Възможностите на хората със свръхспособности

мисълИма ли човекът достатъчно природни способности?

От една страна, само единият развит мозък и разум ни дават огромно преимущество над всичко живо, и то при положение че не умеем да летим като птиците, да бягаме като гепардите и да виждаме в тъмното като котките.

От друга страна, сред нас има такива, които природата е надарила с необичайни за човека способности. И ние понякога им завиждаме.

Със зрението относително ни е провървяло. Нашите домашни любимци – кучета и котки – виждат доста бедна цветова гама. Те са дихромати. Това значи, че на ретината на техните очи има само два типа конусчета – светочувствителни клетки, отговарящи за възприемането на цветовете.

За хората е свойствен трихроматизъм, тоест ние имаме три различни типа конусчета, а по-точно те могат да съдържат в себе си един от три вида светопоглъщащ белтък – опсин. В резултат едни клетки стават чувствителни към светлината във виолетово-синята част на спектъра, други – към зелено-жълтата, трети – към жълто-червената.

Конусчетата от всеки тип са способни да различават около сто оттенъка в своя диапазон и така в съвкупност човешкото око ще различава 100 на трета степен, тоест милион цветови комбинации. Тоест много, макар че човекът може малко да завиди на някои птици и насекоми, имащи на ретината конусче с опсин от четвърти тип – чувствителен към излъчването в ултравиолетовия диапазон.


Такова нещо за съжаление на нас ни е недостъпно и не само защото нямаме подходящи пръчици и конусчета. Светлината в УВ диапазона се блокира от лещата и роговицата и само хората, страдащи от сериозно разстройство в оптичната система на окото – афакия, са способни да възприемат лъчите, намиращи се в ултравиолетовата част на спектъра.

Дъщерите на далтониста

От друга страна, има сериозни основания да се смята, че реален тетрахроматизъм при хората все пак понякога се среща. Първите подозрения се появили у холандския учен Де Врийс, който през 1948 година изследвал случай на далтонизъм.

Мъжът имал конусчета на два нормални типа, а третият тип вероятно е бил подложен на мутация, в резултат на което далтонистът лошо различавал зеления и червения цвят.

Де Врийс решил да изследва дъщерите на мъжа и открил, че те прекрасно различават червено и зелено, но в теста, където трябвало да съвместят двата цвята и да получат нормално зелено, незнайно защо се стремили да добавят повече червено. Повече, отколкото е нужно от гледна точка на обикновения човек.

След това станало ясно, че в ретината на жените присъствали нормални конусчета от всички три типа и още четвърти, мутиращ тип. Де Врийс предположил, че дъщерите на далтониста не харесвали обичайната композиция от червено и зелено не защото не виждали по-зле от другите, а защото виждали повече от другите.

И ако това предположение е вярно, то човек с тетрахроматизъм е способен да различава вече не милион, а до сто милиона оттенъка. Експериментално потвърждение на своите потвърждения холандецът не намерил, но за опитите му си спомнили през 80-тегодини в Кеймбриджкия университет.

Неврофизиолозите Джон Молън и Габриела Джордан започнали да търсят жени с тетрахроматизъм сред роднините на мъже далтонисти. Търсенето и експериментите се проточили с десетилетия и чак през 2007 година Джордан, вече работейки в университета на Нюкасъл, успяла да потвърди наличието на реален тетрахроматизъм при доброволка, която (поради съблюдаване на медицинска тайна) получила кода cDa29.

В опит с три цветни петна, оттенъкът на едно от които незначително се отличавал от цвета на другите две (нормалното око не би забелязало разликата), жената безгрешно определила „чуждото“.

Съществува предположение, че в различните Х-хромозоми на женската двойка ХХ може да се съхраняват гени, отговарящи за един тип опсин, но кодиращи го малко различно, откъдето възниква четвъртият тип конусчета. Това обяснява защо тетрахроматизмът следва вероятно да се търси само при жени – при мъжете Х-хромозомата, както е известно, е една.

Светът на познатите ноти

Макар да се смята, ултразвукът е недостъпен за слуховия апарат на Homo sapiens, някои хора твърдят, че все пак реагират на звуци в горния праг на чуваемост. Обяснения на този феномен са търсени и на тази тема съществуват две хипотези.

Според една от тях ултразвукът все пак въздейства на власинковите клетки във вътрешното ухо, според друга – в резонанс с ултразвука встъпва непосредствено главният мозък, модулирайки тези звуци до слушаемия диапазон.

Но много по-интересно е такова необичайно свойство на малцина от нас като наличието наабсолютен слух. Това явление отдавна се намира някъде на границата на физиологията и културата. Човек с абсолютен слух е способен да запомня абсолютната височина на нотите и  да ги разпознава.

Изследвания на феномена са провеждани например в Калифорнийския университет в Сан Франциско. Учените се интересували кое в абсолютния слух е повече – педагогиката или генетиката. Станало ясно, че педагогиката е важна, тъй като повечето взели участие в изследването хора с абсолютен слух започнали системно да се обучават в музика на възраст до седем години.

Но и без генетика не минава. Дори сред тези, които уроците по пиано налегнали в невръстна възраст, абсолютният слух се развивал 15 пъти по-често, ако в семейството имало старши родственици със същите способности.

Освен това била установена връзка с развитието на абсолютен слух на четири различни участъка от човешкия геном. По такъв начин ген на абсолютния слух не съществува – той се определя от комбинация от гени, което и определя рядкостта на подобен феномен.

Всичко е пресолено

За това, че наред със суперслуха бива и супервкус, се замислили още през 30-те години на миналия век, когато изследователи от химическата корпорация DuPont изяснили, че различните хора различно оценяват вкуса на едни и същи вещества – например в диапазона от безвкусното до горчивото.

Учените решили да проверят има ли разлика във вкусовите усещания от контакта на езика със синтетичното вещество 6-n-пропилтиоурацил (PROP), прилагано за лечение на разстройства на щитовидната жлеза. Оказало се, че известно малцинство изобщо не чувствали вкус, повечето го смятали за нагарчащо, а още една малобройна група изпитала силно усещане на горчиво в устата си.

Последното очевидно се отнася към хората със свръхчувствителен вкус. През 1991 година американският физиолог Линда Бартошук изследвала хора със силна реакция на PROP и забелязала, че езиците им били много по-дебели, отколкото на обикновен човек, покрити с гъбовидни папили, които съдържат рецептори за вкус и терморецептори.

Сега се смята, че хората със супервкус притежават един или два доминантни алела на гена TAS2R28. За разлика от абсолютния вкус, супервкусът създава повече грижи на своите притежатели, отколкото радост. Те различават фини нюанси на вкусовите гами, но заедно с това много обикновени продукти и напитки им се струват прекалено солени, горчиви или люти.

Помня, още бях млада…

Паметта трябва да се тренира. Нещо да се научи наизуст, да се използват мнемоническите правила, но ако става дума за обикновения човек. Известни са обаче случаи, когато паметта се оказва толкова услужлива, че и без всякакви тренировки пази в себе си колосално количество информация, без да носи никаква полза на своя притежател.

Учените са описали около 50 достоверни случая на хипертимезия, или автобиографична памет. Въпросният синдром се проявява в това, че човек буквално е закицлен в своето минало и е способен в най-малки детайли да възстанови в паметта си всеки ден от своя живот, като се почне от детството.

За първи път терминът хипертимезия е използван през 2006 година в работата на американския невробиолог Джеймс Макгоу и съавторите му. Статията била посветена на разбор на случая A. J. – жена, която изследователите интервюирали в Калифорнийския университет в Ървайн.

A. J. съобщила на учените: „Като се започне от 5 февруари 1980 година, помня всичко. Това беше вторник.“ Психологическите и физиологичните основи на такава памет не са изяснени докрай. Едно от предположенията се свежда до това, че става дума за така наречената епизодична памет (тя пази миналото във вид на съвкупност от обстоятелства).

Задействайки епизодичната памет, мозъкът не може да спре и всеки спомен по асоциация води до следващия. Има също предположение за връзка на феномена с обсесивно-компулсивно разстройство, при което човек е преследван от различни натрапчиви идеи. В дадения случай натрапчивата идея са спомени от миналото.

Друг вид необичайна памет е ейдетизмът – понякога това явление не съвсем точно се нарича фотографска памет. Същността на ейдетизма е в способността да се задържат в паметта зрителни, но и тактилни, двигателни, обонятелни впечатления така, сякаш предизвикалите ги фактори продължават да действат върху сетивните органи.

Когато види снимка, човек с ейдетична памет може да се обърне и да продължи да описва снимката в детайли, сякаш още е пред очите му. В чист вид ейдетизмът се среща у децата, а проявата му при възрастни е изключително рядка.

Понякога за ейдетизъм се взема феноменалната памет, основана на различен род мнемонични стратегии. В този случай човек не „фотографира“ реалността, а запомня голямо количество информация, свързвайки я с различен род логически и асоциативни преходи. Например известно е умението на висококласните шахматисти да пазят положението на фигурите на дъската в главата си и да играят, както се казва, със затворени очи.

Но става ли дума за ейдетична памет? Холандският шахматист и психолог Адриан де Гроот е провеждал навремето експерименти, предлагайки на шахматни майстори да запомнят положението на фигурите.

В случаите, когато композицията слабо напомняла реална игра, способностите на гросмайсторите да запомнят положението на фигурите рязко спадали. Тоест ако в картината нямало логика, не протичало никакво „фотографиране“.

Оранжеви китари оранжево звънят…

Смес от сетива, имащи названието синестезия, се наблюдават в една или друга форма у много хора. Смесването става, когато дразнението на един сетивен орган предизвиква паралелни усещания, характерни за друг сетивен орган.

Синестезията се проявява във вид на такива феномени като цветен слух (например музикант усеща цвета на отделни ноти или звукови диапазони), слухова синестезия (зрителни образи раждат звуци в мозъка), вкусова синестезия (изображения, думи, символи създават паралелни вкусови усещания) и т.н.

Цветният слух се отнася към най-разпространените случаи заедно с присвояването на цвят към буква или символ. Причината за синестезия се корени в сложното устройство на нашия мозък – участъците, отговарящи за обработката на сигнали от различни сетивни органи, общуват помежду си чрез мрежа от невронни връзки. Когато по една или друга причина това общуване става прекалено, възниква „смесване на сетивата“.

Макар че сама по себе си синестезията не се смята за психическо разстройство, понякога тя възниква в резултат на поражения на мозъка от различна природа.

Ехоландшафти

Ако изведнъж се случи така, че човек не е в състояние да вижда светлината, известна замяна на зрението може да му даде звукът. Ехолокацията се използва от делфините и прилепите, чийто мозък умее да строи картина въз основа на данните за отразените от околните предмети ултразвукови вълни.

Както споменахме, ние не умеем нито да генерираме, нито да възприемаме ултразвук, но както показват редица достоверни свидетелства, понякога хората, лишени от зрение, придобиват способност за ехолокация, използвайки звук в чуваемия диапазон – например цъкането с език или пляскането с ръце.

Най-известна е историята на американския тийнейджър Бен Ъндърууд, загубил зрение поради рак на ретината и развил поразителни способности за ехолокация. Но освен Бен са известни още няколко такива уникуми – всички те са незрящи.

Ехозрението е невероятен феномен, намиращ обяснение в невропластичността, тоест в способността на мозъка да се изменя под действието на опита.

Изследвания са показали, че макар отразените звукови вълни да се приемат от слуховия апарат, обработката на тези сигнали протича в мозъчния отдел, отговарящ за зрението, а конкретно – в първичната зрителна кора.

Разбира се, резолюцията на „картината“, получавана с такава ехолокация, не е голяма, но Даниел Киш – човек, който не само усвоил ехолокацията, но и обучава на нея други незрящи – смята, че при известен опит можеш да се научиш не само да разпознаваш предмети, но и да чувстваш материала, от който те са направени.

Освен това според Киш „картинката“ може да предизвика дори усещане за прекрасно и емоционални преживявания.

инфо: megavselena.com

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.