„Изпаряващите се хора“ на Япония – истински истории от изчезнали японци

Като младоженец в началото на 1980 г., млад и прогресивен, учителят по бойни изкуства Ичиро от Япония е пълен с надежда за бъдещето пред себе си. Той и съпругата му, Томоко, живеят в близост до черешовите дървета в Сайтама, проспериращ град в близост до Токио. Ражда се и първото им дете, синът им Тим. Горди собственици са на красива къща, а вследствие на позитивната си нагласа взимат кредит, за да отворят и развият ресторант за кнедли. Всичко е цветя и рози.

И тогава пазарът се срива. Изведнъж Ичиро и Томоко затъват с големия кредит за ресторанта. И тогава правят това, което стотици хиляди други японци предприемат в сходни ситуации: продават къщата си и изчезват. За свое добро.

“Хората са страхливци“, споделя днес Ичиро. „Повечето искат да хвърлят бялата кърпа в един момент от живота си, да изчезнат от настоящето си и да се появят в друга среда, където никой не ги познава. Никога не съм мислел, че бягството обещава спасение… Всички знаем, че изчезването е рисковано, бягството често е бърза писта към смъртта.“

От всичките културни странности, специфични за Япония – от кафенета за котки до мистериозната гора на самоубийствата, където средно около 100 човека годишно отиват с план да не се върнат – и може би никоя друга странност не е толкова слабо известна като „изчезващите хора“.

От средата на деветдесетте средно около 100 000 японци изчезват годишно. Те сами организират изчезването си, бягайки от дребни или по-сериозни проблеми: развод, уволнение, провал на изпит.

“The Vanished: The Evaporated People of Japan in Stories and Photographs” е първият задълбочен репортаж за този феномен. Френският журналист Лена Муже научава за явлението през 2008 г. и прекарва следващите пет години проучвайки го, като заедно с нейна колежка Стефани Ремаел събират истории, които ги втрещяват.

“Невероятно табу е“, споделя Муже. „Явлението е нещо, за което не можеш да говориш. Хората изчезват, отивайки в едно друго общество, скрито зад стандартното японско общество. Изпаряват се, защото знаят, че така ще намерят начин да оцелеят.“

Оказва се, че тези изгубени души живеят в скрити градове, които самите те създават. Муже разказва за градът Саня, който няма да видите на никоя карта, защото технически не съществува. Това е квартал на Токио, чието име е заличено от властите. Каквато работа може да се намери там – изцяло се управлява от Якудза, японската мафия, или от работодатели, търсещи евтина работна ръка, която не обвързва с договори. Изпарилите се хора живеят в малки и мизерни хотелски стаи, често без интернет или собствени тоалетни. Говоренето в повечето хотели е забранено след 18:00 ч.

В Саня журналистката се запознава с 50-годишен мъж на име Норихиро, „изпарил се“ преди 10 години. Причината, която посочва, е чувството му на вина заради редовните му изневери, но истинският му проблем е когато загубва работата си като инженер.
Прекалено засрамен, за да съобщи на семейството си, Норихиро в началото имитира, че ходи на работа. Става рано всеки работен ден, облича костюма си, слага вратовръзката, грабва куфарчето си, целува съпругата си на вратата. После шофира до бившето си работно място и прекарва целия ден отвън в колата си – без да се храни и без да се обажда на никого.

Норихиро имитира, че ходи на работа в продължение на седмица, а страхът, че някой ще разбере за реалната ситуация, в която се намира, самия той описва като непоносим.

“Не можех да продължа да се крия“, споделя на Муже. „Чаках по 19 часа на ден, защото обикновено след работа излизах с шефовете и колегите ми. Мотаех се из района и когато се прибирах вкъщи имах усещането, че съпругата и синовете ми подозират ситуацията. Изпитвах вина. Нямах вече заплата, която да им давам.“

“Да, мога да се върна в бившата си самоличност… но просто не искам семейството ми да вижда в такова състояние. Погледнете ме – не приличам на нищо. Аз съм… нищо.“

В деня, когато обикновено Норихиро получава заплата, се облича, сресва се внимателно, качва се на влака, както обикновено, но в другата посока – към Саня. Тръгва си без да каже и дума, не оставя бележка. Семейството му и до ден-днешен вярва, че е отишъл в Гората на смъртта и се е самоубил.

В момента живее под друго име, в стая без прозорци, а единствения начин да си осигури някаква сигурност е един катинар, с който заключва. Пуши и пие много, и е взел решението да прекара остатъка от дните си в самоналожената си мазохистична форма на покаяние.

Юичи е бивш строителен сътрудник, който изчезва в средата на деветдесетте. Прекарвал е живота си в грижи за болната си майка и след всичките разходи – домашни медицински грижи, храна, наем – Юичи банкрутира.

“Не можех да си позволя да не се справям в ситуацията с майка ми“, споделя. „Тя ми е дала всичко, а аз не можех дори да се грижа за нея.“

Следващия ход на Юичи може да ви се струва парадоксален, дори извратен, но в Японската култура, където самоубийството се смята за най-достойния начин да измиеш срама си пред семейството, следващата крачка можем да наречен приемлива. Юичи завежда майка си в евтин хотел, наема й стая и я изоставя там. И не се връща никога повече.

Юичи изчезва в Саня. „Виждате хора по улиците, те са живи, но са спрели да съществуват. Започнахме да изчезваме в момента, в който избягахме от обществото. Ние вече бавно умираме.“

“Изпаряването“ възниква в Япония в ключови моменти от историята й: малко след Втората световна война, когато националния срам е в своя пик, и веднага след финансовите кризи през 1989 г. и 2008 г.

Сивата икономика моментално предлага помощ на тези, които не искат да бъдат намерени; на хората, които искат изчезването им да изглежда като отвличане, домовете им да изглеждат ограбени, да нямат документални следи или финансови транзакции, по които да бъдат проследени.

Шоу Хатори създава точно такава компания – Nighttime Movers. В началото управлява легална фирма, предлагаща услуги за преместване, докато една вечер в караоке бар непозната жена го пита дали може да организира нейното изчезване и изчезването на покъщнината й. Мотивът й – не може да продължи да живее с дълговете на съпруга си, провалящи живота й.

Хатори таксува 3,400 долара на „изчезване“. Клиентите му идват от всякакви социални прослойки – от домакини, пазарували толкова много, че докарали семействата си до дългове; жени, изоставени от съпрузите си, до ученици от университети, напълно отчаяни от задълженията си в общежитията и университета.

Макар в началото да отказва да споделя детайли пред журналистите, в последствие Хатори признава, че е прекратил бизнеса си. Самият той изчезва заедно със семейството си от Киото, след като пропадат от дългове. Той вярва, че работата му е в помощ на хората. За да излекува раните си от дейността си, японецът се включва в телевизионно шоу, свързано с феномена. Телевизионният сериал “Flight by Night”, посветен на явлението, става хит в края на деветдесетте.

Какъвто и да е срамът, който мотивира японци да изчезват, той не е по-малко болезнен от бумеранг ефектът върху семействата им, които, от своя страна, са толкова засрамени от факта, че член на семейството им изчезва, че обикновено не докладват на полицията. Семействата, които търсят изчезналите си членове, обикновено се обръщат към частна организация за издирване, наречена „Подкрепа за семейства с изчезнали членове“ – фирмата пази всички клиенти и детайли в конфиденциалност. Адресът им е труден за намиране, а офисът е една малка стая с едно бюро и опушени стени от цигарен дим.

Организацията използва детективи, заемащи се със случаите про боно, тъй като много от тези частни следователи имат случаи на изчезване или самоубийство в собствените си семейства. Средно се занимават с около 300 случая годишно, а работата им е много трудна. За разлика от САЩ, Япония няма национална база данни за изчезналите хора. Няма документи или идентификатори като социалноосигурителните номера на американците, които могат да бъдат използвани за проследяване на хора, пътуващи из страната. Противозаконно е полицията да използва достъп до банкомати или финансови документи.

“Повече от разследванията приключват по средата“, казва Сакае Фуруучи, детектив и директор на групата. Причината е високата цена за наемане на частен детектив: 500$ на ден, до 15 000$ месечно, което е непостижимо за тези, чиито членове на семейства са изчезнали заради дългове. “Хората, които се изпаряват заради дългове или насилие, сменят имената си, а понякога променят и външния си вид“, споделя Сакае. „Останалите не мислят, че някой би опитал да ги търси.“

Сакае успява да открие един младеж, „изпарил се“ на 20-годишна възраст. След един от изпитите си не се прибрал вкъщи повече и съвсем случайно един от приятелите му го вижда в южната част на Токио. Сакае обикалял улиците докато го открие, и го намира „тресящ се от срам“. Всъщност младежът не се явил на изпита от страх да не се провали или да не разочарова семейството си.
Друг, все още неизяснен случай, е на млада майка на 8-годишно момче. В деня на училищния мюзикъл на сина си, майката изчезва, въпреки обещанието да гледа сина си от първия ред. Мястото й остава празно. Повече никога не е видяна, съпругът и детето й страдат. Жената никога не е показвала сигнали, че не е щастлива, че изпитва болка или че е направила нещо, което намира за грешно.

Сакае не губи надежда – „Тя е майка, може би някъде по пътя си ще се възстанови и ще се прибере при хората, които обича.“

Япония в много видове контекст е култура на загуби. Според доклад от 2014 г. на Световната здравна организация, прага на самоубийства в Япония е близо 60% по-висок от глобалното равнище. В Япония дневно има между 60 и 90 самоубийства. Това е практика, датираща от времената на Самураите, които извършвали сепуко – самоубийствен ритуал чрез изкормване, но също и от неотдавнашната практика на японските камикадзе пилоти от Втората световна война.

Японската култура високо цени единството, тоест групата е по-важна от индивида. „Трябва да заковеш пирона, който стърчи“ е стара японска максима, а тези, които не могат или не искат да се впишат в обществото, да спазват стриктните му културни норми и да се отдават на работата почти до фанатизъм, просто изчезват, за да намерят някакъв вид свобода.

По-младите японци, които искат да живеят различно, но не искат напълно да прекъснат връзката със семействата си, има компромисен вариант: живеят „отаку“, тоест водят паралелни животи с любимите си аниме герои, като изчезват от време на време в алтернативната отаку реалност, където скрити в костюмите си, успяват да намерят себе си. (Отаку е японски термин за хора, обсебени от интересите си, особено в аниме и манга)

“Да избягаш невинаги е свързано с напускане“, споделя млад мъж на име Мат. „Ние мечтаем за любов и свобода, която понякога получаваме от нещо много малко – костюм, песен, танц с ръцете. В Япония дори това е много.“

източник: lifestyle.framar.bg

Вижте още:

В Будистки храм в Япония пазят кукла, на която от 100 години й растат истински коси

Училищата в Япония – тормоз, дисциплина и самоубийства

Ужасът на гората на самоубийците в Япония

10 удивителни факта за раждането в Япония

Подкрепете Световни Загадки!

Ако харесвате Световни Загадки и искате сайтът да продължи да съществува, подкрепете ни с дарение.

Световни Загадки е проект, който поддържаме с огромно желание и ентусиазъм, но и с много труд. Сайтът е безплатен за своите читатели и се издържа от реклама, което не винаги е достатъчно. Ако искате да сте сигурни, че и в бъдеще всички ще могат да имат достъп до информацията на сайта, можете да направите еднократно или месечно дарение с бутона [Donate] по-долу. Благодарим Ви!

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.