Заекването като индивидуалност (част 1)

заекване 1

Цветана е красива, усмихната и ужасно умна млада жена. Тя седи срещу мен в кафенето на Вазовата къща и мелодично ми разказва за детството си, ада на дипломирането в чужбина и случките от редакцията, където и двете работехме преди време. Смее се и не ми прави забележка за тютюневия навик. Цветана е заекваща. И е щастлива. И пълноценна – за себе си и за всички, които я познават.

Заекването е особеност на речта, която от векове се превръща в проблем за заекващия и близките му, най-вече поради факта, че е твърде видима (или трябва да кажа чуваема) различност. Откроява носителя си с различния ритъм на флуентност на речта – все още основното средство за комуникация на човека, което до голяма степен определя идентичността му в очите на другите. Нарушението в гладкостта на речта още от древността е повод за отличаване на заекващия като различен, често за детински и злобен присмех и снизходително отношение. Независимо от това, че много съвременни теоретици определят заекването като особеност, а не дефект на говора, заекващите все така срещат трудности в интегрирането си в училище, на работното място и в социалната среда. Трудно е да се каже дали тази характерна особеност е заболяване, или се превръща в проблем едва

когато заекващият осъзнае, че не е добре приет от обществото.

Споровете дали това е физически проблем, или e психическо натоварване, натрупано с израстването, продължават и до днес и отговорите не са еднозначни. Вероятно ще узнаем това едва тогава, когато обществото спре да бъде толкова взискателно към непременното съвършенство в начина на изразяване и просто започне да отделя малко повече време на някои хора да се изкажат. От това заекването едва ли ще изчезне, но ще се случи нещо по-важно – то ще спре да бъде такъв проблем.

Поради характерната си “видимост” заекването е документирано още от древността. Още прочутият гръцки оратор (забележете) Демостен е правил опити да контролира заекването си, като е държал речи с камъчета в устата срещу рева на морския вятър. В арабския свят думата за заекване е звукоподражателна на тракането на щъркелов клюн. Някои интерпретации на Библията предполагат, че Мойсей също не се е изразявал гладко, а

римският император Клавдий години наред се крие от обществото,

защото политическите съветници в империята се боят, че заекването му може да накърни царствения му имидж. Почитателите на “Монти Пайтън” знаят за какво говоря – заваленото “р” на Пилат Понтийски от “Животът на Брайън” беше извор на доста смях за римските граждани от филма. Лечението на заекването в историята също показва, че тази особеност не се е “гладела с перце” от едновремешните лекари. Прочутият пергамски лечител Гален я е определял като дисбаланс на четирите телесни течности – жлъчката, кръвта, флегмата и черната жлъчка. Ренесансовият италиански лекар Йероним Меркуриалис препоръчва лечение с глад, въздържание от секс при мъжете и насилствено повръщане. През 18. и 19. век европейските терапевти въвеждат зловещи мерки, повече напомнящи средновековната инквизиция, които включвали разрязване на езика с ножици, премахване на триъгълно парче от задната му част, прекъсване на нерви и прерязване на мускулите на устните и врата.

Махането на сливиците и мъжеца (малкото езиче) и

капането на киселина върху езика също се е смятало за благоприятен подход

към заекването. Не е нужно да казвам, че нито едно от тези “лечения” не е дало задоволителен резултат, което не е попречило те да бъдат прилагани със зловеща последователност години наред. Отмирането им се дължи до голяма степен на факта, че заекването наистина понякога е преставало, но поради единствената причина, че пациентът си е отивал от загуба на кръв. Популярни били и народни лечения от рода на шамаросване на заекващия при облачно време и пиене на вода от черупката на охлюв. Като причини за заекването суеверните европейци смятали неправилното хранене на майката по време на кърмене, гъделичкането на бебето, поставянето на детето пред огледало, рязането на косата му, преди да е проговорило, и, естествено, обладаването от дявола.

Едва през 19. век учените започват да отделят нужното внимание на изследването на реалните причини за заекването и възможните терапии за желаещите да се избавят от него. Първият, който започва да класифицира заекването като

особеност, която не е причинена от проблеми в устройството на устната кухина

и гласните струни, е френският психиатър Воазин, който през 1820 г. го класифицира като конфликт между желанието да се говори плавно и тревожността от очакването, че това няма да се случи. 60 години по-късно германските лекари Адолф Кусмаул и Херман Гуцман класифицират заекването като спастична координационна невроза и предполагат, че причина за него е вродената непълноценност на моторните центрове на дихателните, фонаторните и артикулационните мускули. По-късните изследвания започват да се колебаят между физическите и психологическите фактори като причина за заекването. Систематичните проучвания и статистическите данни показват, че то започва най-често във възрастта между 2 и 5 години – практически времето, когато децата започват активно да формират речевите си способности (спомнете си книгата “От две до пет” на Корней Чуковски). Смята се, че около 8,5% от всички деца заекват на тази възраст.

Между 40 и 80 процента от тях се възстановяват от само себе си,

в резултат на което заекването се среща само в около 1% от възрастното население. Причините за появата на заекването са неясни – Цветана например си спомня стресов епизод от ранното си детство, но нито тя, нито лекарите могат да бъдат сигурни, че това е пряката причина за промяната в гладкостта на речта й. Няма и връзка между интелигентността и темперамента на детето и неговото заекване. Статистиката показва още, че момчетата заекват между 2 и 4 пъти по-често от момичетата и се възстановяват по-трудно, което в една по-късна възраст увеличава съотношението на заекващите мъже и жени на 4 към 1. Смята се, че спонтанното възстановяване е възможно в детска възраст и особено преди тръгване на училище, но е почти невероятно след 16-ата година. Една от възможните причини за това е именно психическият багаж, който младите заекващи натрупват при контакта с връстниците си в училище и самоидентифицирането им като заекващи. Познато е и придобитото заекване, което се появява най-често в по-късна възраст и във връзка с травматично преживяване.

Автор: Елена Панова

източник: obekti.bg

Вижте още: 

 

 

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

 

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.