Интересни факти от 24 ноември

1859 г. британският естествоизпитател Чарлз Дарвин публикува научния си труд „Произход на видовете”. Английският учен пръв дава идеята за еволюцията на всички видове в течение на времето от общ прародител посредством процес, който нарича естествен отбор.

1642 г. Абел Тасман става първият европеец, открил остров Земя на Ван Димен (дн.  Тасмания). Тасман е роден в бедно семейство през 1603 г. в Лутегаст, Нидерландия – село в провинцията Гронинген. През 1633 г. вече като изпитан моряк заминава за остров Ява. Там се среща с тогавашния генерал-губернатор на Нидерландската източноиндийска компания Антон Ван Димен и е приет на работа в компанията.

От 1629 г., официално от 1636 г. до 1645 г. Антон Ван Димен е генерал-губернатор на Нидерландска Източна Индия. Неговото управление се характеризира с широка военна и търговска експанзия – отвоюва от португалците Малака и Цейлон, овладява остров Тайван, основава холандска търговска база в Нагазаки, Япония, укрепва позициите на Холандия в Индия. За осъществяване на своите планове Ван Димен изпраща в различни посоки отлично организирани експедиции, начело с най-опитните и даровити моряци. Един от тези лоцмани е и Абел Тасман.

През 1639 г. Ван Димен организира експедиция с два кораба в северната част на Тихия океан. Начело е поставен опитния моряк Матис Кваст, а за щурман на втория кораб е назначен Тасман. Задачата не експедицията се състои в това, да се открие тайнствения остров, „открит” от испанците на изток от Япония. Експедицията на оправдава надеждите на генерал-губернатора, но затова пък изследва японските води и достига до Курилските острови.

По време на плаването Тасман се проявява като блестящ кормчия и превъзходен командир. След много трудности корабите достигат до Формоза (дн. Тайван) като 40 от 90-членния екипаж умират от скорбут. Тасман самостоятелно открива островите Бонин, а след това успява да върне единствения оцелял кораб в Ява. Следват други плавания до Япония през 1640 г. и до Палембанг в Южна Суматра – 1642 г., където сключва търговски договор със султана на града.

През януари 1642 г. получава задачата да открие Южната Земя (Антарктида), като тогава се смятало, че се намира някъде в южния Пасифик. За изпълнението на тази задача компанията отпуска на Тасман два кораба „Хемскерк” – малък боен кораб и „Зеехен” – бързоходен товарен кораб с екипаж общо около 100 човека.

На 14 август корабите отплават от Батавия и на 5 септември пристигат на остров Мавриций. В днешни дни може да ни се вижда странно, че Тасман достига първо до Мавриций. Причината за това е, че не винаги най-добрият маршрут е най-късият. Посоката на вятъра по това време е от най-голямо значение. Тасман имал някакви познания относно преобладаващите ветрове затова избрира Мавриций като отправна точка, след което се насочва на юг, после на юг-югоизток.

На 24 ноември холандците откриват висок бряг стъпват на него. Името, което Тасман дава на земята е Земя Ван Димен на името на нидерландския генерал-губернатор в Индонезия, а всъщност открива остров Тасмания. На югоизточното и източното крайбрежие на острова са открити залива Щорм, полуостров Тасман, остров Мария, остров Схаутен и полуостров Фрейсине.

Тасман очаквал да продължи на север, но вятърът бил неблагоприятен и го отвежда на изток, като за една седмица от 5 до 13 декември пресича морето, което по-късно е кръстено на негово име – Тасманово море. На 13 декември става първият европеец, който стъпва на северозападния бряг на Южния остров на Нова Зеландия – нос Фаулуинд и продължава на североизток покрай нос Феръуел (най-северната точка на Южния остров).

На 19 януари 1643 г. Тасман достига до архипелага Тонга, където пребивава до 1 февруари. От Тонга експедицията се насочва на северозапад и откриват островите Фиджи. На 22 март Тасман открива атола Онтонг-Джава. Продължава на северозапад, на 1 април открива остров Нова Британия, а след това островите Виту. Завива на запад, на север от Нова Гвинея открива островите Умбой и Лонг, проследява около 1000 км от северното крайбрежие на Нова Гвинея и се завръща в Батавия на 15 юни 1643 г.

Веднага след завръщането си по заповед на Антон Ван Димен Тасман започва да подготвя нова експедиция, този път на юг към Австралия. За тази цел в началото на 1644 г. са оборудвани три кораба с екипаж от 110 човека. Резултатите от това плаване надминават всякакви очаквания. Тасман преминава покрай откритите от Вилем Янсзон през 1606 г. и Ян Карстенс през 1623 г. източни брегове на залива Карпентария. След това открива и проследява цялото южно и западно крайбрежие на залива Карпентария, като открива редица малки острови, включително остров Грут Айлънд и северното крайбрежие на полуостров Арнхемлънд, където открива залива Ван Димен и протока Дъндас, свързващ го с океана. Заобикаля от север островите Мелвил и Батърст и плава покрай северозападното крайбрежие на Австралия, от където на 4 август 1644 г. се завръща в Батавия.

По този начин Тасман изтрива от картата големите „бели петна” в района залива Карпентария и северозападното крайбрежие на Австралия, като открива повече от 5500 км от бреговата линия на континента. Западната част на континента приема след неговото плаване контури, които виждаме и на съвременните карти. Резултатите от двете експедиции на Тасман обаче разочароват Нидерландската Източно-индийска компания, защото практически Тасман не намира нито злато, нито подправки – открива главно пустинни брегове и земи.

1859 г. британският естествоизпитател Чарлз Дарвин публикува научния си труд „Произход на видовете”. Английският учен пръв дава идеята за еволюцията на всички видове в течение на времето от общ прародител посредством процес, който нарича естествен отбор.

Книгата е смятана за един от основополагащите трудове в историята на науката и може би най-значимия за биологията. Пълното име на труда е „On The Origin of Species by Means of Natural Selection, or The Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life”. „Произход на видовете” излиза от печат в тираж от 1250 екземпляра, който още същия ден е изчерпан.

Дарвин развива интереса си към естествената история по време на следването си по медицина в университета в Единбург и по теология в Кеймбридж. По време на петгодишното плаване с кораба „Бийгъл“ Дарвин се утвърждава като специалист по геология. Озадачен от географското разпространение на дивите животни и фосилите, които събира по време на пътешествието, Дарвин започва да изследва трансмутацията на видовете, което дава начало на неговата теория за естествения отбор през 1838 г.

На 11 януари 1844 г. Дарвин споделя в писмо до ботаника Джоузеф Далтон Хукър своята теория, като добавя в типичен мелодраматичен стил „чувството е като да признаеш, че си извършил убийство”. Хукър отговаря „възможно е това, което описвате, да се случва на много места, както и да съществува постепенна промяна на видовете. Ще съм очарован да чуя как според вас се случва тази промяна, понеже нито едно от досега изказаните мнения не ме удовлетворява”.

През юли първоначалният „план” на Дарвин набъбва до „Есе” от 230 страници, което трябвало да се допълни с резултатите от неговите проучвания, в случай на преждевременна смърт. През ноември в публичното пространство избухва дискусия, породена от идеите за еволюционен прогрес, изказани в наскоро публикувания труд „Следи от естествената история на творението”. Авторът е анонимен, а публикацията става бестселър и увеличава обществения интерес към въпроса за трансмутацията.

През 1847 г. Хукър прочита „Есето” на Дарвин и му дава своето мнение във вид на бележки. Тази тиха критика е именно това, от което Дарвин се нуждае. Хукър задава въпроси относно мнението на Дарвин, че е невъзможно да има нови и нови „актове на сътворение”. Дарвин възобновява работата по теорията си през 1854 г.

Междувременно в една статия на Алфред Уолъс, посветена на „Въведение във видовете”, Лайъл намира сходни моменти с мислите на Дарвин, поради което го подтиква да побърза с публикацията, за да гарантира авторството на идеите си. Въпреки че Дарвин не съзира заплаха в това отношение, той започва да работи първоначално по една кратка статия. С времето обаче тя се разраства и става „голяма книга, посветена на видовете”, озаглавена „Естествен отбор”.

Дарвин продължава проучванията си, събирайки информация и образци от естествоизпитатели от целия свят, включително и Уолъс, който по това време работи в Борнео. През декември получава писмо от Уолъс, в което той го пита дали книгата ще изследва произхода на човека. Дарвин отговаря, че би избегнал тази „толкова натоварена с предразсъдъци” тема, като същевременно окуражава Уолъс да продължи да работи по въпросите, добавяйки накрая „Аз отивам още по-далече от вас”.

Книгата на Дарвин е написана наполовина, когато на 18 юни 1858 г. получава статия от Уолъс, в която се описва естествения отбор. Дарвин бива шокиран от факта, че е „изпреварен”. По молба на Уолъс препраща статията на Лайъл и въпреки, че Уолъс не говори за публикуване, Дарвин изразява готовността си да я изпрати за публикуване в което и да е списание, посочено от Уолъс. Точно по това време наскоро роденото дете на Дарвин, Чарлз Уоринг Дарвин, заболява от скарлатина. Дарвин оставя нещата в ръцете на Лайъл и Хукър. Те решават да се направи обща презентация пред Линеевското дружество на статия под заглавие „Върху склонността на видовете да образуват вариетети и увековечаването на вариететите и видовете посредством естествен отбор”.

Непосредствената реакция на обявяването на теорията е сравнително слаба. Статията бива публикувана в изданието на дружеството през август, препечатана в няколко други списания и удостоена с няколко критики и читателски писма. Президентът на Линеевското дружество отбелязва през май 1859 г., че предходната година не е била белязана от никакво революционно откритие. В продължение на 13 месеца Дарвин работи упорито по съкратената версия на неговата „голяма книга”.

Фактът, че еволюцията съществува, е приет от научната общност и лаиците още докато Дарвин е жив, но теорията му за естествения отбор започва да се приема за основно обяснение на еволюционния процес през 30-те години на 20 в. Днес теорията на Дарвин е в основата на съвременната еволюционна теория. В своя съвременен вид тя представлява основата на биологията, като дава единно логично обяснение на биоразнообразието.

1961 г. Общото събрание на ООН излиза с декларация за забрана използването на ядрено оръжие. Организацията на обединените нации е създадена от желанието за гарантиране на световния мир. Малко след създаването си обаче тя попада в една нова военна обстановка – тази на Студената война. Организацията се оказва неподготвена за конфликта между Съветския съюз и Западните сили. Тя се проваля в изпълнението на част от приоритетите си и постепенно добива второстепенна роля.

С оглед на подсигуряване изпълнението на мироопазващата функция на организацията през ноември 1950 г. Общото събрание одобрява предложената от САЩ Резолюция „Обединение за мир”. Тя призовава към незабавно отчитане на заплахите за световната сигурност и препоръчва колективни мерки, включващи използване на въоръжени сили при нужда.

За да се бори с различни от оръжия за масово поразяване е съставена Комисия за конвенционални оръжия. Напредък в тази посока така и не се осъществява, след като идеите на Запада и СССР отново нямат допирни точки. През 1949 г. по инициатива на комисията Общото събрание одобрява план, според който всяка страна трябва да ѝ предостави пълна информация за наличните си конвенционални оръжия и военни сили. Но отказът на Съветския съюз да приеме решението довежда и до неизпълнението му.

Общото събрание гласува да слее двете комисии през 1952 г. в Комисия по разоръжаването, признавайки взаимовръзката между отделните страни на проблема. Новата структура, състояща се от членовете на Съвета за сигурност и Канада, трябва да приготви предложения за регулирането, ограничаването и балансираното намаляване на всички въоръжени сили. Друга нейна задача е да осигури използването на атомна енергия само за мирни цели посредством ефективен международен контрол.

В годишния си доклад към Дванадесетото общо събрание, което е свикано през 1957 г., генералният секретар Даг Хамаршелд твърди, че годината е била белязана от най-целенасочените и интензивни усилия на членовете на Подкомитета по разоръжаване да открият общ език. Вместо да изработят подробен и общ план за разоръжаване, те се насочват към сключването на първоначално споразумение. След десетилетие в застой има надежда за постигането на ограничена договореност. Такава обаче не се появява. През същата година е учредена Международна агенция за атомна енергия, чиято цел е да съдейства за използването на атомната енергия за мирни цели.

Световното обществено мнение оказва натиск върху Великите сили да продължат преговорите по разоръжаване. Комитет, съставен от 10 държави (по 5 от Източна и от Западна Европа) започва да работи през март 1959 г. Скоро преговорите се оказват безрезултатни и са включени още осем неутрални страни.

Съветският съюз споделя идеята за споразумение в рамките на няколко години. Противно на него Западните сили подхождат към проблема военно: те застават за постепенното изграждане на контролна система. През 1961 г. Общото събрание приема резолюция, според която използването на ядрени или термоядрени оръжия е престъпление спрямо международното право, Хартата на ООН и човечеството.

Друго важно събитие, водещо към разоръжаване, е подписването от Съветския съюз, САЩ и Великобритания на Договор за забрана на ядрените опити на 5 август 1963 г. Това споразумение, към което по-късно се присъединяват над 100 страни, забранява експериментите в атмосферата, космоса и под водата, но не и под земята (Франция и Китайска народна република, също ядрени сили, не го подписват).

1963 г. застрелян е убиецът на президента Джон Кенеди. Веднага след убийството на президента на САЩ Джон Кенеди на 22 ноември, арестуваният Лий Харви Осуалд е отведен в сградата на полицията в Далас. В 19.10 ч. същата вечер Осуалд е посетен от мирови съдия, който повдига срещу него обвинение за убийството на полицай Типит. Шест часа по-късно, в 1.30 ч. на 23 ноември, същият мирови съдия му прочита и обвинителния акт за убийството на Кенеди.

През двата дни, последвали ареста му, Осуалд е разпитван в Главното полицейско управление. Срещу Осуалд е събран голям доказателствен материал: пистолетът „Смит енд Уесън” 38-ми калибър, който му е отнет по време на ареста; девет очевидци го идентифицират като убиеца на полицая; има достъп до шестия етаж на Книгохранилището и е забелязан там от очевидци малко преди стрелбата по Кенеди.

Веществените доказателства също говорят за неговото присъствие на прозореца, където са намерени гилзите, а отпечатък от дланта му и влакна от дрехите му са открити по пушката, с която е стреляно по Кенеди и по губернатора Конъли. Оръжието е закупено от лице на име А. Хидел, един псевдоним често използван от Лий Осуалд. Разследващите намират две снимки, на които се виждал Осуалд, държащ пушката и пистолет.

В около 11.00 ч. на 24 ноември, неделя, следвайки стандартната процедура след повдигане на обвинения срещу заподозрян, Осуалд следва да бъде преместен в областния затвор на Далас.

Срещу обвинения атентатор вече били получени анонимни заплахи и директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър по-късно споделя, че изпратил съобщение до началника на полицията Къри, настоявайки Осуалд „да получи възможно най-засилена охрана”. Къри впоследствие твърди, че не е получавал подобно съобщение.

Даласката полиция обаче допуска възможността, че Осуалд може да бъде застрашен. Затова е уредено той да бъде транспортиран в бронирана кола. Къри решава да превърне прехвърлянето на Осуалд в медийно събитие и организира фото пресконференция в подземния паркинг на полицейското управление. Той уведомява репортерите, че прехвърлянето ще се състои след 10.00 ч.

В 9.00 ч. екип от 14 полицаи разчиства паркинга от външни лица. На шестте изхода са поставени часови, както и на изходите на двете авторампи, свързващи паркинга с улиците отгоре. След като обезопасяват паркинга, полицаите позволяват на журналистите да влязат. Репортерите и фотографите заемат позиция срещу вратата, през която трябва да се появят Осуалд и неговата охрана.

В паркинга прииждат също и униформени и цивилни ченгета, които искат да хвърлят поглед върху обвинения атентатор. В 11.20 ч., излъчван на живо по националната телевизия, Осуалд се показва на вратата, заобиколен от служители на реда. Той изминава около три метра и тогава измежду новинарите си пробива път един здрав мъж. Той протяга дясната си ръка, която държи револвер „Колт” 38-ми калибър, и изстрелва фатален куршум в корема на Осуалд.

Мъжът скоро е идентифициран като 52-годишният Джак Руби (до 1947 г. Джейкъб Рубенщайн – евреин от полски произход), собственик на нощен клуб в Далас, който има много приятели сред полицията на града. Според доклада на Комисията Уорън: „Полицията в Далас, разтревожена от провала на предохранителните си мерки, провежда взискателно разследване, което не разкрива информация, говореща за съучастничество между полицейски служител и Джак Руби. Руби отрича пред Комисията да е получавал каквато и да е помощ”.

Докато чака назначаването на ново дело и преразглеждане, Джак Руби се разболява от рак на дробовете и умира в затвора на 3 януари 1967 г.

1966 г. при излитане от летището в Братислава катастрофира български самолет Ил-18Б, летящ по линия LZ101 от София за Източен Берлин. Това е една от най-тежките авиационни катастрофи на българските авиолинии, в която загиват всичките 82 души на борда – 8-членният екипаж и 74 пътници.

В салона има пасажери от 12 страни: България, Унгария, Чехословакия, Германия, Бразилия, Чили, Аржентина, Хондурас, Япония, Великобритания, Швейцария и Тунис. Сред пътниците е българската оперна прима Катя Попова, посланикът на България в Източна Германия о.з. ген. Иван Бъчваров и известният хондураски писател и публицист Рамон Амая Амадор.

Полет LZ101 излита от Будапеща в 11.46 ч. По време на полета метеорологичните условия в Прага се влошават. Командирът Любомир Антонов решава да ползва резервното летище „Иванка” в Братислава (дн. „M. Р. Щефаник”) и каца там в 11.58 ч. Към 15.30 ч. времето в Прага се подобрява и Антонов се приготвя да продължи полета. Предполетна беседа с него провежда метеорологът на летище Братислава Ян Попелени, който осведомява командира да очаква средна до силна турбулентност над Малките Карпати – хълмове на северозапад от Братислава.

Към 16.10 ч. пътниците са приети в самолета и в 16.20 ч. Антонов получава разрешение да рулира и излети по свой избор от писта 04 или писта 31. Той избира писта 31, която е в посока към Малките Карпати. Командирът получава разрешение за излитане и нареждане след излитането да завие надясно до курс към радиофар Нитра и оттам над Бърно на път за Прага на височина 5100 м. Междувременно от летището излита Ил-14 на Чехословашките авиолинии. За да се запази разделение между по-бавния Ил-14 и по-бързия Ил-18, на Антонов е наредено да не надвишава височина 300 м до по-нататъшно нареждане.

Ил-18 излита в 16.28 ч. в почти пълна тъмнина. Излитането е наблюдавано от ръководителя на полети Ярослав Вадович, според който то е нормално. Около две минути след излитането самолетът катастрофира на 8 км от летището в местността Сакракопец в полите на Малките Карпати, недалеч от братиславския район Рача, на височина 288 м над равнището на летателното поле. Машината се удря в заснежения терен в праволинеен полет със скорост от порядъка на 500 км/ч и с двигатели на пълна мощност. Избухва интензивен пожар, който спира доста бързо, главно защото останките и горивото са разпръснати върху голяма площ.

Три дни местната милиция (полиция), чехословашката държавна сигурност и курсанти от братиславското военноинженерно училище претърсват района около местопроизшествието. Това изисква снемането на снежен слой дебел между 30 и 50 см. Открити са останките на 74 от 82-мата души на борда, като са пренесени в Братислава за идентифициране. Установено е, че всички жертви са загинали моментално поради множествени наранявания по време на сблъскването.

Разследването се извършва от чехословашка комисия, ръководена от главния инспектор по въздухоплаването Ян Дворжак. Отделно е свикана и българска комисия, ръководена от председателя на Държавната контролна комисия Нинко Стефанов.

Българската страна смята, че ръководителите на полети в кулата и сектор „подход” са пренебрегнали задълженията си, като са разрешили на по-бавен самолет (Ил-14) да излети преди по-бързия Ил-18 и са задали опасна височина на LZ101, като не са го следели на радар. Чехословашката страна обаче смята, че екипажът не е владеел достатъчно добър английски, поради което не е изпълнен докрай разпоредения завой след излитане. На свой ред чехословашките следователи са обвинени от българските в разпространяване на слухове, че екипажът на LZ101 консумирал алкохол, изчаквайки в Братислава.

Докладът заключава, че причината за катастрофата не може да се определи ясно от установените факти. Най-вероятно, тя се свежда до недооценяване на теренните и метеорологични условия от екипажа, последвано от самолетоводене, неподобаващо на тези условия.

1969 г. СССР и САЩ ратифицират договора за неразпространение на ядреното оръжие. Договорът е израз на инициативата на голяма част от международната общност за ограничаване на разпространението на ядрени оръжия, ядрени материали, технологии и информация с потенциал за военно приложение. Той влиза в сила на 5 март 1970 г. и до момента към него са се присъединили 189 страни, пет от които са официално признати за ядрени сили – САЩ, Русия, Великобритания, Франция и Китай.

Официално договорът е предложен от Руската федерация, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и САЩ, както е записано в документа. Документът се състои от преамбюл и единайсет члена. Договорът се преразглежда на всеки пет години на специални конференции на страните по договора. И въпреки че първоначално е замислен с ограничена продължителност до 25 години, на Конференцията за преразглеждане на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, проведена в Ню Йорк на 11 май 1995 г., подписалите страни приемат с консенсус продължаването му за неограничен период, без условия.

2004 г. състои се премиерата на американския биографичен филм „Александър”.Лентата е режисирана от Оливър Стоун.

Илмът разказва за живота на Александър Македонски. Действието преминава през погледа на вече остарелия Птолемей I, някогашен генерал и близък другар на Александър Македонски. Филмът проследява възкачването на престола на младия Александър, след загадъчната смърт на баща му Филип и последвалият възход и създаване на огромната му империя. Във филма са пресъздадени битката при Гавгамела и битката при Хидасп.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook