Интересни факти от 20 ноември

1945 г. започват Нюрнбергските процеси. Делата имат цел да накажат по съдебен път нацистите, отговорни за разпалването на Втората световна война.

1541 г. Жан Калвин представя теорията си за реформиране на църквата. Калвин получава богословско и юридическо образование. Под влияние на теологичните трудове на Еразъм и Лутер облеченият винаги в черно млад учен се обръща към протестантското учение и се отрича от Католическата църква през 1532 г.

Поради преследванията на протестантите във Франция вследствие на Едикта от Куси, Калвин бяга в Швейцария през 1534 г. През 1536 г. издава под псевдоним в Базел съчинението „Наставление за християнската вяра”, в което излага собствените си реформаторски схващания. Напуска Базел в посока Италия, където за кратко служи като секретар на френската принцеса Рене във Ферара.

През същата година се премества в Женева, където вече се е утвърдила Реформацията под въздействието на швейцареца Улрих Цвингли – част от съпротивата срещу херцога на Савоя. Там той се запознава с валденза Гийом Фарел, който убеждава Калвин да остане в протестантския град. Според Zweig фанатизираният Фарел пръв вижда в лицето на 26-годишния Жан „гениалния организатор, водача на реформаторското движение”. В Женева Калвин участва активно в обществения живот, установява „строга църковна дисциплина”, пише и катехизис. Догматичното му и аскетично поведение води до изостряне на отношенията му особено със заможното гражданство, което започва да гледа на него като на „сериозен мизантроп”. Напрежението ескалира до инцидент (на Великден през 1538 г.), когато Калвин публично предизвиква църква и управа, поддържащи хуманиста Цвингли и заедно с Фарел е прокуден от Женева.

Поканен е от Мартин Бусер в Страсбург, където служи като пастор, преработва своя фундаментален труд, трупа слава на множество теологични диспути, запознава се с Филип Меланхтон. Три години по-късно (15 септември 1541 г.) си издейства правото да се завърне в Женева и остава там до края на живота си. През последвалите 14 години Калвин безпрекословно оглавява реформаторското движение и установява теократичен режим в града.

Усърдието му граничи с фанатизъм. Воден от абстрактно чувство за дълг, Калвин става най-строг нравствен съдник и съобразно собственото си учение излива цялата си ненавист към всички грешници и другомислещи. Реформаторът оказва много силно въздействие върху гражданския живот, като успява да наложи строг надзор с въвеждане на задължително присъствие на църковните служби, забраняване на развлеченията, танците, ярките дрехи и др. Създава се своеобразна градска тайна полиция, стимулира се доносничеството и се установява църковен съд.

Реформаторското му усърдие достига кулминацията си през 1553 г., когато в Швейцария пристига преследвания като еретик в Испания и Франция Мигел Сервет. Той води кореспонденция с Калвин, която женевския реформатор възприема като обидна. Сервет бързо си навлича гнева и на останалите протестанти с отричането на догмата за Светата Троица. Арестуван е и писмата му до Калвин са използвани от инквизиторите като доказателство за ерес. Испанецът е осъден на смърт чрез изгаряне на бавен огън.

На 25 март 1558 г. Жан Калвин основава евангелистко училище в Женева, от което водят началото си съвременните Колеж Калвин и Университета на Женева. Реформаторският му труд е продължен от бургундския му приемник Теодор Беза. Последователи на Калвин са шотландските презвитериани, френските хугеноти, английските пуритани и др. Калвинисти са т.нар. „поклонници”, които бягат от Англия през 1620 г. с кораба „Майско цвете” и се заселват в Америка. Те се смятат за основатели на САЩ и техните потомци днес образуват политическата и икономическата върхушка на страната.

1818 г. Симон Боливар обявява Венецуела за независима държава. Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар де ла Консепсион и Понте Паласиос и Бланко израства в Генералното капитанство Венецуела. Родителите му, Хуан Висенте Боливар и Понте и Мария де ла Консепсион Паласиос и Бланко, умират, докато той е още дете.

В младежките си години Боливар посещава няколко европейски страни. В 1805 г. на върха на Авентинския хълм в Рим Боливар произнася прословутата си клетва, че няма да се успокои, докато отечеството му не бъде освободено от испанското господство.

През 1808 г. Наполеон Бонапарт нахлува в Испания и поставя родния си брат начело на управлението. Като лишава испанското кралско семейство от реална политическа власт, Наполеон открива златна възможност пред южноамериканските колонии да се вдигнат на борба за политическата си независимост.

Революцията против испанското господство във Венецуела започва в 1810 г., когато испанският губернатор там е свален. В 1811 г. е обнародвана официална декларация за независимост и същата година Боливар става офицер в революционната армия. Но следващата година испанските войски си възвръщат контрола върху Венецуела. Водачът на революцията Франсиско Миранда е хвърлен в затвора, а Боливар избягва от страната.

Следващите години се водят войни, в които временни победи се редуват със съкрушителни поражения. Преломният момент настъпва в 1819 г., когато Боливар повежда малката си опърпана армия през реки, долини и високите проходи в Андите, за да нападне испанските войски в Колумбия. Там той печели съдбовната битка при Бояса (7 август 1819 г.), която е същинската повратна точка в борбата. Венецуела е освободена в 1821 г., а Еквадор – в 1822 г.

На 17 декември 1830 г., на 47-годишна възраст, Симон Боливар умира след болезнена туберкулоза в Квинта де Сан Педро Алехандрино в Санта Марта, Велика Колумбия. На смъртния си одър, Боливар моли адютанта си, генерал Даниел Флоренсио О’Лиъри, да изгори останалия архив от негови творби, писма и речи.

1910 г. в Мексико избухва буржоазна революция. Това е период от историята на Мексико, по време на който се води гражданска война, една от най-кръвопролитните в историята на човечеството. Според различни източници, загиналите са между 300 000 и 2 000 000.

Революцията започва като въстание против военната диктатура на Порфирио Диас. В нея участват различни социалистически, либерални, анархистки, популистки и аграрни течения. като резултат е създадена Конституцията на Мексико от 1917 г.

1945 г. започват Нюрнбергските процеси. Делата имат цел да накажат по съдебен път нацистите, отговорни за разпалването на Втората световна война. Те продължават до 1949 г.

Първият и най-известен е Процесът срещу основните военни престъпници пред Международния военен трибунал, на който са обвинени 24 от най-известните лидери на Нацистка Германия. Той протича от 20 ноември 1945 г.до 1 октомври 1946 г. Трибуналът провежда 403 съдебни заседания, стенографирани в 20 228 страници в руския вариант.

33 свидетели дават показания за обвинението. 80 свидетелстват за защитата, включително 19 от обвиняемите. Още 140 свидетели предоставят показанията си във вид на писмени разпити. Обвинението въвежда писмени доказателства, включително оригинални военни, дипломатически и държавни документи от нацисткия режим, които попадат в ръцете на Съюзниците след края на Третия райх. Съдът назначава преводачи, които превеждат заседанията на четири езика: френски, немски, руски и английски.

Сред подсъдимите в първия процес личат имената на Мартин Борман, Йоахим фон Рибентроп, Херман Гьоринг, Рудолф Хес, Алфред Йодл, Ернст Калтенбрунер, Вилхелм Кайтел, Алберт Шпеер. На смърт от тях са осъдени обаче само 12, а още 7 – на различни срокове затвор, включително доживотен. Трима – Франц фон Папен, Ханс Фрицше и Ялмар Шахт, дори са оправдани.

При следващите биват съдени по-малко отговорни фактори като юристи, лекари и др.

Съюзниците започват да говорят за съдебно наказване на нацистите още през 1942-1943 г., когато изходът от войната все още не е ясен. След серия преговори в Техеран (1943 г.), Ялта и Потстдам (1945 г.) се договаря рамката на процесите, като в трибунала намират място съдии от САЩ, СССР, Великобритания и Франция.

Като правна на процесите служи т.нар. Лондонска харта от август 1945 г., определяща, че наказани трябва да бъдат „отговорните за големите военни престъпления в страните от Оста в Европа”. С резолюция от 11 декември 1946 г. Общото събрание на ООН потвърждава принципите на международното право, залегнали в устава. Така в Нюрнберг са съдени около 200 германци, а други 1600 преминават през други съдилища.

Любопитен факт е, че след края на войната юристи, историци и други специалисти от Европа и САЩ изказват съмнения относно легитимността на съда и справедливостта на присъдите. Основният аргумент на тези критики е фактът, че са издадени присъди според закони, които не са били в сила по време на извършване на деянието – закон „пост фактум”.

1959 г. Общата асамблея на ООН приема Декларация за правата на детето. Още през 1954 г. ООН и ЮНЕСКО обявяват 20 ноември за Световен ден на децата. Впоследствие е приета декларацията за правата на детето, а 30 години по-късно и Конвенция за правата на децата.

Датата обаче не е повсеместно възприета, защото ООН предлага на правителствата на отделните държави да преценят сами, на кой ден да отбелязват празника.

1962 г. след като СССР приключва с демонтажа на ядрените си установки в Куба, САЩ вдига блокадата на Карибските острови.

През октомври 1962 г. САЩ изпраща ултиматум до Съветския съюз да изтеглят ракетите си от Куба. В противен случай заплашват, че Островът на Свободата ще бъде блокиран. Преди това Америка, която е разположила ядрено оръжие във Великобритания, Италия, Северна Канада и Гренландия, разполага 35 ракети и в Турция, което е изтълкувано от Съветския съюз като заплаха от унищожение на европейската част на страната.

Руснаците решават да разположат ракетен комплекс край бреговете на САЩ. Хрушчов предлага на Кастро да изпрати в страната контингент съветски войски и ядрено оръжие – ракетите Р-12 и Р-14, които само за 20 минути могат да унищожат Щатите.

Кенеди обявява началото на военноморска блокада на Куба на 24 октомври 1962 г. САЩ изпращат 180 кораба да патрулират в Атлантика. Кенеди бил готов да бомбардира Съветския съюз, но след като вижда съветските ракети на 180 км от Флорида, издава разпореждане да се използва оръжие само по негова заповед. Кенеди привежда въоръжените сили в най-високата бойна готовност, което се случва за пръв и последен път в историята на САЩ.

В същото време Никита Хрушчов заявява, че смята блокадата на Куба за незаконна. Четири Р-12 със среден радиус на действие са напълно готови за изстрелване. В Съветския съюз отменят уволнението на войниците и привеждат в повишена бойна готовност войските на Варшавския договор. Кастро подтиква Хрушчов към решителни действия. Срещу САЩ руснаците изпращат четири подводници, всяка с по 22 торпеда.

В тези напрегнати дни и нощи контактите между Хрушчов и Кенеди не престават. Двамата лидери си разменят ултимативни заявления, но търсят начини за мирно разрешаване на конфликта. Постепенно САЩ и Съветският съюз започват преговори.  Руснаците извеждат ракетите си от Куба, американците свалят блокадата и се задължават да прекратят опитите за насилствено сваляне на Кастро. Хрушчов иска от Америка да изведе ракетите си от Турция, но това не се случва.

1979 г. около 200 сунитски мюсюлмани превземат мюсюлманския храм Кааба в Мека по време на поклонение.

Масджид ал-Харам (на арабски „Забранената джамия”) е главният мюсюлмански храм и най-голям по размери в света. Той е разположен в град Мека, в западната част на Саудитска Арабия, на около 100 км от Червено море. Във вътрешния двор на храма се намира Кааба. Кааба е мюсюлманска светиня под формата на кубична постройка.

През 1979 г. джамията ал-Харам, заедно с 6000 души, намиращи се там в този момент, е окупиран от група от 500 екстремисти. Главатарят им настоява да не се продава петрол на САЩ и да бъде свалена управляващата в страната династия. В резултат на терористичния акт загиват 200 екстремисти и 250 заложници.

Правителството на Саудитска Арабия получава помощ от френските специални сили за потушаване на въстанието.

1985 г. на пазара е пуснат Microsoft Windows 1.0. Операционната система се отличава с графичен потребителски интерфейс, който прави възможно отварянето на множество прозорци и бързото превключване от една програма на друга. 16-битовата операционна система е първият опит на компанията Майкрософт да разработи многозадачна операционна среда с графичен интерфейс, предназначена за персонални компютри.

Операционната система Windows всъщност е обявена през 1983 г., но разработването й отнема известно време. Две години след като за първи път се споменава за системата, Microsoft изважда на бял свят Windows 1.0. Сега вместо да се въвеждат команди на MS DOS, всичко се извършва с просто движение на мишката и щракване върху екраните или „прозорците”.

Други нововъведения са падащите менюта, плъзгачите, иконите и диалоговите прозорци, които значително улесняват разучаването и работата с програмите. Потребителите могат да превключват от една програма на друга, без да се налага да ги затварят и стартират наново всеки път. Windows 1.0 фабрично включва няколко програми, включително такава за управление на файлове на MS DOS, Paint, Windows Writer, Notepad, калкулатор, както и календар, картотека и часовник, които улесняват изпълнението на ежедневните дейности. Включена е дори и игра – Reversi.

Първоначално кодовото й име е Interface Manager, но в крайна сметка остава с името Windows, тъй като то най-добре описва кутиите или компютърните „прозорци”, които са фундаментът на тази нова система.

Тогава Windows 1.0 е струвал на потребителите едва 100 долара, с минималните изисквания от 256КВ оперативна памет, DOS 2.0, флопи дисково устройство и две диск.

1989 г. по време на Нежната революция броят на протестиращите в Прага нараства до половин милион. Безкръвната революция в Чехословакия цели отхвърлянето на комунистическото управление в държавата.

Чехословакия е управлявана от Комунистическата партия от 25 февруари 1948 г. По време на това управление няма официални опозиционни партии. Ситуацията започва постепенно да се променя след обявяването на Перестройката на Михаил Горбачов през 1985 г. Чехословашките комунисти на думи подкрепят процеса, но на практика извършват много малко реални промени и дори да се говори за Пражката пролет от 1968 г. все още е табу. През 1988 и 1989 г. се провеждат първите антиправителствени демонстрации, потушени от полицията.

Най-големият импулс за революцията дават промените в близките страни – до 16 ноември всички съседни на Чехословакия страни, с изключение на Съветския съюз, отхвърлят комунистическото управление, Берлинската стена пада на 9 ноември, а гражданите на Чехословакия гледат всичко това по телевизията (своята и чуждата). Съветският съюз също подкрепя промяна сред управляващия елит на Чехословакия, въпреки че не одобрява отхвърлянето на комунистическия режим.

На 17 ноември 1989 г. мирна студентска демонстрация в Прага е жестоко отблъсната от полицейското отделение за борба с размирици. Това става причина за серия от протести проведени от 19 ноември до края на декември. На 20 ноември броят на мирно протестиращите в Прага нараства от 200 000, предишния ден, до половин милион. На 27 ноември се провежда двучасова обща стачка в цяла Чехословакия.

Виждайки падането и на други комунистически правителства и разрастващите се улични протести, Чехословашката комунистическа партия обявява на 28 ноември, че ще отстъпи водещата си роля в политическата власт. Бодливата тел по границата със Западна Германия и Австрия е премахната в началото на декември. На 10 декември комунистическият президент Густав Хусак назначава първото предимно некомунистическо правителство в Чехословакия след 1948 г. и подава оставка.

Следствие от Нежната революция са и първите демократични избори след 1946 г., проведени през юни 1990 г. Избрано е първото некомунистическо правителство в Чехословакия след повече от 40 години.

1990 г. заловен е руският сериен убиец Андрей Чикатило. 54-годишният руснак е известен като „Канибала от Ростов”. Обвинен е за изнасилването и убийството на 53 души, предимно деца, за периода от 1978 до 1990 г.

По време на детстовото на Чикатило в Украйна се ширел канибализъм, вследствие на глада и колективизацията. Той се справял добре в училище. След като завършил военна служба през 1960 г., работил като телефонен инженер. През 1971 г. става учител в Новошахтинск, но постоянно се мести от училище в училище заради оплаквания срещу него.

През 1978 г. Чикатило се премества в Шахти и извършва първото си сериозно престъпление. На 22 декември 1978 г. той изнасилва и убива 9-годишното момиченце Елена Закотнова. Въпреки че доказателствата сочат връзка между Чикатило и убийството, погрешно е арестуван Александър Кравченко и по-късно е даден под съд. Той е заставен да направи самопризнания чрез изтезания и е екзекутиран заради убийството. Чикатило губи своята учителска работа през 1981 г. и започва работа в местна фирма.

Той не убива до 1981 г., но през 1982 г. жертвите му са седем. Чикатило създава свой собствен стил, като заговаря по автобусни спирки и железопътни гари избягали от дома си деца или млади скитници, примамвайки ги да дойдат с него в близката гора, където обикновено жертвите намират смъртта си. През 1983 г. Чикатило не убива до юни, но до началото на септември умъртвява четирима души.

След като са открити шест тела от общо 14 изчезнали, московската милиция решава да се намеси. В Ростов на Дон е изпратен екип, воден от майор Михаил Фетисов, който да води разследването. Фетисов съсредоточава търсенето в района около Шахти и назначава Виктор Бураков, съдебен лаборант химик, за главен следовател в тази област.

Разследването се концентрира върху умствено неуравновесените и известни сексуални престъпници, като постепенно да ги задържа, разпитва и изключва от списък на заподозрените. Милицията все повече разширява периметъра на своето разследване. Взети са интервюта от над 150 000 души и впоследствие са съхранени в архиви, докато най-накрая милицията се отказва от този подход.

През 1984 г. жертвите вече са 15. Решено е да се усилят мерките – да се увеличи броят на патрулите и да се разположат цивилно облечени милиционери на много обществени транспортни спирки. Чикатило е заподозрян заради съмнително поведение на една автобусна спирка в Ростов и е арестуван. Установено е, че той е заподозрян и за други престъпления, което юридически дава право на следователите да го задържат за неопределен срок от време.

Разкрито е съмнителното минало на Чикатило, но то не е достатъчно, за да го осъдят за убийствата. Все пак той е признат за виновен и осъден на една година. Освободен е през декември 1984 г., след като прекарва три месеца в затвора.

Чикатило си намира нова работа в Новочеркаск и се изтегля в сянка. През август 1985 г. умъртвява две жени по отделно. Следва затишие до май 1987 г., когато убива младо момче, после убива отново в Запорожие през юли и в Ленинград през септември.

Замиращото разследване е подновено в средата на 1985 г., когато Иса Костоев е назначен да води случая. Убийствата около Ростов са проучени обстойно за втори път и отново започва поредица от разпити на сексуалните престъпници в района. През декември 1985 г. милицията пак засилва охраната по железопътните гари около Ростов. Чикатило е в течение на разследването и предвидливо се въздържа от престъпната си дейност.

През 1987 г. Чикатило подновява убийствата, като обикновено ги извършва далеч от околностите на Ростов. Той убива една жена в Красний-Сулин през април, като убива още 8 души през същата година, включително две жертви в Шахти.

Отново следва продължителна пауза, докато Чикатило не възобновява своята дейност, убивайки седем момчета и две жени между януари и ноември 1990 г. Откриването на едно от телата близо до спирката в Лескоз кара милицията да повиши бдителността си и да увеличи патрулите. На 6 ноември Чикатило осакатява и убива Света Коростик. Когато се връща от гората, той е спрян от милицията, но после е пуснат да си ходи.

На 20 ноември 1990 г., след като поведението на Чикатило буди подозрение у милицията, по заповед на инспектор Иса Костоев той е арестуван. Между 30 ноември и 5 декември Чикатило се признава за виновен и описва петдесет и шест изнасилвания и убийства, извършени от него. Той признава, че е пил от кръвта на жертвите си и е изяждал части от тях.

Съдебният процес срещу него се провежда на 14 април 1992 г. Въпреки неговото странно и смущаващо поведение, съдът намира, че той е в състояние да издържи процеса. На процеса Чикатило казва: „Аз съм грешка на природата, един обезумял звяр!”. Процесът приключва през юли и присъдата е отложена за 15 октомври, когато той е намерен за виновен за извършването на 52 от 53-те убийства, и е осъден на смърт за всяко едно престъпление. Разстрелян е на 14 февруари 1994 г.

1998 г. изстрелян е първият модул на Международната космическа станция – „Заря”. Станцията е съвместен проект на пет космически агенции – Националното управление на САЩ по въздухоплаване и изследване на космическото пространство (НАСА), Федералната космическа агенция на Русия, Японската агенция за аерокосмически изследвания, Канадската космическа агенция, Европейската космическа агенция.

Изграждането й започва през 1998 г. Първият компонент на станцията е на орбита от 20 ноември 1998 г. Впоследствие са добавени още два, преди да бъде изпратен първият екипаж, който пристига на станцията на 2 ноември 2000 г. и се състои от американския астронавт Уилям Шепърд и двама руски космонавти – Юрий Гидзенко и Сергей Крикальов.

„Заря” осигурява електричество, складово пространство и е ръководна точка за първоначалните етапи от изграждането на МКС. „Заря” е изстреляна с руската ракета „Протон” от космодрума Байконур в Казахстан.

Модулът е собственост на САЩ, но е построен в периода 1994-1998 г. в Москва, Русия. „Заря” е част от плана за замяна на сделката с Локхийд Мартин за Bus-1, защото е много по-евтин (220 млн. долара срещу 450 млн. долара за проекта на Локхийд). Като част от договора, компания „Хруничев” построява част от идентичен модул (наричан FGB-2) с цел продължение на проекта.

След като е изстреляна „Заря” на 4 декември с.г. с полет STS-88 е изстрелян и американския модул „Юнити”, който се свързва с руския модул. Изстрелването на руския обслужващ модул „Звезда” закъснява с близо две години. Изстрелян е чак на 12 юли 2000 г. и е скачен на 26 юли.

Всъщност МКС представлява обединение на планирани преди това независими космически станции, основно руската „Мир 2” (наследник на космическа станция „Мир”), Космическата станция „Фрийдъм“” на САЩ и планираният европейски „Кълъмбъс”, целящи осигуряване на постоянно човешко присъствие в космоса.

Станцията е завършена към края на 2011 г. с изключение на руския сегмент и се очаква да функционира поне до 2020 г. Към днешна дата тя е най-голямото съоръжение в космоса, което е било изграждано досега.

Любопитен факт е, че името „Международна космическа станция” представлява компромис, сложил край на споровете за подходящо име на станцията. Първоначално предложеното име „Космическа станция Алфа” е отхвърлено от Русия, понеже то би намеквало, че станцията ще бъде нещо съвършено ново, като се има предвид, че Съветският съюз вече е използвал осем орбитални станции преди извеждането на МКС в орбита. Руското предложение станцията да се нарече „Атлант” от своя страна е отхвърлено от Съединените щати, поради опасения в сходство с „Атлантида”, името на легендарния континент потънал в океана. Използването на „Атлант” също би причинило объркване с американската совалка „Атлантис”.

2003 г. в Москва е учредено международно евразийско движение.Неправителствената организация, е учредена на конгрес в Москва. Основател и ръководител на международното евразийско движение е руският геополитик Александър Дугин.

Организацията има представителства в 29 страни, включително всички страни от ОНД; в страните от ЕС (Германия, Франция, Италия, Обединеното кралство); в Америка (САЩ, Венецуела, Чили); в мюсюлманските страни (Ливан, Сирия, Египет, Турция, Иран, Пакистан); в Индия; в Далечния изток (Япония, Виетнам) и т.н. В Русия международното евразийско движение има 36 регионални офиса.

Някои наблюдатели виждат в движението стремеж към установяване на нов световен ред.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook