Интересни факти от 23 декември

1888 г. Винсънт Ван Гог отрязва част от ухото си. Това се случва след яростно нощно спречкване с Пол Гоген.

1672 г. италианският астроном Джовани Доменико Касини открива Рея – вторият по големина след Титан спътник на Сатурн. Касини нарича четирите спътника на Сатурн, които открива (Тетида, Диона, Рея и Япет) с колективното име Sidera Lodoicea или Звездите на Луи в чест на своя крал – френския крал Луи XIV.

Преди 1847 г. астрономите са наричали всички спътници Сатурн 1 до Сатурн 7, включвайки в поредицата и Титан, Мимас и Енцелад. През 1847 г. синът на Уилям Хершел – Джон Хершел в своята публикация „Резултати от астрономически наблюдения направени на Нос Добра надежда” предлага използването на съвременните имена на спътниците като им дава имената на титаните и братята и сестрите на бога Кронос.

Рея се състои предимно от лед и има плътност. Чертите на повърхността са подобни на тези на Диона – релефът на „водещото” (в посока на орбалното движение) полукълбо е различен от този на „задното”. Водещото полукълбо е гъсто покрито с кратери и е равномерно светло. На задното полукълбо е разположена мрежа от светли откоси и сравнително малко на брой кратери.

Рея е покрита с множество кратери и тънки светли линейни черти на повърхността, която може да се раздели на две части: на една от тях се съдържат кратери с диаметър по-голям от 40 км, а на другата, главно в полярните и екваториални райони, всички кратери са под 40 км. Наличието на тези две части издава събитие, довело до образуването на нова повърхност в миналото на Рея.

1880 г. в България е приет първият избирателен закон.

Принципите на местното самоуправление и местната администрация са заложени още в Търновската Конституция (1879 г.). Макар и една, разпоредбата на чл.3 от Конституцията е важна стъпка за по-нататъшното формиране на децентрализиран модел на администрацията.

1888 г. Винсънт Ван Гог отрязва част от ухото си. Това се случва след яростно нощно спречкване с Пол Гоген.

Още през февруари 1888 г. неразбраният от критиката и непризнатият от клиентите холандски художник Ван Гог напуска Париж и се насочва към Прованс. Влияние му оказва и Гоген, който мечтае на глас за преместване в т.нар. „рай на Тихия океан” и философства за лечебната сила на слънцето.

Заминавайки на юг, междинната цел на ван Гог е старият римски град Арл, който обаче не го посреща с жегата на юга, а със сняг и студ. Противно на първоначалното му намерение да пътува до Марсилия, през пролетта на 1888 г. той се подготвя за по-дълъг престой в Арл. Със затоплянето расте ентусиазмът му от светлината на юга и той се впуска с безпримерен хъс в работата.Това е най-плодотворният му период, в който рисува най-известните си картини.

Пътувания в околностите на Арл спомагат за осъществяване на близък контакт с някои от жителите на градчето, които с удоволствие му стават модели. Така възникват майсторските му творби „Зуавът”, „Арлезианката: Мадам Жино” и „Пощальонът Рулен”. През август рисува серията слънчогледи. На преден план отново излиза мечтата му да основе със своите приятели-колеги от Париж една колония на художниците – „Ателие на Юга”. Откликът сред приятелите му в Париж обаче е слаб и това го хвърля в депресия. Единствен Гоген, който отново е без средства в Понт-Авен, се съгласява след доста мотаене и то ако някой му поеме пътните разноски.

Скоро след пристигането на Гоген обаче се оказва, че противоположните им виждания както по въпросите на изкуството, така и разбиранията за междуличностните отношения, са несъвместими. Двата месеца, които прекарват заедно, са изпълнени с разгорещени дискусии, спорове и горчилка.

Разривът настъпва на 23 декември, когато след яростен нощен спор Гоген излиза от къщата със заплахата да напусне следващия ден Арл. Ван Гог го проследява. Ван Гог се прибира и в пристъп на автоагресия отрязва най-долната част на дясното си ухо и го дава на проститутката Рашел – проститутка, при която той ходи редовно в местния бордей. Тя ссе обажда в полицуята, която го намира в леглото кървящ и в безсъзнание от кръвозагубата.

Настаняват художника в местната болница. Брат му Теодорус, уведомен за случилото се от Гоген преди отпътуването му от Арл, пристига веднага. Лекуващият лекар обяснява, че освен нараняванията, ван Гог получава и многобройни пристъпи с неизяснен произход, но че състоянието му се подобрява.

Той е лекуван няколкократно до окончателното си отпътуване от Арл и състоянието му видимо се подобрява. Поводът да напусне Арл е петиция от местни граждани до кмета на града, в която се настоява той да бъде интерниран заради случилото се през декември, както и за „потайното” му държание в болницата. Макар че приятелите му са на негова страна, той напуска дълбоко унизен и по препоръка на лекаря си се установява в наблизо намиращия се приют за душевно болни Сен-пол-дьо-Музол в Сен-Реми-дьо-Прованс.

Ван Гог си устройва в една от стаите ателие и рисува градината във вътрешния двор на клиниката през прозореца. Тези му занимания видимо подобряват състоянието му. В началото с придружител на ван Гог е разрешено да напуска клиниката, за да рисува красивия пейзаж в околностите. През това време създава картини с поля в наситени жълти цветове, маслинени дървета, ириси и кипариси. Прекъсван единствено от слаби пристъпи и частична загуба на паметта, той работи неуморно при почти пълна липса на контакти с хора извън клиниката.

При фаза на тежко психично разстройство, той се нагълтва с разредител и с бои от тубите. Този припадък с ужасни халюцинации и последвалата тежка депресия правят за следващите шест седмици всякаква работа извън клиниката немислима. След като симптомите затихват, ван Гог се страхува от самотата при работа на открито и повече не напуска района на клиниката.

Приятели препоръчват на ван Гог лекаря и ценител на изкуството д-р Пол Гаше в Овер-сюр-Оаз, в близост до Париж. Лекарят е съгласен да се грижи за ван Гог и през май 1890 г. той пътува за Овер-сюр-Оаз. Веднага след пристигането си ван Гог се залавя за работа с неподозирана интензивност и за три месеца рисува повече от 80 картини. Пристъпите му изчезват и д-р Гаше е убеден, че ще го излекува напълно.

Вечерта на 27 юли той се прибира и хазяите му забелязват, че очевидно страда от силни болки. Те викат д-р Гаше и още един лекар, които скоро установяват, че в гърдите на ван Гог е заседнал куршум, който е невъзможно да отстранят. В ранните часове на 29 юли 1890 г. Винсент ван Гог умира с думите „Иска ми се да мога да умра така”.

1933 г. приключва Лайпцигският процес. Процесът се води срещу Маринус ван дер Любе, Ернст Торглер, Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев, обвинени в подпалването на сградата на Райхстага – парламента на Германия.

На 27 февруари 1933 г. избухва пожар в сградата на Райхстага. Потушен е към 22.30 ч. На сградата са нанесени значителни материални щети. За палежа е задържан нидерландският гражданин Маринус ван дер Любе. Доброволно се предава заместник-председателят на комунистическата група в Райхстага Ернст Торглер. На 9 март в берлинския ресторант „Байернхоф” са арестувани българските комунисти Георги Димитров, Васил Танев и Благой Попов, които са обвинени за подпалването на Райхстага и са задържани в килиите на затвора „Моабит“ в покрайнините на Берлин на 28 март с.г.

Пожарът е повод за издаването на „Заповед на Райхпрезидента за защита на народа и държавата” и разправа с политическите опоненти на Адолф Хитлер. Още на 3 март е задържан Ернст Телман – депутат и председател на Комунистическата партия на Германия, който обаче не е съден (заради провала на Лайпцигския процес), а е държан в затвора и е разстрелян в концлагера Бухенвалд на 18 август 1944 г.

Насрочен е съдебен процес. Доказателства по обвинението са събирани в продължение на шест месеца. Заседанията започват на 21 септември 1933 г. Назначен е служебен защитник на обвиняемите е д-р П. Тайхарт. Тримата българи го отказват и Георги Димитров поема защитата. Съдия е председателят на ІV имперски съд д-р Вилхелм Бюрнер.

Свидетели на обвинението са полицейските служители Херман Гьоринг и Йозеф Гьобелс. Събитията в Германия, международните протести и енергичната съдебна защита проведена от Георги Димитров превръщат процеса в световна новина.

На 31 декември прокурорът оттегля обвинението срещу обвиняемите Ернст Торглер, Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Те са оправдани от германския съд поради липса на доказателства. Българите са екстрадирани в СССР, тъй като в България ги очаква изпълнението на присъдите им по Закона за защита на държавата за участие в Септемврийското въстание от 1923 г.

Маринус ван дер Любе е осъден на смърт и е екзекутиран.

1947 г. държавата национализира основните средства за производство – индустриални предприятия и мини. Създаденият Закон за национализацията на частни индустриални и минни предприятия за провеждането на този акт е приет от 6-ото Велико Народно събрание. В 11.00 ч. собствениците са изгонени от собствените предприятия, иззети са всички техни документи, ключовете на фабриките и са назначени коменданти, които да охраняват вече държавните фабрики.

В Закона поименно са изброени над 4000 предприятия за национализация. Сред тях най-многобройни са 900 мелници и маслобойни, 900 дървопреработващи предприятия, 220 дарака, 300 текстилни фабрики. Следват по брой предприятия за производство на строителни материали, на захар, консервни, хранителни, кожарски и обувни стоки, химически предприятия, мини, печатници.

Държавата формално обезщетява всичките 6094 засегнати собственици от национализацията. Законът обаче предвижда обезщетенията да са в държавни лихвени облигации, като „размерът на обезщетението се определя на базата на оценката на предприятието по закона за еднократния данък върху имуществата, намалена с прогресивно увеличаващ се процент, съобразно с таблица, която ще се изработи от Министерския съвет”. Допълнително паричните реформи през 1947 и 1952 г. ограничават тавана на обменените суми, при това деноминацията за големите суми има конфискационен характер.

Национализацията от 23 декември е последвана от национализацията на банките само след три дни – 26 декември. Двата акта са извършени с убеждението, че се създава най-справедливата и прогресивна политикоикономическа система, която при бързо развитие на производителните сили ще може да осигури потребление на всеки член на обществото според неговите „разумни потребности”.

1947 г. американската лаборатория „Бел Лабс” представя първия транзистор.Първоначално наименованието транзистор се е отнасяло за резисторите, управляеми с напрежение.

Всъщност физикът Джулиъс Едгар Лилиънфелд подава първата заявка за патент на транзистор в Канада през 1925 г., описвайки устройство, подобно на полеви транзистор. Лилиънфелд не публикува своите изследвания в тази област, нито в патента му се споменават действително конструирани устройства. През 1934 г. германският инженер Оскар Хайл патентова подобно електронно устройство.

През 1930 г. Мървин Кели – директор по изследванията на „Лабораториите Бел”, осъзнава необходимостта от нов усилвателен елемент, който да замени лампите и интуитивно решава, че решението се намира във материалите със странни свойства наречени полупроводници. През 1945 г. той събира екип от учени, инженери и химици, които да създадат търсения полупроводников компонент.

За ръководител на екипа избира Бил Шокли – блестящ физик-теоретик. Самият Шокли привлича Уолтър Братин – експерименентален физик, Джон Бардийн – физик-теоретик и други млади и амбициозни учени и инженери.

През пролетта на 1945 г. Шокли създава нещо, което трябва да е първият полупроводников усилвател. Устройството представлява малък цилиндър покрит със тънък слой силиций монтиран близо до малка метална плочка и би трябвало да работи на принципа на „ефект на полето”.

Изобретението обаче … не работи. Шокли възлага на Братин и Бардийн да изследват защо е така и те дълго време извършват експерименти и измервания без особени успехи в уединението на лабораторията.

През есента на 1947 г. Братин потапя конструкцията във вода и неочаквано има слаб резултат. След това той променя първоначалните материали с плочка от злато и полупроводник германий и продължава експериментите без да уведомят Шокли за промяната. Пробивът идва, когато Бардийн осъзнава, че електроните създават бариера на повърхността на кристала и, за да се преодолее, е необходим контакт. Така те създават първия транзистор с точков контакт , който представлява златно фолио върху триъгълна плочка, допряно с върха до германиев кристал.

Когато се обаждат на Шокли и му съобщават резултата, той е доволен от резултата на екипа, но и ядосан, че няма пряко участие и амбициран да направи нещо по-добро. За четири седмици теоретична работа и две години експерименти (1952 г.) той създава биполярен транзистор, който е много по-практичен и лесен за прозводство.

„Лабораториите Бел” обявяват откритието на 30 юни 1948 г. като приемат името „транзистор” от фантастичен разказ на Джон Пиърс, инженер който пише в свободното си време. Наименованието е съкращение на „трансферен резистор”. За изобретяването на транзистора Бардийн, Бартейн и Шокли са удостоени с Нобелова награда за физика за 1956 г.

1953 г. в СССР е екзекутиран съветският политик и шеф на тайната полиция по времето на Йосиф Сталин Лаврентий Берия. По време на Втората световна война и след нея той е всепризнат втори в партията и държавата след Бащата на народите.

По време на Втората световна война отговаря за ръководените от НКВД трудови лагери, а през 1944 г. се заема с масовата депортация в Централна Азия на обвинените в колаборационизъм с германците кримски татари, чеченци, ингуши и волжки немци. След войната Берия маневрира в търсене на подходящи съюзници в битката за върха на КПСС с оглед наближаващия край на Сталин.

Берия е известен още като ръководител на организираната от Сталин Голяма чистка през 30-те години, но всъщност ръководи само заключителната й фаза. Преди да започне работа в Москва, през 20-те години е шеф на ГПУ в Грузия, а после секретар на Грузинската компартия. Под неговото ръководство Грузия се превръща в курортния център на Съветския Съюз, увеличава се значително количеството на произвеждана селскостопанска продукция и се повишава значително средната грамотност на населението.

Берия лично отговаря за развитието на съветската ядрена програма, под негово ръководство е извършван и шпионажът върху САЩ и кражбата на документи за нея. След смъртта на Сталин за кратко време оглавява съветското ръководство, като борбата за главния пост се води главно между него и Хрушчов.

След встъпването на поста на Хрушчов Берия е свален от власт, обвинен в шпионаж, държавна измяна и разправа с невинни граждани. Престъпленията му включват отговорността за екзекуцията на милиони хора или изпращането им в трудовите лагери ГУЛАГ. На 23 декември 1953 г. е осъден на смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена същия ден. След смъртта му управлението полага много грижи името и делата му да бъдат заличени.

1979 г. Съветската армия окупира Кабул, столицата на Афганистан. Военният конфликт на територията на Афганистан е един от етапите на гражданската война в страната, включващ присъствието на място на контингент съветски войски.

В конфликта участват въоръжени сили на просъветското правителство на Демократична република Афганистан, от една страна, и въоръжената опозиция (муджахидини) от друга. Борбата е за пълен политически контрол над територията на Афганистан, като в конфликта е пряко намесена армията на СССР, изпратена с решение на Политбюро на ЦК на КПСС, за подкрепа на правителството в Кабул.

Една от причините за началото на гражданската война в Афганистан е стремежът за подкрепа на просъветското правителство в Кабул, което поддържа концепцията на социализма в страната. Правителството идва на власт в резултат на Априлската революция. То се сблъсква с мощна съпротива срещу своите политически, икономически и социални стратегии. Отчасти навлизането в страната на съветски войски цели противопоставянето на възможното укрепване в страната на ислямския фундаментализъм, подтикнат от Ислямската революция в Иран през 1979 г.

На международно ниво е заявено, че СССР влиза в Афганистан на принципите на „пролетарския интернационализъм” и в отговор на нееднократните молби на ръководството на страната, и лично от президента Хафизула Амин, за оказване на военна помощ в борбата с антиправителствените сили.

Окончателното решение за изпращане на военен контингент в Афганистан е взето на 12 декември 1979 г. от Политбюро на ЦК на КПСС и е оформено със секретно постановление № 176/125.

Първата фаза на съветското нахлуване включва битки на армията на СССР с различни групи на афганистанската съпротива. Съветската войска нахлува през два сухопътни маршрута и един въздушен коридор, като набързо установява контрол над големите градски центрове и военни бази. Наличието на съветски войски не внася необходимото спокойствие в държавата, а изостря положението.

На 24 декември 1979 г. челни части от разузнавателни и инженерни подразделения на съветската 40-а армия навлизат в Афганистан. На следващия ден „ограниченият контингент” от 152 000 души прекосява река Аму Даря. Тъй като това става по настояване на афганистанското правителство и в съответствие с междудържавен договор, те не срещат съпротива.

На 27 декември съветското правителство дава ход на секретната операция „Щорм-333” за държавен преврат в Афганистан. Тя започва с щурм на отряд от Група „А” (повече известна като спецчаст „Алфа”) на КГБ срещу президентския дворец „Тадж Бек” в югозападните покрайнини на Кабул. Решението за щурма е взето от ръководителя на КГБ Юрий Андропов далеч преди навлизането на съветските войски в Афганистан. Формален предлог е недоказаното обвинение, че Хафизула Амин е агент на ЦРУ, въпреки че именно той настоява за идването на съветските войски.

По случайно съвпадение по обед на същия ден, 27 декември, нищо не подозиращият президент Хафизула Амин дава прием по случай годежа на една от трите си дъщери, на който присъстват най-близките му лица: съратници, министри и членове на Политбюро със своите семейства. Той няма търпение да покаже на приятелите си своя нов дворец: неговите разкошни покои и лични апартаменти. По ислямска традиция мъжете и жените са в отделни зали.

Неочаквано в самия разгар на пиршеството около 14.00 ч. Амин и мнозина гости се почувстват зле. Те губят ориентация като пияни, наляга ги непреодолима сънливост. Почти едновременно хората започват да губят съзнание и да падат. Амин също става неконтактен. Началникът на охраната веднага разбира, че става дума за отравяне, арестува готвачите и изпраща продуктите за експертиза. И двамата готвачи са съветски граждани, като един от тях на име Мамоджон, узбек по националност, изпълнява задача от КГБ да сложи в супата отровни билки.

Веднага известяват Централната военна болница и поликлиниката на съветското посолство, за да извикат съветски лекари, тъй като не се доверяват на своите. Лекарите не са уведомени за спецоперацията и веднага добросъвестно се заемат с Хафизула Амин – инжекции, промиване на стомаха, капки.

С натровените гости се занимават афганистански лекари. След оказване на първа медицинска помощ те са изведени от двореца и изпратени в болници или вкъщи. Към 18.00 ч. организаторите на операция „Щурм” научават, че Амин е жив, но много отпаднал и не съвсем адекватен. Тези събития предизвикват безпокойство в охраната.

Наближава времето за атаката в 19.30 ч. местно време. Афганистанците обаче вече предусещат приготовленията на своите „съюзници”, строяват на плаца войниците си и започват да им раздават оръжие и патрони. Боят е неизбежен – с две картечници и автомати десетина бойци от „мюсюлманския батальон” покосяват над 200 „братя по оръжие”.

В хода на щурма на „Тадж Бек”, продължил около 40 минути, загиват Хафизула Амин (ранен от граната и доубит с автомат), двама от синове му на 5 и 11 години, както и внуче-пеленаче от дъщеря му. Над 1700 души са взети в плен. Отделни огнища в района се съпротивляват и през следващия ден, като накрая афганистанците се измъкват в околните планини.

Москва попада в клопката на „колониалното мислене”, като допуска, че с военни средства може да реши чужд национален политически проблем. Съветската армия напуска Афганистан на 15 февруари 1989 г., като дотогава дава над 16 000 убити.

1987 г. американците Ричард Рутан и Джийна Ийгър завършват първия околосветски полет със самолета „Вояджър” без междинно кацане и презареждане.

Любопитен факт е, че Рутан е брат на дизайнера на „Глобал флайър” Бърт Рутан, с който на 3 март 2005 г. Стив Фосет става първият човек, успял да направи самостоятелна околосветска обиколка със самолет без спиране и презареждане с гориво.

Милионерът авантюрист се приземи със своя свръхлек самолет „Глобал флайър” в град Салина, щата Канзас. По време на полета Стив Фосет постави рекорд по дължина на изминатото разстояние без спиране и презареждане с гориво. Пътят му мина над Чикаго, Канада, Атлантическия океан, Западна Европа, Африка, Близкия иИзток, Индия, Китай и Тихия океан.

Първият самостоятелен околосветски полет е на Уайли Пост от 1933 г. Той постига целта си за няколко дни, като спира многократно да зарежда и почива.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook