Интересни факти от днес, 17 януари

1605 г. излиза първото издание на романа „Дон Кихот”. Автор на двата тома „Дон Кихот де ла Манча” е испанският писател Мигел де Сервантес. Първият том е публикуван през 1605 г., а вторият – през 1615 г.

Флавий Теодосий, известен също като Теодосий I или Теодосий Велики, е римски император от 379 до 395 г. След катастрофалната битка при Адрианопол от 378 г. Теодосий е извикан на Изток от западноримския император Грациан, който го определя за командващ на римските войски в Тракия, след което го обявява и за съимператор.

Новият император успява с огромна находчивост да се справи с готската опасност. Основно средство на политиката на Теодосий I е сключването на т.нар. foedus, договори, според които пришълците стават федерати – запазват своята относителна автономия, но са задължени да служат на империята като спомагателни бойци. През периода до средата на 5 в. готите съставят по-голямата част от армията на Източната империя.

В църковно отношение Теодосий I започва борба за налагане на решенията на Първия вселенски събор в Никея. Особено засегната е дейността на арианите в неговите владения, които заедно с езичниците изпадат в немилост. През май 381 г. е свикан и Втория вселенски събор в Константинопол, на който е избран нов патриарх на Константинопол и е приет пълният текст на Символа на вярата.

Силата на църквата е нарастнала дотолкова, че когато през 390 г. по заповед на Теодосий готските наемници избиват 7000 души при потушаване на безредиците в Тесалоника (днешен Солун), императорът е официално отлъчен от влиятелния епископ Амброзий Милански. Едва след публично покаяние Теодосий отново е приет в редовете на вярващите християни.

В столицата Константинопол по това време са построени Форума на Теодосий с триумфална арка, Колоната на Теодосий и Хиподрума. На границата с Персия цари мир. Римляните успяват да прибавят Западна Армения и Колхида към владенията си.

През 383 г. в Западната империя се извършва военен преврат срещу император Грациан, който е свален от власт и убит. Защитавайки правата на Валентиниан II в Италия Теодосий повежда поход срещу узурпатора Магн Максим – подкрепен от варварските федерати, постига победа и връща трона на своя съ-император (388 г.).

През 392 г. Валентиниан II е убит и Теодосий е принуден отново да воюва този път срещу франкския генерал Арбогаст и неговата марионетка император Флавий Евгений. Източният император разгромява своя противник през септември 394 г. и обединява Римската империя за последен път, но в началото на следващата година умира в Медиоланум (днешно Милано) от воднянка (едема).

Император Теодосий I е наречен с прозвището Велики всъщност от църковните историци защото следва твърда и последователна политика в подкрепа на християнството като единствена религия в Римската империя и забранява всички други култове.

Докато през 313 г. Константин Велики издава т.нар. Милански едикт, с който обявява всички религии в империята за равноправни, в 392 г. Теодосий забранява дори и частното изповядване на езическата религия. Затворени или превърнати в черкви са повечето храмове в много градове, като например Серапеума в Александрия и храма на Веста в Рим. През 393 г. за последен път се провеждат Олимпийските игри, след което и те са забранени като езически.

След смъртта му на 17 януари през 395 г. в Милано Теодосий Велики е погребан в Константинопол. По негово завещание империята се разделя между синовете му Аркадий и Хонорий, съответно на Източна и Западна Римска империя.

1562 г. във Франция са легализирани хугенотите. Тези френски протестанти са силно повлияни във вярата от Жан Калвин. През втората половина на 16 в. терминът започва да се използва като синоним на протестант.

Произходът на думата „хугеноти” идва от френската дума aignos, която показва връзката с калвинисткия център Швейцария. Тя пък произхожда от немския термин eidgenosse, която означава съюзник, съзаклятник, конфедерат. Думата се появява във френския език в началото на 16 в. във формата eygenot, използвана като название за привържениците на политическа партия в кантона Женева, която се е борила срещу опитите за анексия от страна на Савойския херцог.

Във Франция хугенотите са преследвани най-вече през 16 и 17 в. Гоненията срещу хугенотите от Луи XIV стават причина за преселването на 250 000 хугеноти в съседните на Франция протестантски държави. След края на преследванията и с влизането в сила на френската конституция през 1791 г. се налага все повече названието протестанти.

По времето, когато реформацията в Германия е започнала, тезисите на Мартин Лутер (1517 г.) намират добра почва във Франция. Фрасоа I, който управлява Франция от 1515, е превърнал по това време Католическата църква в управленски орган на държавата. Чрез Болонския конкордат от 1516 г. той получава правото да раздава еднолично високи постове във френската църква. Той се възползва умело и назначава висши благородници на съответни позиции и по този начин ги задължава да му бъдат верни.

Инфраструктурата на църквата също е била от голямо значение за краля. Присъствието ѝ във всички градове и села, големият обхват на действие, който свещениците са имали в църквите, и фамилните регистри, които паствата са водели, са били елементи, които краля е използвал за изпълнението на управленски задачи като например издаването на едикти.

Тази секуларизация води до противоречие сред хуманистичните кръгове около Еразъм Ротердамски и Якоб Фабер през 1520 г. В тези среди все по-често са се дискутирали тезите на Мартин Лутер, които правят Светото Писание единствен критерий във вярата и настояват за разделение между държава и църква. Неговите идеи първоначално са приети позитивно и в кралския двор.

Фрасоа I, повлиян от сестра си, също не отхвърля теологичните аспекти на зараждащото се реформаторско движение. Той дори защитава Якоб Фабер, когато срещу него е повдигнато обвинение в еретизъм. Реформирането на църквата не би могло да уплаши Франц, поне що се отнася до богословските тълкувания.

Следователно може да се смята, че реформаторските идеи са намерили почва във Франция през 1520 г. Чрез хуманистичните кръгове те намират разпространение сред издигнатите буржоазни среди.

Много бързо обаче и във Франция се заражда католическо контра-движение (Контрареформация). Служителите на църквата виждат в новото течение опасност за своите учения и многобройните си социални привилегии. През 1521 г. папата отлъчва Мартин Лутер от църквата, а Сорбоната в Париж проклина неговото учение.

Фрасоа I попада постепенно под натиск. Стига се до репресии срещу протестантите, които постепенно преминават в гонения. Първата екзекуция на френски протестант се извършва на 8 август 1523 г., когато в Париж е изгорен августинският монах Жан Валиер.

Протестантството във Франция е изтласкано до 1530 г. в нелегалност. Една част от протестантите бягат във вече реформираните области на Швейцария, където Улрих Цвингли почти е лишил Католическата църква от власт. И въпреки че са изгонени от политическата сцена, протестантите стават все по-дръзки в действията си. Разпространяват се плакати, които сравняват католическата меса с идолопоклонство и се обезобразяват статуи на Дева Мария.

През 1546 г. умира Франсоа I и неговия син Анри II се възкачва на трона. Той продължава репресиите срещу хугенотите. По същото време започва разпадането на Хабсбургската империя. Император Карл V не може да се справи с последствията от Реформацията и компромисният принцип „Cuius regio, eius religio” („Религията на владетелите е и религия на поданиците”) води до разпадането на империята.

Анри II иска на всяка цена да избегне подобно развитие във Франция. Постепенно част от аристокрацията преминава към хугенотите и споразумение от типа на Аугсбургския принцип би нанесло значителни вреди на дълго изгражданата от Франсоа I централизация на държавата. Поради това започва окончателната дискриминация на Протестантството във Франция.

Приемането на три едикта създават благоприятни условия за по-нататъшното преследване на хугенотите. Още през първата година на управлението си Анри създава камара, чиято задача е да преследването на членовете на парламента които са хугеноти.

През юни 1551 г. тази практика се пренася и върху провинциалните парламенти чрез едикта от Chateaubriand. През юли 1557 г. следва едикта от Компиен, който предава нарушаващите реда протестанти на гражданския съд. Присъдите за ерес Анри остава в ръцете на църквата. Накрая е издаден едикта от Ecouen и от този момент еретиците могат да бъдат осъждани само на смъртна присъда. Скоро след това умира Анри II.

Под ръководството на неговия наследник Фрасоа II гоненията продължават. 1562 г. католически войници нападат протестанти по време на богослужение. Убити са 23 и са ранени около 200 протестанти.





След този инцидент хугенотите се преструктурират в политическо движение. Те набират собствена армия и формират кавалерия. Анри Наварски и Бурбоните се съюзяват с хугенотите, укрепвайки по този начин позициите на протестантите, които в разцвета си са укрепени в 60 крепости и представляват сериозна заплаха за католическата корона и Париж през следващите три десетилетия.

1605 г. излиза първото издание на романа „Дон Кихот”. Автор на двата тома „Дон Кихот де ла Манча” е испанският писател Мигел де Сервантес. Първият том е публикуван през 1605 г., а вторият – през 1615 г.

Според една бележка на самия Сервантес в пролога на „Дон Кихот”, идеята за книгата му идва в затвора в Аргамасия де Алба в Ла Манча – история за мъж, който се мисли за странстващ рицар и се опитва да извършва чудните подвизи, описани в средновековните рицарски романи. Намерението му е да изобрази действителния живот и поведение, изразявайки се с ясен език.

През 1605 г. първата част от романа е издадена под заглавие „Хитроумният идалго Дон Кихот де Ла Манча”. Тя има такъв отличен прием, че само за две седмици след публикуването й в Мадрид излизат и три пиратски издания. Въпреки това този успех слага край на периода на крайна бедност в живота на автора и, макар че не забогатява, той получава международно признание. През 1606 г. той се установява в Мадрид, където остава до края на живота си.

Историята на дон Кихот разказва за приключенията на испанския идалго дон Кихот и неговия оръженосец – Санчо Панса. Алонсо Кехана е един обикновен благородник, вманиачен в четенето на рицарски истории и книги. Неговите приятели и роднини го вземат за луд, когато ненадейно главният герой променя името си на дон Кихот и се самопровъзгласява за рицар.

Дон Кихот поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своята кранта – коня Росинант, за да изобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите.

Дон Кихот е видимо луд за останалите хора. Той вижда кръчмите като омагьосани замъци, а техните сервитьорки – като прекрасни принцеси. Във вятърните мелници му се привиждат образи на тиранични великани, изпратени от злите сили. Въобразява си, че съседското момиче – обикновена селянка, е девствена принцеса Дулсинея, на която той е обрекъл сърцето си във вечна любов. Санчо Панса вижда, че господарят му е малко луд, но се придържа към илюзията, надявайки се да спечели богатства.

През 1613 г. Мигел де Сервантес издава „Поучителни новели”, сборник от 12 новели, някои от които са писани значително по-рано. Предговорът е известен с единствения словесния портрет, който Сервантес прави на себе си, а също и със заявлението му, че е първият автор на новели на испански език.

Една от новелите – „Лиценциатът Видриера”, е близка по замисъл до „Дон Кихот”. През 1614 г. Сервантес публикува своята най-амбициозна поетична творба, освен множеството пиеси – „Пътуване до Парнас”, алегория, представляваща еднообразен преглед на съвременните на автора поети. Самият автор осъзнава, че му липсва поетичен талант.

Популярността на „Дон Кихот” предизвиква издаването през 1614 г. на неоторизирано продължение от неизвестен автор, използващ псевдонима Алонсо Фернандес де Авеянеда. Още предходната година в предговора на „Поучителни новели” Сервантес обещава да напише продължение на романа и сега се заема с тази задача, като през 1615 г. е публикувана втората част на „Дон Кихот”.

През същата година излиза и „Осем нови комедии и интермедии”, а дни преди смъртта си Сервантес завършва приключенския роман „Персил и Сигисмунда”, който е издаден посмъртно през 1617 г.

Творбата се смята за една от най-емблематичните в испанската литература. Любопитен факт е, че за 400-та годишнина от появата на книгата през 2005 г., испанското правителство пусна в обръщение монета от 2 евро, на гърба на която е изобразен рицарят с леген за бръснене на главата, стара ризница и копие.

1773 г. английският капитан Джеймс Кук става първият мореплавател, пресякъл Южния полярен кръг. В Западния свят теориите за Тера Аустралис Инкогнита („непознатата южна земя”) – обширен континент в южната част на земния глобус, който „балансира” северните части на Европа, Азия и Северна Африка – съществуват векове наред.

Чак през 1418 г. португалският принц Енрике Мореплавателя започва да финансира пътувания в тропиците с цел да се намери морски път до Индия, който заобикаля Африка. Това злага началото на изследванията на Южното полукълбо. През 1473 г. мореплавателят Лопеш Гонсалвеш доказва, че е възможно да се пресече Екватора, след което моряците и картографите започват да приемат възможността за съществуването на все още неоткрит континент с умерен климат южно от позната част на света.

Достигането на нос Добра надежда от Бартоломеу Диаш е първият досег на европейците с антарктическия студ и показва, че има океан, който разделя Африка от Антарктида.

Фернандо Магелан, който преминава през Магелановия проток през 1520 г., решава, че островите Огнена земя на юг са разклонения на Неизвестната южна земя, като това е включено в картата на Абрахам Ортелий. Там тя е записана като Terra australis recenter inventa sed nondum plene cognita (Новооткритата, но все още не напълно позната Южна земя).

На своите глобуси много европейски картографи свързват крайбрежията на Огнена земя и Нова Гвинея и създават континента „Тера Аустралис Инкогнита”, обхващащ част от тропиците, на територията на истинските южни части на Тихия и Индийския океан.

Търсенето на Великата южна земя е водещ мотив за много експедиции през 16 и началото на 17 в. Испанецът Габриел де Кастиля, който твърди, че е видял „покрити със сняг планини” южно от 64° ю.ш. през 1603 г., се смята за първия откривател на Антарктида, макар че дълго време се пренебрегва.

Както някои испански изследователи преди него, англичанинът Франсис Дрейк счита, че южно от Огнена земя трябва да има море. Всъщност през 1615 г. нидерландците Вилем Схаутен и Якоб Лемер откриват най-южната точка на архипелага и я наричат нос Хорн и доказват, че Огнена земя е малък архипелаг, който няма никаква връзка с Южната земя.

Пътешествениците, заобикалящи нос Хорн, често се изправя срещу ветрове, които ги завличат на юг в студените и покрити с лед морета. Досега е известно, че никой до 1770 г. не е пресякъл Южния полярен кръг, или, ако го е пресякъл, това е останало неизвестно.

През 1675 г. французинът Антъни де ла Роше открива остров Южна Джорджия, който е първата открита земя южно от Антарктическата конвергенция, т.е. в Антарктика. Скоро след неговото пътешествие европейските картографи започват да отбелязват на картите си „остров Роше”, наименуван в негова чест. Но най-вероятно до 1750 г. почти всички мореплаватели, попаднали в южните ледени морета, просто са били завлечени от ветровете извън курс.

Изключение може би е пътуването на Едмънд Халей на борда на кораба „Парамур”, които цели да изследва магнитните полета в Южния Атлантически океан и се среща с ледовете на 52° ю.ш. (на 224 км северно от Южна Джорджия), но не продължава по на юг. Друго пътешествие, което може да се сметне за изследователски стремеж, е това на френския морски офицер Жан Батист Шарл Буве дьо Лозие, чиято цел е откриването на Южната земя, описана от полумитичния Господин от Гоневил.

Самият Джеймс Кук ръководи три околосветски експедиции и открива много нови земи в Тихия океан. И въпреки че открива множество крайбрежни острови, не вижда самата Антарктида. Смята се, че е бил на около 240 км от континента.

По онова време света тръпне в очакване на едно знаменателно природно събитие – минаването на Венера пред слънцето, очаквано да се случи през 1769 г. Убедено, че наблюдаването на това явление ще може да стане успешно само от в Тихия океан, английското правителство решава да натовари Джеймс Кук със задачата да отрази астрономическият феномен. Така Кук вече като капитан-лейтенант от кралската военна флота начело на Индевър предприема своето първо плаване до Южния Пасифик. Експедицията предприема курс към остров Джордж III открит неотдавна, известен нам като Таити.

Маршрутът е Плимут, Англия – португалските острови Мадейра в Атлантика – Бразилия – заобикаляне на Южна Америка покрай кап Хорн – Таити, намиращ се насред южен Тихи океан, след което следва завръщане до Англия и плаване покрай Нова Зеландия, Австралия – прекосяването на Индийския океан, и по известния още на Фернандо Магелан маршрут, заобикаляне на Африка покрай нос Добра Надежда и обратно до Албиона през Атлантическия океан.

Джеймс Кук предприема още две пътувания (Адвенчър, Резолюшън), като през второто открива и картографира множество острови и архипелази пръснати из тропиците на Тихия океан, намиращи се в южното полукълбо, сред които Куковите острови, Нови Хебриди, Тонга, Дружествените острови, Нова Каледония, Маркизките острови, Великденския остров с неговите прословути каменни статуи гледащи към небето.

През третото плаване започнато през 1776-1780 г. са открити Сандвичевите острови (Хавайския архипелаг), където за съжаление Джеймс Кук намира смъртта си . През тази експедиция капитан Кук прекосява Тихия океан от щг на север достигайки до пролива на Беринг, разделящ Азия от Америка и нос Уелски принц – най-западната точка на Америка.

1775 г. за пръв път е поставена пиесата „Съперници” на Ричард Шеридан.Ирландският драматург е дългогодишен собственик на Кралския театър „Друри лейн” в Уест енд в Лондон.

„Съперници” е комедийна пиеса, написана набързо и за пари. Шеридан очаквал да изкара от произведението си поне 600 паунда. Първата й постановка е провал, най-вече поради лошия избор на актьор за ролята на Сър Луций – стереотипен ирландец. Съществува история, че по време на третото действие човек от публиката ударил Лий (актьора, играещ ролята на Сър Луций) с ябълка.

Пиесата постепенно добива популярност. Днес тя се смята за един от шедьоврите на Шеридан. Особено известен е станал образът на героинята госпожа Малапроп с нейните комични грешки на езика, благодарение на който се утвърждава литературният термин малапропизъм.

1793 г. Конвентът на Франция гласува да бъде екзекутиран крал Луи XVI. Той управлява като крал на Франция и Навара от 1774 до 1791 г., после като крал на Франция до 1792 г.

След смъртта на баща му и на двамата му по-големи братя, 11-годишният Луи е обявен официално за дофин (20 декември 1765 г.). Коронясан е за крал на 11 юни 1775 г. в катедралата в Реймс.

Въпреки че отначало е обичан, неговите нерешителност и консерватизъм карат някои от хората във Франция да го намразят като символ на тиранията на Стария Режим. След премахването на монархията през 1792 г., новото републиканско правителство му дава прозвището Капе (на прякора на Хуго Капет, основател на династията на Капетингите, която революционерите погрешно възприемат като фамилно име) и го принуждават да се нарича Луи Капе, в опита си да принизят положението му на крал.

Любопитен факт е, че днес историците и французите като цяло имат по-различно мнение за Луи XVI, който е останал в историята като честен човек с добри намерения, но който най-вероятно е бил неспособен на особено тежката задача да реформира монархията и който е бил използван от революционерите като изкупителна жертва.

Скорошни изследвания стигат до извода, че Луи е страдал от клинична депресия, което го е направило предразположен към пристъпи на тежка нерешителност, по време на които жена му, непопулярната кралица Мария Антоанета, поема голямата отговорност да управлява.

По време на революцията е отстранен и арестуван (10 август 1792 г.). Съден е от Народното Събрание, признат за виновен в измяна и екзекутиран на 21 януари 1793 г. като враг на Революцията. Екзекуцията му е знак за края на абсолютната монархия във Франция, което впоследствие ще доведе до издигането на Наполеон Бонапарт.

1819 г. Симон Боливар обявява Колумбия за самостоятелна република. Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Болѝвар де ла Консепсион и Понте Паласиос и Бланко е латиноамерикански революционер, генерал и политик, най-влиятелният и известен от ръководителите на войните за независимост на испанските колонии в Америка.

През 1799 г. Боливар заминава за Испания, по решение на роднините си, за да продължи своето образование. Там той изучава право и през 1802 г. се жени за Мария Тереса Родригес дел Торо и Алаиса, родственица на видно семейство от Каракас, но на следващата година двамата посещават Венецуела и тя умира от малария.

Боливар се връща в Испания през 1804 г., живее известно време в Париж, където посещава Политехническата школа и пътува из Европа – Италия, Швейцария, Германия, Англия и Франция. През 1805 г. Боливар посещава Съединените американски щати, където започва да обмисля плана си за освобождение на Южна Америка от испанско владичество.

Симон Боливар се връща във Венецуела през 1807 г. След като Наполеон Бонапарт поставя на испанския трон брат си Жозеф Бонапарт през 1808 г., латиноамериканските колонии отказват да го признаят и властта в тях е поета от местни правителства, независими от Мадрид.

Хунтата в Каракас обявява независимостта си през 1810 г. и Боливар, който участва в нея, е изпратен на дипломатическа мисия във Великобритания, за да иска поддръжка от британското правителство, което обаче предпочита да запази неутралитет. Боливар оставя в Лондон агента Луи-Лопес Мендес за сключване на съглашение от името на Венецуела за заем и за вербуване на войници и се завръща обратно с транспорт оръжие.

През 1811 г. Боливар отново е във Венецуела, където войната е придобила жесток характер – испанците се обръщат за помощ към полудивите обитатели на венецуелските степи (лянеросите), на което Боливар отговоря със заповед да се избият всички пленници. На следващата година, водачът на хунтата Франсиско де Миранда предава страната на испанците и Боливар заминава за Картахена, където пише своя „Картахенски манифест”.

През 1813 г. Конгресът от Тунха му поверява командването на войските на Нова Гранада и на 14 май той започва настъпление към Венецуела, станало известно като „Възхитителната кампания”. На 23 май влиза в Мерида, където получава прозвището „Освободителя”, а на 9 юни превзема и Трухильо. На 15 юни издава известния „Декрет за война до смърт”, на 6 август превзема Каракас, с което е обявена Втората венецуелска република, начело на която застава Боливар.

Той обаче не се решава да проведе реформи в интерес на по-бедните прослойки, не успява да спечели тяхната поддръжка и претърпява поражение – след въстанието на Хосе Томас Бовес през 1814 г. и падането на Венецуелската република, Боливар се връща в Нова Гранада, където оглавява колумбийските националисти и превзема Богота.

През декември 1816 г. с хаитянска помощ, получена срещу обещанието за освобождаване на робите, Боливар дебаркира във Венецуела. Отмяната на робството (1816) и издадения през 1817 г. декрет за раздаване на земя на войниците от освободителната армия му позволяват да спечели помощта на населението. След редица успешни действия във Венецуела, през 1819 г. войските му освобождават и Нова Гранада, след победата в битката при Бояка.

На 7 септември 1821 г. е създадена република Велика Колумбия, федерация, в която първоначално влизат Венецуела и Нова Гранада. През декември 1819 г. Боливар е избран за президент от Националния конгрес в Ангостура, а Франсиско де Паула Сантандер – за вицепрезидент.

Любопитен факт е, че Боливар е главният герой в романа на колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес „Генералът в неговия лабиринт”, в който събитията се развиват в последната година от живота на генерала.

1991 г. Конгресът на САЩ оторизира правителството да използва военна сила за да отблъсне армията на Ирак извън границите на Кувейт. Същия ден при американско-британска въздушна акция са атакувани иракски военни цели във връзка със срока, даден на Саддам Хюсеин от Съвета за сигурност на ООН да оттегли иракските войници от Кувейт.

Следват сухопътните сили, които нападат на 24 февруари. До 27 февруари иракчаните се оттеглят, Кувейт е освободен и на следващата сутрин в 8.00 ч. е подписано примирие, с което се слага край на войната.

Напрежението, причинило войната, обаче трае по-дълго, отколкото самата война.
Иракската републиканска гвардия на Хюсеин напада Кувейт на 2 август 1990 г. Когато ООН осъжда иракското нахлуване в Кувейт, американците започват да мобилизират армията си.

На 7 август американски части се разгръщат в района, за да възстановят кувейтското правителство и да защитят  петролните залежи – тези на Кувейт, но най-вече тези на съседна Саудитска Арабия, на чийто петрол разчитат САЩ и много други страни.

ООН поставя ултиматум на Хюсеин: да изтегли иракските войски от Кувейт до 15 януари, в противен случай коалиционните сили ще атакуват. Хюсеин не отстъпва и следват бомбардировки и сухопътни атаки. Когато става ясно, че не може да спечели, Ирак започва да се оттегля, като първо се опитва да засегне петролните залежи на Кувейт, подпалвайки нефтените полета.

1997 г. норвежецът Бьорге Оусланд завършва пътешествието си през сърцето на ледената Антарктида. По време на прехода му често термометърът показвал до минус 56 градуса, а ветровете били единственият му спътник. Леденото гостоприемство на Бялата любовница, както наричат Антарктида, обаче не стопило куража на Бьорге. Той си бил поставил за цел да я прекоси от бряг до бряг.

Първият му опит през 1995 г. е неуспешен – няма проблем със ските, но получава сериозни измръзвания и прекратява пътешествието си. Година по-късно става пионер в историята на човечеството, прекосявайки сам най-южния континент. По време на пътуването си се изкачва до надморска височина от 3400 м.

През 2001 г. Оусланд е на Северния полюс след като за 82 дни е прекосил сам Арктика от Сибир до Канада.

2003 г. в Черно море, близо до българското крайбрежие е открит кораб, пролежал на дъното 2400 години. Откритието прави група от български и американски археолози, а информация за находката се появява първо в „Ню Йорк Таймс”. Експертите коментират, че това е най-древното корабокрушение в това море.

Единственото, което е останало от древния плавателен съд, е товарът му от амфори. В една от тях са били намерени кости от риба, пренасяна в Гърция от Крим (днешна Украйна). То е и доказателство, че древните гърци са внасяли храни чак от Крим.

Костите са от сладководен вид риба – ивичеста зъбатка, – ловена в района на Крим и в реки, вливащи се в близкото Азовско море. Известно е, че по това време в Крим е имало гръцки колонии. Следи от рязане върху костите показват, че рибата е била транжирана, за да бъде сушена на рибени пържоли.

Любопитен факт е, че един от откривателите на този кораб е подводният Робърт Балард, който открива и останките от кораба „Титаник”. Името му в България стана популярно през 2001 г., когато световните медии съобщиха, че посещението му в България е свързано с търсенето край нашите брегове на Ноевия ковчег. Тогава Балард обясни, че не търси Ноевия ковчег, а изучава местата, обитавани от хора преди Потопа.

Повод за подобни теории дават направените в последните десетилетия открития, че Черно море е било пресноводно езеро, около чиито брегове е живяла високоразвита цивилизация. То е било превърнато в море от потоп преди около 8600 години.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook