България не е създадена през 681 година (част 2)

продължение от част 1

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча, на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

– Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената;като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни те тръгнали на север, другите – на юг.
Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тян Шан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французите – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали полгар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – болгар…).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, живели известно време край планината Мадара, после пре хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све щената си планина – Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н…
Ха наздраве!

Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: ‘Не замръквай, където си осъмнал!’, после станал: ‘Не умирай, където си роден!’, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; Древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица та на Балхара, ‘перлата на Азия’, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра е написал свещената си ‘Зенд-Авеста’.

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя „Ханаан“, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала :- ‘Какво търсиш тук, Александре?’; пленен от красотата й, той отвърнал:- ‘Намерих повече от това, което търсех’, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си –  Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в ‘Адхарваведа’, написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа ва се превърнало в титла, както името на Цезар. Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море.

Шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България;.

Трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена – Балхар и Булкар-Балх.
Четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.
Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства ‘Именникът на българските ханове’, основава през 165 годи на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор.

ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български държави?

Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, ‘бичът Божий’, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите,( вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия)  ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.

За разлика от безпросветните италианци,( които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето)  прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни –  Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това ‘без малко’ с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.

Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември.

Този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие.

На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали „ени“, днес го наричаме „Еньовден“.

НАЗВАНИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ И  МЕСТНОСТИ  ДАДЕНИ ОЩЕ ОТ  ДРЕВНИ ВРЕМЕНА.                           
От   I век  до  XII век.

Някога древните българи са назовавали селищата и планините с особени имена. Някогашната крепост  „Дуросторум“ българите са наричали „Дръстър“.  А, старото име на „Варна“ е било – Одесос.

Българите, където и да са живяли са наричали местностите и градовете със свои български имена.

Характерното за българските имена още от древни времена е, че са  давали окончания на повечето думи:  за мъжки род окончанието е било „А“,  за женски род – „ВА“.

На историческата карта на България са нанесени имената на най-старите селища. (от „Кирило – Методиевската енциклопедия“ БАН,1985г.)
Името на главното българско светилище – Мадара, което на древнобългарски е означавало „свещено място“ често се е използвало през VI, VII, VIII век.

Освен това име  в българския етимологичен речник. I-III. са и други думи използвани като говорими в различните краища на България.
Например, в източна България хората са използвали имена, които и днес използваме:
Дръстър, Карвуна, Мадара, Тутракан, Шабла, Каспичан, Синдел, Чирпан, Абоба – старото име на Плиска.

Другата дума е  „боила“, чийто превод на старобългарски означавала  болярин.
Думите: рът, рид и урва – се срещат и на изток от балканите. Имената на върхове и планински дялове са се запазили и днес: Руй, Руен, Бурел, Миджур, Бунай, Бохот – предполага се че произлиза от „бох“ – градина. Другото наименование за градина е  „лахан“ – зеленчук или градинар. Произлиза от думата „лаха“(леха) и се е използвала през IX – X век.

Думите – галата, верегава, колубря са имали по две форми – едната за мъж, другата за жена. Думите от мъжки род завършвали на „а“, а за женски род с  „ва“. В родопския край хората казвали на върхът – „врохот“  или  „връот“. Днес старите родопчани си  използват същите думи.
През XI в., в източните Родопи се използва думата „лаханара“ за определение на градинар.

Определителни окончания древните българи са използвали и през X – XII век: галата, турда, орша, бутра, мадара, чукара, мачката, гъвана, тънтава, плъскова, чубра, рабоша, обай – гора, байна – баша. Някои от думите и днес се използват като наречия и в различните райони на България, особено в родопския край и в югозападна България.

Неотдавна имах един случай в Сандански, едно малко дете беше паднало в една локва и старата жена, която беше наблизо казва:“ то, малко се утепа, ама нищо му няма“. Направо ми изкара акъла, защото утепа в моя край му викаме – утрепа, значи се е убил. Това – между другото.

За българските окончания, май друг народ няма такива, като нашите – за мъжки и за женски род. На чужденците им е много трудно да кажат – „Пеева“, казват „Пеев“ –  и а-то отсъства.

Съдбата на всеки голям народ сякаш е да остави на поколенията си нещо знаменито, нещо, което другите народи нямат. Типични български имена на планини, градове, местности, църкви и др. 

Вижте още: 

Българският календар е най-старият в света, според него отбелязваме 7522 г.

инфо: http://bezpartien.com/

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook