Археолози-египтолози посетиха страната ни заради предсказание на Ванга

Изключително интересна и интригуваща е неотдавна публикуваната новина в медиите за посещението на видни специалисти-египтолози в района на Родопите. Напълно е възможно такива посещения да предизвикат интереса на историците от цял свят и да обърнат установените познания за древната ни история.

Конкретно става дума за научен екип в състав проф. Ана Радунчева от Археологическия институт на БАН, световноизвестният археоастроном Робърт Бовал, геологът д-р Робърт Шок и астрофизикът от НАСА Томас Броди. Въпреки кратката обиколка учените са посетили археологическите обекти в Белинташ и Татул и са установили, че районът е богат на артефакти и не е изключена връзката между египетската и древната история на жителите на тези земи преди хилядолетия. Такава връзка има обаче и в Странджа планина, за която ми разказа Ванга през зимата на 1981 г., затова мисля, че това височайше посещение никак не е случайно и е повлияно от нейното пророчество, кой каквото и да ми казва друго.

През онази зима, когато моята леля настояваше да запиша точно всичко изречено от нея нямах и най-малката представа, че ще стана инициатор на експедиция и ще преживея такива невероятни неща, които е трудно да бъдат описани. За първи път публикувах тази история през 1989 г. в книгата ми „Ванга“, поставяла съм я като отделна глава във всичките ми последващи книги и тя неизменно предизвикваше огромно удивление както в българските читатели, така и у читателите в чужбина.

Съществуват много публикации по света в опит да се обясни явлението, което наблюдавахме, но съм убедена, че отговорите тепърва предстоят, след като световни учени проявяват интерес към древната ни история. Ванга разказваше още през 1979 г., че е „дошло времето на чудесата и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. Ще бъдат разгадани много тайни, ще се открият много старини“. Дано да стане така, но за да не бъда голословна ще припомня накратко за експедицията в Странджа планина, за онези, които са я позабравили.
ЧУДОТО В СТРАНДЖА ПЛАНИНА

/откъсът е взет от книгата ми „Ванга и последното време“, 2004, изд. Нике/

Както е известно при Ванга идваха всякакви хора. Идваха и иманяри, които носеха пръст от различни местности или омачкани карти и искаха Ванга да им каже къде има закопани съкровища. Тя не обичаше да разговаря с такива хора и винаги ги отпращаше с възмущение, защото искаха да станат богати без да са се трудили.

През месец януари 1981 г. при майка ми на Рупите беше дошъл един възрастен човек с молба да му ходатайства да се види с Ванга. Мъжът казал, че иска да разговаря за нещо важно и показал на майка ми един омачкан лист хартия, на който били нарисувани някакви писмени знаци и криволичещи линии като на географска карта. Майка ми веднага се досетила, че това е иманяр, който ще пита Ванга дали на тази карта има обозначено съкровище и къде се намира . Тя добре знаеше, че Ванга не приема такива хора, но понеже човекът беше дошъл отдалече и за да не си отиде съвсем без нищо, изведнъж я чух да му казва, че дъщеря и/т. е. аз/ е завършила турска филология и може да погледне тези знаци, за да ги разчете. Като всяка майка, много ме беше надценила.

Майка ми ме извика и аз излязох на двора. Времето беше необичайно топло и слънчево за януари, затова седнахме с мъжа отвън на пейката пред Вангината къщичка. Той отново ми разказа как носил тази карта в София, но никой от професорите не можал да разчете знаците, даже му казали, че това са глупости, защото не приличат на никое писмо, което да им е познато. И понеже професорите не успели да прочетат картата, беше дошъл Ванга да му я “прочете”. Подаде ми да видя какво представлява: на смачкания лист хартия бяха написани, по-точно много несръчно преписвани, десетина реда с някакви йероглифни знаци. На пръв поглед имаха някаква прилика с арабското писмо, но между тях бяха изписани и знаци наподобяващи геометрични фигури. Над знаците бяха нарисувани като от детска ръка криволичещи линии, които според моя събеседник трябваше да представляват карта. Естествено, нито един знак или черта не ми говореха нищо. Изпитах досада. Не само защото се провалих като преводач, но и защото никога не съм вярвала на иманярски легенди.

Чудех се как да се измъкна от разговора и да си отида, когато чух Ванга да ме вика в стаята си. Както всички незрящи хора тя имаше изключително развит остър слух и беше чула разговора ни на пейката. Помогнах и да се облече и тя извика възрастния човек. Няма да описвам наново разказа на човека, но Ванга му каза, че първо тази карта не е вярна, защото е преписвана от много хора и отпреди много години и почти няма нищо общо с оригинала; след това му обясни, че в тези знаци и линии няма указания за никакви съкровища и той напразно е бил толкова път. Накрая му предложи да отиде и да си направи една баня в минералната вода и после да си тръгне. Поиска да остави “картата” при нея докато се къпе и човекът излезе.

Когато останахме сами Ванга ми нареди да намеря някакъв прозрачен лист хартия и да прекопирам картата. Стори ми се малко нередно, но Ванга ми каза: ”Иманярите са хора подозрителни и този човек никога няма да ти даде да препишеш листа, въпреки че на него няма да му послужи за нищо. И на теб няма да ти послужи, но тази “карта” е знак да поговорим за нещо сериозно, което е свързано с теб. ”

Прерисувах знаците на един прозрачен лист хартия от кутия с бонбони и заминах с майка ми до Петрич, защото трябваше да направим някои покупки. Докато пазарувахме забравих за срещата с човека, защото и без това мислех, че е някаква измислица.

Следобяд, когато се върнахме на Рупите Ванга ме извика. Разпита ме къде сме ходили и какво сме пазарували, а след това изведнъж пак ме попита какво мисля за иманярската карта. Казах и, че това е някаква глупост, за която е излишно да говорим. Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време и после изведнъж каза:

“Да, ама не е глупост! Тук става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята. Тези знаци и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за скрито съкровище, а за п и с м е н о с т, която досега не е известна на света. Тя е изписана от вътрешната страна на каменен ковчег, направен от черен гранит, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг-няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно!Защото с него е записана историята на света-хиляди години преди нашето време и хиляди години след него.

Този саркофаг е скрит по нашите земи от хора, които са дошли по вода от Египет. Вървели са камили. Имало е роби, войници и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат надълбоко и зарит с огромно количество пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е запечатана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност. ”

Слушах смаяна и просто не вярвах на ушите си. Възможно ли е да има такова чудо-неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямах никаква причина да не вярвам на казаното дотогава от Ванга, но това, което чух надминаваше и най-големите фантазии.

Когато се върнах в София показах преписа на мои колеги, специалисти и преводачи, но те всички установиха, че тези знаци не могат да бъдат разчетени и всичко нарисувано представлява някаква измислица.

Аз бях съгласна с тях и реших повече да не се занимавам с тази история.

След около два месеца отново отидох да се видя с леля ми на Рупите. Водихме обичайния разговор между роднини-кой къде е ходил, какво е правил, какво е работил. . . По едно време Ванга ме попита дали си спомням за картата и дали съм я показала на специалисти в София. Усетих, че темата и е интересна, затова и разказах подробно какво се е случило. Тя ме изслуша внимателно и изрече: ”Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не му е дошло времето!”

Съжалих за това, защото докато разисквахме с колеги в София, се почувствахме много ентусиазирани от казаното от Ванга и въпреки, че не бяхме археолози и нямахме нужните познания, бяхме готови да организираме археологическа експедиция, стига да знаем къде да отидем.

Докато разговаряхме с Ванга дойдоха други наши роднини и прекъснахме темата. Тя започна да разговаря с тях, но аз почувствах, че е някак напрегната, като че ли се заслушва в нещо, а под спуснатите и клепачи очите и се движеха насам-натам, все едно наблюдава някаква картина.

Когато отново останахме сами, Ванга пак подхвана предишната тема. Изведнъж, след кратко мълчание, започна много бавно да ми описва с подробности някаква планинска местност и поляна. Имах чувството, че самата тя е там и ми разказва в детайли за всичко, което вижда: не убягнаха от вниманието и нито растенията, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки, реката. . . След това спомена, че на поляната има голяма скала и че трябва да отидем на това място на 5 май. Когато я попитах защо точно на тази дата, тя отговори лаконично: ”Заради небесните тела-трябва да гледате първите лъчи на слънцето и луната. ”/Запомнила съм тази дата много добре, защото на 5 май е рожденият ми ден!/

Както аз успях да разбера става дума за планината Странджа, която се намира в югоизточната част на страната, на границата ни с Турция.

Когато се върнах в София се събрахме петима души-колеги, взехме доста трудно необходимите разрешения и средства и решихме да отидем на посоченото от Ванга място. Наистина, както тя по-рано заяви, така наречената “карта “не ни свърши никаква работа, защото ние не разбрахме въобще какво пише в нея. Информацията ни идваше единствено от разказа на Ванга.

Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на следотърсачи, които търсят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите скоро ме измори, а и не бях сигурна какво точно търсим, затова няколко пъти предложих на колегите да се откажем и да се върнем в градчето Малко Търново, откъдето всъщност започна нашата експедиция. Колегите ми обаче, бяха по -упорити и към обяд открихме поляната със скалата. Ванга толкова точно ми я беше описала, че беше невъзможно да я сбъркаме и да не я открием.

Разпънахме палатка, оставихме връхните си дрехи и храната и огледахме внимателно цялата околност. Не забелязахме нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето планински треви, из чистия въздух се носеха пеперуди и мушици, над нас трептяха листата на големи широколистни дървета.

Странджа обаче е планина известна със своите климатични аномалии – буквално в един ден могат да се сменят четирите сезона. Следобяд на 4 май, както беше слънчево и топло, небето неочаквано потъмня и заваля проливен дъжд. Скрихме се под клоните на дърветата, но след час всички бяхме мокри до кости. Намокриха ни се и връхните дрехи и храната, защото палатката не можа да спре силните струи дъжд. Валя повече от два часа. След това дъждът спря внезапно, но небето си остана облачно. Запалихме буен огън, за да се изсушим и да се подготвяме да слезем в хотела в града. Докато говорехме и прибирахме багажа взе да се стъмва. Тогава колегите предложиха да не се прибираме, а да останем край огъня до сутринта. Да си призная откровено, идеята не ми хареса . Намирахме се в планина на най-високата и част откъм българска страна. Малко по-нагоре минаваше границата ни с Турция. Около нас нямаше жив човек, нямаше никакво селище, само гъста гора и още по-гъста тъмнина, в която вероятно бродеха диви животни. Не по-малка беше и тишината, която се нарушаваше само от шума на листата на дърветата. Направо си беше страшно! Най-сигурното място беше до огъня и аз гледах да не се отделям от него, след като се съгласих с колегите да останем в планината. Продължавах да мисля, че решението ни не е много правилно, защото през цялата нощ небето остана облачно, не се появи нито една звезда и аз съвсем не бях сигурна, че на другата сутрин-5 май, ще видим първите слънчеви лъчи, както ми препоръча Ванга.

Почти през цялата нощ бодърствувахме около огъня и разговаряхме за какво ли не. Някъде преди зазоряване неусетно съм задрямала, така както седях край жаравата. Когато се разсъних видях, че небето се е изчистило от облаците и всеки момент трябва да се появят слънчевите лъчи.

Станахме и петимата, отидохме на поляната и застанахме пред скалата, която се извисяваше на южната и страна. Не знам защо застанахме точно пред нея, стана някак естествено. Това беше скалата, за която ми спомена Ванга, затова ние я огледахме предишния ден. Като скален материал не се отличаваше от другите скали наоколо. Беше висока около 3 м. със заострен връх и широка основа. Северната и страна, която гледаше към поляната беше гладка и по форма приличаше на равнобедрен триъгълник. На горния и край забелязахме много отдавна издълбани, още в древността, три “соларни” кръга, с диаметър около 20 см, образуващи малък триъгълник, сочещ с върха си надолу, към основата на скалата.

Стояхме на поляната срещу нея и я гледахме, но около половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе малко по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях последователно от ляво на дясно и да описва светлинен триъгълник. Беше много впечатляващо. Наблюдавахме тази игра на светлинния лъч около 20 минути, след което цялата стена на скалата беше огряна от слънцето.

През целия ден се чудехме дали е случайна тази игра на светлинния лъч или сме свидетели на някакво природно явление, но фактът, че Ванга ми беше казала на тази дата да наблюдаваме слънчевите и лунни лъчи и че наистина се случваше нещо, ни изпълваше с голяма възбуда и необяснимо вълнение от предстоящото.

Почти целия ден прекарахме на поляната около скалата в очакване на вечерта. Следобяд се повтори картината от предишния ден. Както беше слънчево, за много кратко време небето потъмня и рукна пороен дъжд. Отново се измокрихме до кости. Около 5-6 часа следобяд дъждът спря, но небето остана облачно и тъмно. Започна да се стъмва. Ние отново застанахме пред скалата, на 2-3 метра от нея, но нямахме голяма надежда, че облаците ще се разнесат и ще можем да видим нещо. Но с падането на мрака, облаците започнаха да се разчистват бързо и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.

Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.

Беше около 21 часа.

Навсякъде около нас беше съвсем тъмно. Лъчът докосна върха на скалата, после слезе малко по-надолу, докосна соларните кръгове и започна да очертава светлинен триъгълник . Наблюдавахме като омагьосани тази игра на лунния лъч, който изцяло повтаряше движението на слънчевия лъч от сутринта. Колко време сме наблюдавали, не знам. Може би 15-20 минути, колкото сутринта. След това лъчът изчезна. Ние, петимата бяхме толкова впечатлени, че продължавахме да стоим пред скалата в непрогледния мрак и никой не смееше да наруши тишината.

И тогава се случи нещо, което ще помня цял живот, защото надминава и най-големите ми представи за чудеса. . .

Северната страна на скалата, пред която стояхме, изведнъж светна някак отвътре като екран на телевизор. Открои се съвсем ясно на фона на тъмнината в светлосив цвят. И миг след това, в открояващо се бяло се появиха две фигури. . . Бяха големи, изглеждаха триизмерни, а не плоски и заемаха цялата площ на скалата. Гледахме се, както се казва, ”очи в очи” и ни делеше не повече от 2-3 м. разстояние. Имах чувството, че всеки момент ще се отлепят от скалата и ще тръгнат към нас.

Мисля си, че каквото и да ми се случи занапред, едва ли ще изпадна повторно в състоянието, в което се намирах тогава. Очите ми виждаха нещо, което разумът ми категорично отказваше да приеме. Напрежението беше толкова голямо, че в един момент мозъкът ми изключи и изпаднах в някакво вцепенение. Нищо не усещах. Имах само очи, които попиваха всички детайли на стоящите пред нас фигури. Толкова добре съм ги запомнила, че сякаш и сега ги виждам пред себе си…

Бяха фигури на мъже. Единият, който стоеше прав от лявата страна на скалата, беше много възрастен, заприлича ми на библейски старец, така както художниците рисуват Мойсей. Имаше бяла, спусната до раменете коса . Облечен беше в дълга бяла роба. Лявата му ръка беше спусната покрай тялото, а дясната беше протегната към нас. В дланта си държеше нещо кръгло, като топка, уред, или нещо навито, като свитък например, насочен към нас открая с формата на кръг.

По- вдясно и по-горе, почти до върха на скалата се виждаше втората фигура. На мен ми заприлича на фараон, според представата, която тогава имах за древните египетски царе. Изглеждаше млад. Седеше на трон, но това не е много точно. По-скоро беше нещо като изящен стол от лека дървена конструкция, с тънки крака . Противно на моите представи фараонът не беше кръстосал ръцете си с царските отличия пред гърдите, а ги беше положил на бедрата си. Краката му, плътно един до друг бяха спуснати пред него. На главата си имаше корона, или нещо подобно във формата на конус, разширяващ се леко от главата нагоре.

И колкото и да е невероятно фигурите не ми се видяха страшни. Имаха сериозни, но нормални изражения и симпатични лица.

Изображенията стояха на скалата известно време, може би около 20-тина минути-достатъчно, за да ги разгледаме добре и да ги запомним. След това скалата”угасна”, стана отново тъмна и всичко се покри с непрогледна тъмнина.

Когато се посъвзехме се втурнахме към палатката, събрахме си светкавично вещите и без да говорим заслизахме по пътечката към джипа, като си светехме само с едно фенерче. Движехме се като насън и не усещахме, че клоните на храстите и дърветата ни драскат по лицата и ръцете. Когато забелязахме първите светлини на градчето Малко Търново, започнахме да се отпускаме и да се успокояваме. В хотела вече можехме и да говорим.

Какво беше това чудо? Масова психоза или нещо друго? Ние не знаехме защо трябва да стоим пред тази скала. Ванга не ми каза, че ще наблюдаваме фигури. Каза ми само да наблюдаваме лъчите на слънцето и луната.

На другия ден, потеглихме за София с натежали от въпроси и емоции глави. Веднага отидох на Рупите да разкажа на Ванга за видяното. Беше и много интересно, но не ми каза нищо повече, не направи никакъв коментар. Впоследствие се оказа, че отново е права. . . “

В края на м. юли 1981 г. направихме нова експедиция, но нито нещо открихме, нито пък видяхме нещо друго, нито можахме да отидем отново и така експедицията ни, предизвикана от изреченото от Ванга завърши съвсем безславно. И малко след публикуването на книгата ми започнаха огромните спекулации, които не спират и до днес.

Цялата шумотевица е като чели да се омаловажи ролята на Ванга, която е първоизточникът и единствена знаеше за какво става дума и беше преценила, че трябва да го каже. Както често става у нас, хора, които нямат и най-малката представа какво е казано и какво се е случило, заливат медиите с измислици и откровени глупости за да изтъкнат своето измислено участие и осведоменост по въпроса без ни най-малко да се притесняват от ужасните лъжи.

Какво имам предвид : и ръководителят на експедицията Кръстьо Мутафчиев излъга – не сме намирали никаква гробница на богиня, ни най-малко пък на богинята Бастет. Боговете нямат гробове и гробници, нали са безсмъртни, а имат само храмове, нали!

Не сме намирали никакъв жезъл от извънземна материя; Людмила Живкова не е получавала никаква карта от Индия и не беше инициатор, дори незнам точно до каква степен беше в час с нашата работа; не сме намирали никакви съкровища; не сме изнасяли камиони със злато; НАСА не са ни снимали от космоса, проекцията на мястото на някаква звездна карта е пълна фантасмагория. Чертежите на Мутафчиев са просто огледални части на отделни места от картата/която аз впоследствие изгорих заедно със всички записки/, които той прекопирваше под под индиго и те му приличаха ту на космически кораби, ту на звездни карти, ту на ребуси. . . даже ги приложи като чертежи в книгата си „Хомо сапиенс. . . “

Такива „специалисти“ бяхме! Единственото, което направихме беше не дълбок ров пред скалата и там намерихме само едно малко дървено колело с дупка в средата, но какво беше и от кога, така и не се разбра, защото предметът беше изпратен някъде за анализ и никой повече не го видя. Това е истинската история, но в медиите се публикуваха чудни и пречудни легенди, на които веднага реагираха иманярите и сега от скалата не е останало нищо, а мястото е буквално разорано и то, защото не слушахме Ванга: “ Не е лъжица за вашата уста, не му е дошло времето да бъде открито, там няма съкровище, а писменост“!

А дали вече времето е дошло? Д-р Васил Добрев, българин, световно известен френски египтолог от Френския археологичен институт в Кайро, след 24 годишно отсъствие пристигна през 2010 г. / в родината. Поканен бил от колеги археолози да разгледа някои експонати в Смолянския музей. Преди около 30 години, археолозите открили в тракийски могилен некропол до с. Любча, Смолянско кехлибарена огърлица, в средата на която имало малък скарабей /свещеният бръмбар на древните египтяни/, от зеленикав стеатит, с размер 13 мм, но за тази находка не се знаело почти нищо. И ето, дошъл д-р Добрев, разгледал скарабея и разчел краткия надпис на гърба изписан с египетски йероглифи: Неб Тауи Ре, в превод „Господарят на Двете земи/Египет/ е Ре“.

Ученият заявил, че това е тронното име на египетския фараон Ментухотеп IV, последният фараон от ХI династия. А какво е правил тук вероятно ще е задача на известните египтолози, заедно с наши учени, които ще поемат щафетата от откритото от д-р Добрев. Всички те обаче ще вървят по пътя на науката в посока, предсказана от Ванга, преди 35 години, като още едно, поредно доказателство, че тя беше феномен без аналог в света.

Красимира Стоянова

инфо: http://www.epohalnivremena.com/

Вижте още: 

АРХЕОЛОЗИ ТЪРСЯТ АНТИЧЕН ГРАД, ПРЕДСКАЗАН ОТ ВАНГА

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook