 1980 г. след протестите му срещу Съветското нахлуване в Афганистан през 1979 г. и е заточен в Горки, затворен град, недостъпен за чуждестранни наблюдатели.
Между 1980 и 1986 Сахаров е държан под строго полицейско наблюдение. В своите мемоари споменава, че техния апартамент в Горки периодично е бил обект на претърсвания и обири. Той остава изолиран, но не отстъпва от възгледите си и през 1986 г. му е разрешено да се завърне в Москва, когато Михаил Горбачов започва политика на перестройка и гласност. Сахаров умира от инфаркт на 14 декември 1989 г. на 68-годишна възраст
1989 г. в Чехословакия е избрано първото некомунистическо правителство, а президентът Густав Хусак подава оставка. Чехословакия е управлявана от Комунистическата партия от 25 февруари 1948 г. По време на това управление няма официални опозиционни партии. Дисиденти периодично публикуват домашно направени издания, но са преследвани от тайната полиция, а обществото се страхува да ги подкрепя.
Ситуацията започва постепенно да се променя след обявяването на Перестройката на Михаил Горбачов през 1985 г. Чехословашките комунисти на думи подкрепят процеса, но на практика извършват много малко реални промени и дори да се говори за Пражката пролет от 1968 г. все още е табу. През 1988 и 1989 г. се провеждат първите антиправителствени демонстрации, потушени от полицията.
Най-големият импулс за революцията дават промените в близките страни – до 16 ноември всички съседни на Чехословакия страни, с изключение на Съветския съюз, отхвърлят комунистическото управление, Берлинската стена пада на 9 ноември, а гражданите на Чехословакия гледат всичко това по телевизията. Съветският съюз също подкрепя промяна сред управляващия елит на Чехословакия, въпреки че не одобрява отхвърлянето на комунистическия режим.
Комунистическото управление в Чехословакия се разпада в края на 1989 г. На 10 декември Густав Хусак е принуден да председателства назначаването на първото некомунистическо правителство на страната за повече от 40 години. Скоро след това той подава оставка като президент. През 1990 г. е изключен от комунистическата партия. Густав Хусак умира почти забравен на 18 ноември 1991 г.
2001 г. астрономите Скот Шепърд, Дейвид Джуит и Ян Клайн откриват спътника Автоноя. Ден по-рано екипът открива друг естествен спътник на Юпитер – Спонда.
Автоноя е малко по размери тяло с диаметър от 4 км и се намира на ретроградна орбита около Юпитер. Принадлежи към групата на Пасифая. Първоначалното означение на спътника е S/2001 J 1.
2009 г. състои се премиерата на филма „Аватар”. Научнофантастичният филм е написан и режисиран от Джеймс Камерън. Главните роли са изпълнени от Сам Уортингтън, Зоуи Салдана, Сигорни Уийвър и Стивън Ланг.
Работата по филма започва през 1994 г., когато Камерън написва сценарий от 114 страници. Снимките трябвало да започнат след завършването на „Титаник” и да приключат през 1999 г., но според режисьора „било необходимо филмовата технология да навакса”. В началото на 2006 г. Камерън развива сценария за езика и културата на Пандора, като кани д-р Пол Фромър, професор по лингвистика в Университета на Южна Калифорния, да създаде изцяло нов език, специално предназначен за На’ви. Впоследствие той създава не само езика, но измисля и граматиката му, начина на произношение и писане.
Историята във филма стартира през 2154 г. и фокусира епичен конфликт на луната Пандора, който се води между местните триметрови хуманоидни същества – На’ви и земните колонисти. Поради силно токсичната атмосфера на луната хората са принудени да използват Аватари – изкуствено създадени тела от ДНК на определен човек и ДНК на местните На’ви. Човекът, от който е взета ДНК, е единственият, който може да управлява Аватара си. Хората използват аватарите главно, за да комуникират с На’ви и да изучават заобикалящата ги среда.
„Аватар” e филмът, събрал най-много приходи от кинопрожекции в историята на киното. В САЩ филмът прекарва 7 седмици начело на класацията по приходи и събира общо 760,5 млн. долара. От прожекции в останалата част на света филмът събира още 2,02 млрд. долара.
Любопитен факт е, че поради огромния успех на „Аватар” е планирано заснемането на три продължения. Трите филма ще бъдат заснети един след друг без прекъсване в Нова Зеландия, където е заснет ипървия филм.
Излизането на „Аватар 2” за прожекции е планирано за декември 2016 г., докато „Аватар 3” се очаква през декември 2017 г., а „Аватар 4” – в края на 2018 г.
В България:
1977 г. в чест на 100-годишнината от освобождението на Плевен от османска власт в града е открита панорамата „Плевенска епопея”. Панорамата, изградена на бившето бойно поле, е втората по големина в света (от общо 33 панорами).
За нейното изграждане Секретариатът на ЦК на БКП взема специално решение, с което се материализира идеята за изграждане панорама на епичните плевенски боеве. Идеята води началото си от 80-те години, когато в Москва е показана панорамата „Сраженията при Плевен” от руския художник Филиппото.
Ревностен радетел и пропагандатор на идеята за изграждането на панорама в Плевен е ген. Иван Винаров. Реализацията на панорамата се осъществява под ръководството на ОК на БКП-Плевен, подкрепено от Областния комитет на КПСС в Ростов на Дон, с който Плевенски окръг е побратимен.
Панорамата описва битките по време на Руско-Турската война през 1877-1878 г., в резултат на която България се освобождава от Турско робство. В комбинация и с помощта на картини, пластики и художественото изкуство всичко е направено напълно реалистично, за да напомнят на поколенията за най-кървавите битки, които са се водили по тези места.
Изкопните работи започват на 19 януари 1977 г. в района на Скобелевия парк музей непосредствено до редута „Кованлък”, където по време на третия щурм за Плевен се водят епични боеве. Главен изпълнител на строежа е Строително-монтажният комбинат в Плевен. Под ръководството на ОК на БКП и ОНС активно участие вземат и много промишлени, селскостопански, строителни, военни и други организации и предприятия от Плевен и окръга. Ежедневната работа се ръководи от оперативен щаб под председателството на първия секретар на ОК на БКП Пенко Герганов. В помощ на строителите масово се включва цялото плевенско гражданство.
Проектите за панорамата са дело на плевенските архитекти Пламена Цонева и Иван Петров. В проектирането на инженерните съоръжения участват много съветски и български проектантски институти. Архитектурната част на панорамата е изградена за малко повече от осем месеца.
Архитектурното тяло на Панорамата има формата на пресечен конус, носен от четири стилизирани щика, които олицетворяват силата на руското оръжие, донесло свободата. Височината на корпуса с щиковете е 47 м, общата кубатура е 54 000 куб.м. Щиковете носят четири хоризонтално разположени пръстена, три от които символизират трите щурма на Плевен, трите гребена на Зелените възвишения, където се водят боевете при третия щурм. Четвъртият пръстен – декоративно-пластичен фриз – символизира блокадата на Плевен.
На 29 август започва изписването на панорамното платно. То се извършва по проект и под ръководството на народния художник на РСФСР Николай Василйевич Овечкин. В изпълнителския колектив са включени 10 съветски и двама български художници – Христо Бояджиев и Диониси Дончев. Изписването на панорамното платно и изграждането на предметния план завършва на 6 декември, а на 10 декември 1977 г. в деня на годишнината от Освобождението на Плевен от османско иго панорамата е открита тържествено.
От 1997 г. с решение на Общинския съвет датата се отбелязва като Ден на признателност на град Плевен към загиналите за неговото освобождение и се почита годишнината от Плевенската епопея.
инфо: dariknews.bg
Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.
Благодарим Ви!
Последвайте ни във Facebook
Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.
Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.