Интересни факти от днес, 9 декември

Само три дни след смъртта на Георгиу-Деж през март 1965 г. Чаушеску поема поста генерален секретар на Румънската работническа партия. Едно от първите неща, които прави Чаушеску с идването си на власт, е преименуването на РРП в Румънска комунистическа партия (РКП). Същевременно, той заявява, че Румъния е станала социалистическа страна и решава да смени официалното наименование на страната от Народна република в Социалистическа република Румъния. © снимка: Guliver/Getty Images. Източник: dariknews.bg

536 г. византийският генерал Велизарий превзема Рим и прогонва племето остготи от пределите на Италия. Флавий Велизарий е един от най-великите военачалници на Византийската империя и един от най-известните пълководци. Той е основният изпълнител на амбициозния проект на византийския император Юстиниан I да завладее отново голяма част от Западната Римска Империя, загубена почти век по-рано.

Велизарий от ранна възраст е войник в римската войска, служейки в личната гвардия на император Юстин I. След смъртта на Юстин в 527 г. новият император Юстиниан I назначава Велизарий за командващ източната армия със задача да се справи с набезите на Сасанидското царство. Бързо доказва, че е способен и ефективен пълководец, побеждавайки превъзхождащата персийска армия благодарение на способностите си.

През юни 530 г. под негово ръководство византийската армия побеждава сасанидите в битката при Дара, скоро последвана от спорно поражение в битката при Калиник на река Ефрат (531 г.). Това довежда до сключването на „Вечен мир” с персите и връщане на загубените по-рано територии, макар и с цената на тежки контрибуции.

През 532 г., той е старшият офицер в столицата на империята Константинопол, когато избухва въстанието Ника, което едва не довежда до свалянето на Юстиниан. Велизарий, с помощта на военния магистър на Илирия Мунд, потушава въстанието, убивайки 30 000 души.

Като награда за успехите му Юстиниан му доверява командването на огромна експедиция по суша и море срещу кралството на Вандалите през 533-534 г. Въодушевен от успехите Юстиниан решава да си възвърне колкото може от Западната Римска империя. През 535 г. поръчва на Велизарий да нападне остготите. Велизарий бързо покорява Сицилия, прехвърля се в континентална Италия, където превзема Неапол и Рим през 536 г. Следващата година успешно защитава Рим срещу готите и се изнася на север, превземайки Медиоланум (Милано) и столицата на остроготите Равена през 540 г., където готският крал Витигес е взет в плен.

Малко преди падането на Равена, остроготите предлагат на Велизарий да стане император на Западната Римска империя. Той се преструва, че приема и влиза в Равена по единствения възможен начин – по насип през блатата, придружен от своите ветерани. С влизането си в града, Велизарий бързо пленява Витигес, възползва се от липсата на командващ, превзема града и обявява победата от името на император Юстиниан.

1212 г. Фридрих II е коронован за крал на Германия. Той остава известен с усилията си за подчиняване на Италия и Папството.

Фридрих ІІ Хоенщауфен използва като база владенията си в Южна Италия и Сицилия, но усилията му за Обединена Италия под властта на германските императори се провалят. С края на династията Хоенщауфен активността на германските императори на Апенините и опитите за изграждане на централизирана империя са изоставени.

Фридрих е един от най-образование хора на своето време, знае гръцки, арабски и латински езици. В Италия Фридрих основава много училища, през 1224 г.  университет в Неапол, където преподават не само христиани, но и араби и евреи. Той въвежда задължително преподаване на анатомия за медиците и поущрява нийното изучаване над трупове.

1824 г. по време на Войната за независимост на испанските колонии в Америка войските на генерал Антонио Сукре разгромяват последните испански части при Аякучо (дн. Перу).

Антонио Хосе де Сукре и Алкала е познат кaтo „Гoлемият маршал от Аякучо”. През 1805 г. Сукре воюва за независимостта на Венецуела и Колумбия. През 1820 г. е назначен за началник щаба на лидера на борбата за независимост на колониите Симон Боливар. В 1824 г. Боливар предава на Сукре управлението на своята армия, тогава Сукре завършва освобождението на Перу и Боливия.

След освобождението на колониите, Сукре става президент на Боливия. Убит е в близост до Ла Унион, Колумбия, на 4 юни 1830 г.

1917 г. англичаните отблъскват турците от Йерусалим. Градът попада под християнски контрол след столетия турска власт. През 1950 г. Израел обявява Йерусалим за своя столица и всички клонове на властта на израилското правителство се разполагат в него.

След победата си в Шестдневната война през 1967 г. Израел получава контрол над цялата територия на града, законодателно отделя Източен Йерусалим от западния бряг на река Йордан и обявява суверенитета си над Йерусалим.

Със специален закон от 30 юли 1980 г. Израил обявява Йерусалим за своя единна и неделима столица. В Йерусалим се намират всички държавни и правителствени учреждения на Израел. ООН и всичките й членове не признават едностранното анексиране на Източен Йерусалим.

1931 г. Испания е провъзгласена за република. До началото на 20 в. кралство Испания е в дълбок упадък и криза. В специална позиция в държавата е армията, която е като държава в държавата. С големи облаги и привилегии се ползва в страната и Римокатолическата църква. Но крал Алфонсо XIII и неговото правителство не възнамеряват да извършат необходимите реформи.

Испания запазва неутралитет в Първата световна война. Благодарение на това в годините на конфликта и в десетилетието след него страната отбелязва стабилен ръст на производството и в селското стопанство, и особено в промишлеността.

През 1923 г. със стабилизиране на ситуацията в Испания се заема генерал Мигел Примо де Ривера. Той извършва военен преврат, разпуска правителството, парламента и политическите партии, налага цензура и установява военна диктатура в страната. Примо де Ривера се опитва да модернизира Испания въз основа на опита на италианските фашисти. Чрез насърчаване на местните предприемачи той постига редица социално-икономически успехи, но под натиска на краля и една голяма част от обществото, което е недоволно от ограничаването на техните права, на 28 януари 1930 г. Примо де Ривера подава оставка и избягва от страната.

Монархията пада когато на 12 април 1931 г. се провеждат свободни избори, в големите градове триумфът на опозиционните партии е несъмнен. Под влиянието на многобройните демонстрации на поддръжниците на републиканската форма на управление на 14 април 1931 г. Алфонсо XIII емигрира, но формално не се отказва от трона.

В изборите от 28 юни 1931 г. републиканските партии печелят абсолютното мнозинство (над 370) от общо 469-те депутатските места. На 14 юли Учредителните кортеси са открити и незабавно пристъпват към изработването на новата конституция. На 9 декември 1931 г. Основният закон на Втората република влиза в сила. Испания е обявена за „демократична република на трудещите се от всички класи, изградена на основите на свободата и справедливостта”. Първият президент на републиката става Нисето Алкала-Самора и Торес, а първият министър-председател Мануел Асаня.

Следващите две години, до парламентарните избори през ноември 1933 г., са времето на „новия курс” на републиканските правителства, оглавявани последователно от Мануел Асаня, Алехандро Лерус и Диего Шртинес Барио. Приети са закони за разпускане на Ордена на йезуитите и национализация на имуществото му; за развод и граждански брак; за профсъюзите; за аграрна реформа; за автономен статут на Каталония; за религиозните конгрегации и т.н. В резултат Испания се превръща, поне от законодателна гледна точка, в една от най-демократичните парламентарни републики на стария континент.

1942 г. в Рио де Жанейро след сливане на „Клуб де Регаташ Ботафого” и „Електро клуб” е основан бразилският футболен клуб „Ботафого де Футебол е Регаташ”. 

„Клуб де Регатас Ботафого” е основан на 1 юли 1894 г., който се превръща в най-силния отбор в околността. Десет години по-късно – на 12 август 1904 г. е основан и друг футболен отбор в Рио де Жанейро – „Електро клуб”. Отборът се ражда по време на урок по алгебра в колежа „Алфредо Гомес”. Според историята по време на час Флавио Рамос изпраща бележка на своя приятел Емануел Содре, на която пише: „Итамар има футболен клуб на улица Мартинш Ферейра, хайде и ние да създадем един на Ларго дош Леоеш, какво мислиш? Можем да го обсъдим с Артур Сезар, Висенте и Жак”.

Така се случва, че вече съществуват два клуба с едно име, еднакви цветове (бяло и черно) и най-важното – на едно и също място. Затова на 9 декември 1942 г. двата отбора се сливат в един – „Ботафого де Футебол е Регаташ”.

1967 г. Николае Чаушеску става държавен глава на Румъния. Чаушеску е ръководител на комунистическа Румъния от 1965 г. до падането на режима му през декември 1989 г.

През 1932 г. Николае Чаушеску става член на Румънската комунистическа партия (РКП) – политическа формация, която по това време е в нелегалност. След Втората световна война, когато съветското влияние е много силно, Чаушеску е избран за секретар на Съюза на комунистическата младеж. След като комунистите идват на власт през 1947 г., той става министър на земеделието, а по-късно зам.-министър на въоръжените сили. През 1952 г. става член на Централния комитет на Румънската работническа партия (РРП), а през 1954 г. вече е пълноправен член на Политическото бюро на РРК, а по-късно успява да заеме втора позиция в йерархията на РРК.

Само три дни след смъртта на Георгиу-Деж през март 1965 г. Чаушеску поема поста генерален секретар на Румънската работническа партия. Едно от първите неща, които прави Чаушеску с идването си на власт, е преименуването на РРП в Румънска комунистическа партия (РКП). Същевременно, той заявява, че Румъния е станала социалистическа страна и решава да смени официалното наименование на страната от Народна република в Социалистическа република Румъния.

През 1967 г. Чаушеску става член на Държавния съвет, което укрепва позициите му във властта. В началото на кариерата си като държавен ръководител Чаушеску се ползва с известна популярност заради курса си на независимост от Съветския съюз. През 1974 г. Чаушеску приема титлата Президент на Румъния.

След падането на режима на Чаушеску, той е обвинен в престъпления срещу държавата, геноцид срещу собствения си народ, откриване на тайни сметки в чужди банки и „подкопаване на националната икономика”. Делото е водено и приключено скоропостижно и при извънредни обстоятелства. Николае и Елена Чаушеску са осъдени без право на обжалване и екзекутирани на Коледа 1989 г.

1987 г. в териториите на Ивицата Газа и Западния бряг в Израел избухват масови безредици, които стават начало на Първата интифада. Въстанието е наричано още „каменната война”, тъй като палестинците използвали камъни и други импровизирани оръжия. Като причина за избухването на бунта най-често е посочвано недоволството сред палестинците на Западния бряг и в Ивицата Газа от липсата на решение на техните хуманитарни и национални проблеми, породени от създаването на Израел и последвалите войни с околните арабски държави.

Организацията за освобождение на Палестина (ООП) не успява да постигне пробив в борбата си с Израел и през 1982 г. е принудена да установи централата си в Тунис. Макар и да са формално във война с Израел, през 80-те години арабските държави смегчават тона и надеждите на палестинците повехват.

Напрежението нараства в началото на декември 1987 г., когато израелец е убит с нож в Газа, а четирима палестински бежанци загиват при пътен инцидент край лагера Джабалия. В лагера започват вълнения, а след като израелските войници откриват огън се стига до открит бунт. Той бързо се пръска и из други лагери и достига Йерусалим.

Съветът за сигурност осъжда с резолюция в края на декември прекомерната употреба на сила от страна на Израел, но ситуацията не се променя през следващите четири години. През 1991 г. в Мадрид започват преговори за мир под натиска на САЩ и СССР и през 1993 г. се стига до споразуменията от Осло, дали на палестинците ограничена автономия в Газа и Западния бряг, а на Ясер Арафат, Ицхак Рабин и Шимон Перес Нобелова награда за мир.

1990 г. Лех Валенса печели изборите за президент на Полша. Той е съосновател на „Солидарност” – първия независим синдикат в Съветския блок.

Лех Валенса учи за електромеханик и работи в корабостроителницата в Гданск през 1967-1976 г., но е уволнен за критика на ръководството. Остава във връзка с работниците от корабостроителницата и през 1979-1980 г. създава стачен комитет, който се стреми към по-големи граждански права и по-високи заплати, за да се посрещнат нарастващите цени на храните и стоките от първа необходимост.

На 31 август 1980 г. споразумение в Гданск между комитета на Валенса и правителството на Полша подготвя почвата за създаването на независим профсъюз, наречен „Солидарност”. Противодействието от страна на генерал Войчех Ярузелски води до арест и интерниране на Валенса от декември 1981 г. до ноември 1982 г. При освобождаването му той успява да възпре по-необузданите членове на „Солидарност”, като води преговори с ген. Ярузелски и неговите министри.

През октомври 1983 г. Валенса е удостоен с Нобелова награда за мир. Неговите жена и син пътуват до Осло, за да я получат и да прочетат обръщение на Валенса за гражданските права. След това му е позволена по-голяма свобода на придвижване, дори посещава Рим. Поема водеща роля при преговорите с полското правителство между февруари и април 1989 г. и при организирането на публична кампания на „Солидарност” за общите избори през юни 1989 г.

Избран е за полски президент през декември 1990 г. Мандатът му обаче не протича гладко. Той често се оплаква, че лявата коалиция спъва икономическите реформи. Антисоциалистическият католицизъм на „Солидарност”, който го довежда на власт, вече не е водещ в политическите нагласи през ноември 1995 г., когато Валенса е победен като кандидат за втори мандат. Оттегля се в уединение месец по-късно и остава критичен към политическото и стопанското развитие на Полша.

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook