Не вярвате на никого и нищо? Има лек…

депресия

Представете си, че една сутрин се събуждате, преизпълнени с ентусиазъм. Чувствате се добре. Щастливи сте и имате достатъчно енергия за деня. После на закуска се скарвате сериозно с партньора си и емоциите ви заливат като вълна. Вбесявате се и гневът изсмуква голяма част от личната ви сила. След скандала се чувствате пресушени и искате само да се махнете и да се наплачете. Всъщност, чувствате се толкова уморени, че отивате в стаята си, рухвате в леглото и се опитвате да се възстановите. Прекарвате деня, отдадени на емоциите си. Нямате енергия за каквото и да било и ви се иска да избягате от всичко.

Всяко утро се събуждаме с определено количество умствена, емоционална и физическа енергия, която изразходваме през деня. Ако позволим на емоциите ни да изчерпат нашата енергия, не ни остава нищо, за да променим живота си или да даваме на другите.

Представата ви за света зависи от емоциите, които изпитвате. Когато сте ядосани, всичко наоколо е лошо, а нищо не е хубаво. Обвинявате всичко, включително времето, независимо дали вали или е слънчево — нищо не може да ви зарадва. Когато сте тъжни, всичко наоколо е тъжно и ви кара да плачете. Гледате дърветата и ви става тъжно; гледате дъжда и всичко ви се струва тъжно. Може би се чувствате уязвими и изпитвате необходимостта да се защитите, защото не знаете в кой момент някой ще ви нападне. Не вярвате на никого и нищо около себе си.

Така е, защото виждате света през очите на страха!

Представете си, че човешкият ум е като кожата ви. Ако докоснете здрава кожа, изживяването е страхотно. Кожата ви е направена за възприятия и усещането за допир е прекрасно. Сега си представете, че имате рана, кожата е порязана и инфектирана. Ако докоснете инфектираната кожа, ще ви заболи, така че се опитвате да я покриете и защитите. Докосването няма да е приятно, защото боли.

Сега си представете, че всички хора страдат от това кожно заболяване. Не могат да се докосват, защото боли. Всички имат рани по кожата си, затова инфекцията изглежда нормална, болката също се смята за нормална; вярваме, че така трябва да бъде.

Можете ли да си представите как щяхме да се държим един към друг, ако всички хора по света страдаха от това кожно заболяване? Разбира се, едва ли дори бихме се прегръщали, защото би било твърде болезнено. Така че щеше да се наложи да спазваме голяма дистанция.

Човешкият ум е точно като описаното кожно заболяване. Всеки човек притежава емоционално тяло, цялото покрито с инфектирани рани. Всяка рана е инфектирана с емоционална отрова от всички емоции, които ни карат да страдаме — омраза, гняв, завист, тъга. Несправедливата постъпка отваря в ума рана и

ние реагираме с емоционална отрова

заради представите и убежденията си за несправедливост и страх. Поради процеса на опитомяване умът е толкова наранен и преизпълнен с отрова, че всички го описват като нещо нормално. Той се смята за естествено, но мога да ви уверя, че не е така.
Сънят на планетата е изкривен и хората са умствено болни от диагнозата, наречена страх. Симптомите са всички емоции, предизвикващи страдание: гняв, омраза, тъга, завист и предателство. Когато страхът е прекалено силен, състоянието на разсъждаващия ум се влошава и ние наричаме това умствено заболяване. Ненормалното поведение се появява, когато умът е толкова уплашен, а раните — толкова болезнени, че се налага да прекратиш връзката с външния свят.

Ако приемем умственото си състояние като болест, откриваме, че има лек. Не е необходимо да страдаме повече. Първата стъпка е истината да отвори емоционалните рани, да извлече отровата и да излекува раните напълно. Как става това? Трябва да простим на хората, които са ни наранили — не защото заслужават прошка, а защото обичаме себе си толкова много, че не желаем да продължаваме да плащаме за несправедливостта.

Прошката е единственият лек. Можем да изберем да простим, защото изпитваме състрадание към себе си. Можем да се освободим от обидата и да заявим:

„Стига! Няма повече да бъда строгият Съдник, който върви срещу самия мен.

Няма повече да се оскърбявам и измъчвам. Няма повече да бъда жертвата“.

Първо трябва да простим на родителите си, на братята си, на сестрите си, на приятелите си и на Бог. След като простите на Бог, най-сетне можете да простите и на себе си. Когато го направите, ще престанете да се самоотхвърляте. Ще започнете да се приемате и любовта ви към самия себе си ще стане толкова силна, че накрая ще се приемете такъв, какъвто сте. Така се появява свободният човек. Ключът е прошката.

Ще разберете, че сте простили на някого, когато престанете да реагирате емоционално при срещата с него. Ще чувате името му и ще запазвате спокойствие. Когато някой докосне старата рана и вече не изпитвате болка, ще знаете, че сте простили истински.

Истината е като скалпел. Тя причинява болка, защото отваря всички покрити с лъжи емоционални рани, за да можем да се излекуваме. Тези лъжи наричаме система на отричане. Хубаво е, че имаме тази система, защото тя ни позволява да покрием раните си и да продължим да функционираме. Но след като вече нямаме рани или отрова, не е необходимо да лъжем. Системата на отричане не ни е необходима, защото здравият ум, също като здравата кожа, може да бъде докоснат, без да се появи болка. Когато умът е чист, докосването е приятно.

инфо: spisanie8.bg

Вижте още:

 

 

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.