Лемурия – голямата загадка (част 2)

продължение от част 1

Още повече тук на помощ идват естествените науки. Ернст Хайнрих Хекел е немски изследовател, чиито проучвания предшестват тези на Льо Плонжон и Чърчуърд. На него дължим другото име на тайнствената земя – Лемурия. Той е убеден, че в най-дълбока древност голяма суша е свързвала о. Мадагаскар и Индия. Това обяснява и изключително широкото разпространение на лемурите – малки зверчета от групата на полумаймуните, откривани както в Африка, така и на Индийския субконтинент, както и на островната група на Източните Индии. Хипотезата му е подхваната охотно от негови колеги – трябва да припомним, че това става в средата на 19. в., когато идеята за континенталния дрейф (движението на континенталната суша) все още е непозната. А името Лемурия се утвърждава окончателно, но на по-широк терен – в Пасифика.

Отъждествяването на Лемурия с тайнствената земя Му вече е само въпрос на време и желание.

А доказателствата?

Цивилизационният потенциал на Лемурия-Му обаче е толкова огромен, че доказателствата трудно могат да му смогнат. С какво всъщност разполагат привържениците на тезата за Лемурия? На пръв поглед – с огромен брой загадъчни монументи, предания, археологически доказателства.

Един основен коз е легендата за великия потоп, срещаща се във всички древни култури, включително и в архипелазите на Полинезия и Микронезия, разпространена, при това със стряскащи подробности, на Андите и на Антилите, на Хаваите и в Китай, на Таити, Великденския остров и на Филипините. Друг коз са някои сходни монументални постройки – в това отношение особено изпъква Нан Модол, архипелаг, разположен между Япония и Нова Гвинея. В неговата столица Понпей са открити уникални строежи от масивен базалт с общо тегло от 250 млн. тона.

Алтернативните историци и археолози го определят като „монументален каменен град”, сравним с чудеса на древното строителство като Великата китайска стена. Сензацията тук обаче е дори по-голяма, защото подводните проучвания показали, че става въпрос за обект, периодично надграждан, за да избегне повдигащото се ниво на океанската вода. Според мнозина „лемуролози” става въпрос за древния център на страната Му.

Съкрушителното според алтернативните изследователи 

доказателство е, че просто няма как малцината жители на острова, които европейците са заварили, да са наследници на расата, построила цялото това чудо, а самият материал няма как да е докаран тук с примитивните средства за корабоплаване на древността. Следователно Понпей е бил част от отдавна потънал материк, а този материк е бил Лемурия.

Самите строежи се определят като съвършени от гледна точка на тогавашното строителство, което личи по липсата на каквато и да било спойка, както и по идеалното напасване на отделните каменни елементи един в друг.

В компонентите от хипотезите на убедените „лемурийци” обаче се наблюдава сериозен луфт. Например смята се, че каменният материал е произхождал от Лемурия. Но как след катаклизма и изчезването на континента наследниците на Му, спасили се в различни точки на Пасифика, използвайки изобилен каменен материал, са създали нови цветущи центрове на Му културата? За такива се посочват Хаваите, Нова Зеландия и Великденският остров, чиито всеизвестни статуи са спомен за зората на лемурийската раса. И освен това възможно ли е да се предполага, че за хиляди години (между потъването на Му и предполагаемото заселване на Хаваите от наследниците на тази цивилизация) тайнственото строително изкуство на Му не е било забравено? Та нали само стотина години след като Рим престава да бъде столица на света Колизеумът вече изглежда непостижим строителен шедьовър за раждащата се средновековна Европа.

Но давността на знанието в случая, изглежда, е най-малкият проблем. Лемурийците са осигурили удивителния разцвет на цивилизацията си, „освобождавайки магнитна кинетична енергия от камъка и използвайки ефекта на т.нар. пиезоелектричество, за да контролират и променят климата“ в региона на „житницата на Лемурия”. Тя била на о. Бануе на Филипините. Според изследователя Франк Джоузеф с помощта на резонанс и гравитацията лемурийците са карали базалтовите блокове за уникалните си строежи да… летят.

Археологическата страна на лемурийската теза

следователно не стъпва на съвсем сигурна доказателствена почва, особено ако имаме предвид, че толкова напредналата в това отношение цивилизация използва за получаване на първоначалния електрически заряд не друго, а стада от електрически змиорки.

Антрополозите от своя страна са впечатлени от наистина забележителните културни прилики в един толкова широк регион, простиращ се от японските острови до Нова Зеландия. Общият момент в много от легендите на Пасифика, но също и за някои предания от Китай и Япония е споменът за някаква стара прараса, която дошла отвъд океана, построила впечатляващи съоръжения, но постепенно се претопила в новодошлото по-многобройно население. Легенди от този тип са разпространени на много от островите в Меланезия, но също и в двете Америки.

Може би най-известните са тази за Виракоча, тайнствения демиург на инките, а също за Кетцалкоатл, чието второ пришествие очакват ацтеките. Към тях трябва да се добави и интересната версия на племето хопи в Северна Америка, очаквало в продължение на столетия пристигането на Белия брат. В Индия се набива на очи паралелът за нашествието на арийците, описано в най-древните индийски манускрипти.

И като стана въпрос за бледолики братя и арийци, трябва да се спомене, че на лемурийската теория е присъщо доста силно расово оцветяване. За да докажат произхода на разселените и оцелели от Му лемурийци, привържениците на тезата особено наблягат на онези легенди, описващи придошлите като

високи хора, почти гиганти, със светли кожа и очи, 

както и на разказите на европейските мореплаватели и мисионери, откриващи сред местното население представители на европеидната раса. Но между впечатляващите строежи и тези пришълци не може да се направи никаква сигурна връзка, ако не броим набожното почитание на самите островитяни, приписващи древните строежи на тайнствени раси с неясен и почти божествен произход. (Нека не забравяме, че и строежите на Микена например са били смятани от древните гърци за дело на еднооките гиганти – циклопите.)

Разбира се, всичко би могло да си дойде на мястото, а Лемурия да заеме достойното си място в категорията на утопичните разкази за „по-добрия век” на човечеството, ако предположим разселвания и културно влияние от големите цивилизации на Азия или Индокитай по посока на Пасифика, каквито са и пътищата на цивилизацията в познатата ни историческа епоха. Но искаме ли да го направим и най-вече наистина ли сме убедени, че знаем вече всичко? Защото може би някой ден поредният авантюрист, а може би археолог – професионален или самозван, ще изкопае някъде глинена плочка, която може да промени цялата картина наново.

Достатъчно е само да кажем, че за произхода на населението в Полинезия и Меланезия официалната наука и досега няма сигурен отговор. А Тихият океан от време на време ни дава някой жокер – през 1985 г. край японското островче Йонагуни бе открит нещо като потънал град. 2001 г. даде още едно откритие – този път в залива Камбей в Индия. Предполагаемата възраст на обектите надминава с две или три хилядолетия най-старите ни известни култури.

И все пак – археология или мистификация?

За написването на материала са използвани книгите:

–    Джоузеф, Фр. Изчезналата цивилизация на Лемурия. Разцветът и упадъкът на най-древната култура. Пловдив: Хермес, 2008.
–    Хотън, Бр. Скритата история: Изчезнали цивилизации, тайно знание и скрити мистерии. София: Бард, 2008.
–    Ръдгли, Р. Изгубените цивилизации на каменната ера. София: Бард, 2005.

инфо: obekti.bg

Вижте още: 

АТЛАНТИДА Е БИЛА НА… МАРС

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook