Скритите ни суперсили

Преди да осъзнае какво прави, Том Бойл е вън от колата и тича към инцидента. Само преди секунди е седял зад волана, отпуснат след приятна вечеря с жена си, чакайки автомобилите пред него, за да направи завой. В този момент вижда как един Шевролет Камаро в предната част на колоната залита от пътя със свистящи гуми и искри след себе си.

Без да се колебае, Бойл се навежда, грабва долната част на шасито и го вдига с цялата сила, която има. Каросерията бавно се повдига с няколко сантиметра. Момчето крещи отдолу и го моли да вдигне още. Бойл напряга всички сили. „Готово!” – извиква момчето, издърпват го навън  и Бойл пуска колата. Момчето е цялото в кръв. Той го държи на ръце, докато дойде линейката. Тогава сяда изцеден на бордюра. Повръща му се. Жена му го закарва вкъщи.

Днес, когато си спомня тази страховита вечер, Бойл е горд, че е успял да спаси велосипедиста. Не разбира само едно: как е успял да вдигне колата. Той наистина е здравеняк, но Камарото тежи повече от тон. „Днес, сега – казва той – няма как да вдигна тая кола.”

В един момент той се е оказал в непозната зона. В интензитета на животозастрашаваща криза, той е преживял древно и автоматично решение. Сила, толкова интензивна, толкова чужда на нормалния ни съзнателен опит, че тези, които я преживяват, споделят, че са били като обладани от демон.

Повечето хора мислят за страха като за нещо лошо, което трябва да избягваме. Но тази емоция е еволюционен механизъм, който ни защитава от опасности. Когато се събуди, тя може да отключи способности, които не сме подозирали, че имаме, отваряйки скритите ни резерви.

1. Реакция

Преди милиони години опасността е била навсякъде – диви животни, природни бедствия, враждебни племена – смъртта е дебнела от всеки ъгъл. Хората са имали нужда от система за бърза и ефективна реакция на опасностите.

Днес тази система продължава да си стои в нас и мълчаливо да сканира обкръжаващия ни свят. Когато сетивната информация постъпи в мозъка, тя се разделя на две. Една част постъпва в съзнанието, където можем да я анализираме и запомним. Другата минава през подсъзнанието, където област, наречена амигдала, филтрира за сигнали на опасност. Когато такъв се появи, амигдалата задейства автоматична реакция толкова бързо, че можем да реагираме, преди съзнателно да сме разбрали, че има проблем.

2. Сила

Способността на Том Бойл да вдигне колата може да е свръхчовешка, но от физиологична гледна точка има обяснение.

Кинезиологът Владимир Зациорски изследва как влияе стресът върху вдигането на тежести. Той открива, че когато повечето от нас се опитват да вдигнат тежък предмет при нормални обстоятелства, можем да използваме не повече от 65 процента от теоретичния максимум на мускулните си сили. Тренираните щангисти стигат до 80 процента. Като цяло, притежаваме автоматична система за контрол, която ограничава натоварването върху физиологичния ни механизъм.

Но ситуацията стане решаваща, започва да си струва да рискуваме някоя контузия – и границата се вдига. Напрежението при състезание позволява на щангистите да увеличат лимита си с още 12 процента.

Как успява организмът да отключи тези резерви? Отговорът е свързан с друг един аспект на страховата реакция: тя умъртвява болката. В момент на силен стрес мозъкът отделя два вида вещества – ендоканабиоиди и опиоиди – и двете силни обезболяващи. Техния обезболяващ ефект надвишава болката, която обикновено получаваме, когато се опитваме да вдигнем нещо тежко.

3. Концентрация

Когато се появи непосредствена опасност, подсъзнанието ни взима нещата в свои ръце, като стеснява вниманието ни единствено до нещата, които са важни в случая. Мозъкът отделя силен невротрансмитер, известен като норепинефрин, който прави ума ни по-буден и активен, когато вниманието е решаващо. Линда Хамилтън работи с изпълнители, страдащи от сценична треска. Тя е установила, че напрежението преди представление всъщност засилва концентрацията и влия добре на изпълнението. „Напрежението не е нещо лошо”, казва тя на пациентите си. „То те издига на висотата на събитието. Когато си на сцената, ти присъстващ изцяло в настоящия момент – точно там, където трябва да бъдеш.”

4. Разтягане на времето

Нолън Колър седи под кленово дърво с лък и стрели в очакване на елени, когато чува гласа на сина си Джейсън от уоки-токито. „Татко, едно мече идва към мен.” После още едно, а накрая и майката. Колър грабва една стрела и хуква към сина си.

„Тя ме видя. След мен е”. – крещи Джейсън. На десетина метра от скривалището на Джейсън, той вижда как 100-килограмовата мечка напада с нокти и зъби сина му.  Колър изкрещява и размахва ръце. Мечката се обръща, вижда го и се засилва към него. Ясно е какво си мисли. Колър опъва лъка. Мечката се приближава бързо, но изглежда се движи на забавен кадър. Стрелата излита, забивайки право в ивицата, маркираща гръбнака на мечката. „Никога не съм преживявал нещо подобно, казва Колър. „Всяка енергия, която имах, беше насочена към насочването на този изстрел.”

Способността за „забавяне на времето” е един от най-странните ефекти на страховата реакция. Психологът Дейвид Игълман е изследвал този ефект с помощта на гривни, които показват цифри, които се сменят малко по-бързо, отколкото човек може да различи. Той иска да разбере страхът кара времето наистина да се забавя за този, който я носи, така че да може да различи цифрите. За да отговори на този въпрос той организира доброволци, които правят обезопасен свободен скок от 45 метра в увеселителен парк. Дори в ужаса по време на скока хората не могат да различат цифрите. Следователно мозъкът не възприема времето в по-кратки интервали. Вместо това, според Игълман, той създава по-детайлен спомен за събитието, тъй че в ретроспекция изглежда сякаш са се случили повече неща. Това е важно за оцеляването – ако отново попаднем в ситуация, която ни заплашва по същия начин, искаме да помним точно какво се е случило.

5. Безстрашност

Пилотът Брус Макинес тества новия си състезателен Форд по една писта в Кънектикът. В един момент с трясък долният панел се стоварва на асфалта със скорост 150 км/ч. Сред дим и искри Макинес излита от писатата, насочвайки се право към 60-сантиметра висока бетонна стена. Без спирачки, без контрол над волана и само секунди преди удара, той си спомня как в пълно спокойствие си казва: „Това ще ми откъсне краката.” И въпреки че никога по-рано не му се е случвало, автоматично знае какво да направи. Удря на първа скорост и пуска съединителя. Фордът се завърта на 180 градуса и се хлъзва в стената. Сблъсъкът смачква машината, но металът обира удара, докато пилотът остава невредим. Когато аварийните екипи го изваждат от колата, Макинес се отдалечава спокойно от катастрофа, в която е можел да загине. Едва след повече от 10 минути усеща пулсиращата болка, която му подсказва, че си е счупил стъпалото. Преживяването на Макинес е нещо, което оцелелите от животозастрашаващи ситуации споделят отново и отново.

Когато дойде моментът на истината, емоциите изчзват. Едва по-късно, когато опасността е отминала, колената омекват и започва треперенето. „Емоциите са полезни, когато искаш да оцениш нещо, като си казваш „Какво мисля за това? Добро или е, или лошо?” – казва психологът Дейвид Игълман. „Но в ситуация, в която летиш към челен сблъсък, знаеш, че е лошо, и няма нужда да използваш подобни неща.” Добре е да го знаем, ако някой ден самите ние изпаднем в голяма опасност. Въпреки че механизмът на страха може понякога да ни пречи, той е направен, за да ни спасява. Можем да мислим за него като за второ аз, което тайно живее вътре в нас, вечно бдящо и готово да излезе на бял свят при нужда. Помнете че мехазнизмът на страха може да ни помогне да направим неща, които иначе са невъзможни. Кризисните ситуации имат и светла страна. Те ни дават възможност да се срещнем с част от себе си, коятно иначе никога не бихме опознали – да открием колко сме силни в действителност.

инфо: obekti.bg

Вижте още:

Защо умните хора са по-предразположени към психични заболявания

Най-екстремните хора за 2017 година ще накарат кръвта ви да замръзне

Хората-феномени, които не спят, не ядат, не стареят, не им е студено

За още интересни новини харесайте страницата ни във Facebook  тук