Интересни факти от днес, 7 април

вулкан

1906 г. вулканът Везувий изригва и разрушава Неапол. Везувий е изригва периодично в продължение на повече от 12 000 години. През 20 в. са регистрирани шест големи изригвания на вулкана.

1348 г. Карл IV основава Пражкия университет – първият в Централна Европа.Карловият университет в Прага е главният университет в Чехия и е сред най-старите университети в света.

Основан е по предложение на първия пражки архиепископ Арнощ от Пардубице. За учебни занятия императорът закупува няколко здания в квартал Старе Место, получили по неговото име названието Каролинум (Карлов).

По примера на унгарския елит чешката интелигенция в града („будители”) се противопоставя решително на политиката на германизация и през 1882-1939 г. университетът е разделен на два потока – чешки и немски. През ноември 1939 г. Чешкият университет е закрит, а много от неговите студенти и професори са депортирани в концлагери.

След войната започва депортиране на немското население от страната и през октомври 1945 г. Немският университет е закрит, а Чешкият университет е възстановен като единствен Карлов университет.

До края на 19 в. обучението в университета се води на немски език, днес студентите учат на чешки и английски език.

1795 г. Франция приема метричната система. Метричната система е въведена за първи път по време на Френската революция, като първоначално включва само метъра и килограма като стандарти за дължина и маса.

През 1791 г. във Франция Националното събрание и крал Луи XVI възлагат на специален комитет на Френската академия на науките разработването на унифицирана и рационална система за измерване.

Групата, сред участниците в която са химикът Антоан Лавоазие и математиците Пиер-Симон Лаплас и Адриан-Мари Льожандр, прилага принципите за свързване на дължина, обем и маса, изложени от английския духовник Джон Уилкинс през 1668 г., както и концепцията за използване на дължината на земния меридиан като основа на дефиницията на единица за дължина, предложена през 1670 г. от французина Габриел Мутон.

На 30 март 1791 г. Националното събрание приема предложените от комитета принципи на новата десетична система за измерване и организира геодезични измервания между Дюнкерк и Барселона, за да се определи дължината на меридиана. На 11 юли 1792 г. комитетът предлага наименованията „метър”, „ар”, „литър” и „грав” за единиците за дължина, площ, обем и маса. Комитетът предлага и имената на производните единици да се образуват чрез добавяне на десетични представки, като „санти-„ за една стотна и „кило-„ за хиляда.

Закон от 7 април 1795 г. дефинира единиците грам и килограм, които заменят дотогавашните граве и грав, а на 22 юни 1799 г., след като Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф Дьоламбр завършват измерването на меридиана, в Националния архив са поставени стандартните образци за метър и килограм. На 10 декември 1799 г., месец след преврата от 18 брюмер, е приет законът, с който във Франция окончателно се въвежда метричната система.

През 1832 г. германецът Карл Фридрих Гаус със съдействието на Вилхелм Вебер имплицитно дефинира секундата като основна единица, изразявайки земното магнитно поле в милиметри, грамове и секунди. Дотогава интензивността на земното магнитно поле е описвана само в относително изражение. Техниката, използвана от Гаус е да уравновеси момента, предизвикван от земното магнитно поле в окачен магнит с известна маса, с момента, предизвикван от земното притегляне върху еквивалентна система.

През 60-те години на 19 в. група на Британската асоциация за напредък на науката, включваща Джеймс Кларк Максуел и Уилям Томсън, надгражда постигнатото от Гаус и дефинира формално концепцията за кохерентна система единици, съдържаща основни и производни единици. Принципът на кохерентност е използван успешно за дефинирането на единици, базирани на Системата „Сантиметър-грам-секунда“, като ерг за енергия, дина за сила, бария за налягане, поаз за динамичен вискозитет и стоукс за кинематичен вискозитет.

Международната система единици SI е съвременната форма на метричната система и е най-широко използваната система единици както в науката, така и в стопанството и техниката. Тя представлява кохерентна система единици, изградена от около 7 основни, 22 именувани и неограничен брой неименувани кохерентни производни единици, както и набор от стандартни представки, които имат характер на десетични множители.

Стандартите на Международната система единици, публикувани през 1960 г., са резултат от процес, започнал през 1948 г., и се основават на старата система метър-килограм-секунда, а не на конкурентната система сантиметър-грам-секунда, която от своя страна има няколко разновидности. Самата Международна система единици не е фиксирана, а дефинициите за единиците могат да се променят с международно споразумение, когато развитието на техниките за измерване даде възможност за по-точна дефиниция.

Причина за създаването на Международната система единици е появата на множество варианти на системата сантиметър-грам-секунда и липсата на координация между различните области на науката при използването на единици. Освен че дефинира нов вариант на метричната система, Генералната конференция по мерки и теглилки, организация, създадена с Метричната конвенция през 1875 г., успява да убеди множество международни организации да постигнат съгласие не само за дефинициите на Международната система единици, но и за правила за изписване и представяне на измерванията по стандартен начин.

1805 г. състои се първото публично изпълнение на Симфония No.3 на Лудвиг ван Бетховен („Ероика”). Първоначално е била посветена на Наполеон, но след като става император посвещението е отменено от Бетовен.

Любопитен факт е, че по време на премиерата само двама души от публиката харесали произведението. Според историите някой от слушателите заявил на висок глас: „Давам 5 кройцера, за да спре тази музика”.

1827 г. английският фармацевт Джон Уокър продава първите кибритени клечки. Той признавал, че открил сместа случайно и не патентовал изобретението си.

Първообразът на кибрита всъщност е изобретен още през 577 г. в Китай по времето на династията Ци, управлявала Северен Китай. Нуждата тогава се породила за придворните дами, които при военна обсада оставали без огън.

Първите клечки били направени със сяра. Автор дава следното описание: „Запалвали се само при драскане върху грапава повърхност. Получавало се пламъче, голямо колкото житен клас”. Това чудо било наречено „роб, носещ светлина”, но когато започнали да търгуват с тях, ги нарекли „клечици за огън”. Съществуват сведения, че още през 1270 г. кибрит е продаван свободно на пазара в китайския град Ханджоу.

През 1669 г. е открит белият фосфор от Хенинг Бранд, докато пробва алхимични рецепти за добиване на злато. И понеже полученият бял прах притежавал удивителното свойство да свети, Бранд го нарекъл „Фосфор”, което на гръцки означава „светоносен”. Експерименти с фосфор за добиване на огън е правил известният физик Бойл (Закон на Бойл-Мариот), но те не са довели до практическо разпространение.

Тогава дошъл ред на изобретението на английския фармацевт Джон Уокър. През 1826 г. той смесвал химикали с пръчки. На края на една клечка засъхнала капка. За да я откърти той драснал върха й по пода. Неочаквано лумнал огън. Уокър започнал да експериментира, а на 7 април 1827 г. се е състояла и първата търговска сделка: той продал на адвоката Никсън първите кибритени клечки.

Главите на кибритените клечки се състояли от смес на калиев хлорат със сулфид на антимона и смола. При реакцията се отделял газообразен серен диоксид с характерна остра миризма. Този мирис се забелязва при запалването на серните кибритени клечки, в които част или цялото количество от антимонов сулфид е заменено с по-евтината прахообразна сяра.

Изобретателят демонстрирал навсякъде кибрита си, но не се сетил да го патентова и не е спечелил много от откритието си. Младежът Семюъл Джонс, който присъствал на една от демонстрациите на Уокър, моментално осъзнал пазарната стойност на изобретението и го патентовал на свое име. Той нарекъл клечките „луциферки” и започнал да ги продава с тонове, независимо че миришели лошо и при възпламеняване пръскали искри.

През 1847 г. виенският химик Шретер направил откритие, с което клечките станали „безопасни”. Той получил червен фосфор, който не е отровен. Следващата година в състава на главичките влязла сяра, бертолетова сол, манганов прекис и лепило. Производството на „луциферки” постепенно се прекратява.

През 1855 г. шведският индустриалец и химик Юхан Едвалд Лундстрьом патентова кибрита във вида, който практически се ползва и до днес.

В 1910 г.американската компания Diamond Match първа получава патент за безопасни за здравето кибритени клечки. Важността на изобретението е толкова голяма, че президентът на САЩ Уилям Тафт публично се обърнал към притежателите на патента и ги помолил да се откажат от авторските права. Компанията се съгласила и на 28 януари 1911 г. се отказала от всички права по изобретението. Така днес кибритът е всеобщо притежание.
1906 г. вулканът Везувий изригва и разрушава Неапол. Везувий е изригва периодично в продължение на повече от 12 000 години. През 20 в. са регистрирани шест големи изригвания на вулкана.

Вулканът се извисява на височина 1277 м над морското ниво, близо до Неаполитанския залив, Италия. Той е единственият активен вулкан в континенталната част на Европа. Кратерът му е с дълбочина 217 м и обиколка 1400 м. Днес над кратера се издигат тънки ленти дим, а по склоновете му има пукнатини, през които прониква горещина, достатъчна да се запали лист хартия.

Едно от най-известните изригвания на Везувий е през 79 г. Тогава са били унищожени градовете Херкулан и Помпей. Вулканът изхвърлил от недрата си огромен стълб черен дим, посипали се гореща пепел и скални късове, въздухът се наситил с отровни газове. Повечето жители на Помпей били погребани под разрушените сгради и пластове вулканична пепел или били задушени от отровните газове.

На 7 април 1906 г. Везувий изригва и разрушава Неапол. Последното изригване на Везувий е през 1944 г. и било сравнително слабо. Въпреки това загиват 45 души, опустошени са няколко села, а базата на Съюзниците, разположена наблизо, понася сериозни щети – повредени са 88  бомбардировача В-25 „Мичъл”.

1908 г. учредена е Световната здрана организация (СЗО). Това е специализирана агенция на Организацията на обединените нации, която функционира като координиращ орган на международното здравеопазване. Наследява мандата и ресурсите на Здравната организация, която е агенция на Обществото на народите.

Целите на СЗО са постигане на възможно най-високо здравно равнище на всички народи. Здраве, според дефиницията дадена в конституцията на СЗО, означава не просто липса на болести и недъзи, а цялостно физическо, психическо и социално благосъстояние.


Идеята за установяване на международен орган, който да следи за проблемите на общественото здраве се заражда с формирането на законите на международното право в края на 19 и началото на 20 в. На 9 декември 1907 г. в Рим е сключена конвенция за създаване на Международната организация на здравеопазването от правителствата на Обединеното кралство, Белгия, Бразилия, Испания, Съединените американски щати, Франция, Италия, Холандия, Португалия, Русия, Швейцария и Египет.Тази организация се състои от представители на подписалите страни.

Здравната организация на Обществото на народите е създадена след Първата световна война, в рамките на самата организация. Според завета на Обществото, тя трябва „да полага усилия за предприемането на стъпки по въпроси от международно значение за превенция и контрол на болестите, дори и в случаи на тежко човешко страдание”. Усилията са възпрепятствани от Втората световна война, по време на която Администрацията за помощ и възстановяване на ООН също играе роля в международните здравни инициативи.

По време на конференцията на ООН за Международната организация, препоръките по здравните въпроси са заложени в Хартата на Обединените нации и е приета декларация, че ще бъде основан международен здравен орган.

През февруари 1946 г., Икономическият и социален съвет на Организацията на обединените нации помага за проекта на устава на новия орган. Използването на думата световна, а не международна, подчертава наистина глобалния характер на това, което организацията се стреми да бъде. Уставът на Световната здравна организация е подписана от всички 61 страни на Организацията на обединените нации на 22 юли 1946 г. По този начин тя става първата специализирана агенция на Обединените нации, в която се записани всички нейни членове.

Уставът й официално влиза в сила на първия Световен ден на здравето на 7 април 1948 г.

Първата среща на Световната здравна асамблея завършва на 24 юли 1948 г., осигурявайки бюджет от 5 млн. долара за 1949 г. Андрия Стампар е първия президент на Асамблеята. Първите приоритети са да се контролира разпространението на маларията, туберкулозата и полово предаваните инфекции, и да се подобрят майчиното и детското здраве, хигиената на храненето и на околната среда. Първият законодателен акт е относно съставянето на точни статистически данни за разпространението и броя на заболяванията.

1926 г. англичанката Вайълет Гибсън извършва неуспешен опит за покушение срещу италианския диктатор Бенито Мусолини. В този ден Мусолини открива в Рим Седмия международен конгрес на хирурзите.

В навалицата от медицински светила една промъкнала се ирландка стреля право в лицето на „дучето”, но в последния миг той, зърнал пистолетния блясък във вдигнатата над множеството ръка, обръща главата си. Куршумът засяга само върха на носа му. Въпреки че атентатът не е политически – гспожица Вайълот Джибсън е нервно болна и току-що е излязла от психиатрична клиника, Мусолини се възползва от изстрела за своите политически цели (самата ирландка е изпъдена от страната).

С превръзка на лице пред свиканото предварително за същия ден съвещание на ръководството на НФП, министрите и областните секретари, прави важно изявление: „Ние погребахме старата демолиберална държава и живеем във фашистка държава; ние контролираме политическите сили, контролираме моралните сили, контролираме икономическите сили, значи сме напълно в корпоративна фашистка държава”. Краят на речта е ефектен: „Не напразно избрах мото на живота си – „Живей опасно” (прочут израз на Ницше) и ви казвам както стария боец – „Ако напредвам – следвайте ме; ако отстъпвам – убийте ме; ако умра – отмъстете ме”.

На 11 септември 1926 г. пак в Рим срещу колата на Мусолини хвърля бомба анархистът Джино Лучети. Отново неуспех – само леко са ранени няколко души от зяпачите. Но тъй като Лучети бил емигрант и се връща в Италия за покушението, фашистите засилват обвиненията си срещу всички емигранти-антифашисти и даващата им убежище Франция.

Пълната фашистка диктатура е установена след атентат от 31 октомври 1926 г. След като открива конгрес на Италианското общество за прогрес на науката, Мусолини е акламиран от изведените по улиците граждани. Срещу откритата му кола е даден изстрел, който според пълната версия, засегнал едни орден от униформата му, а според жена му Рашел издрасканите гърди напоили бялата му риза с кръв.

Веднага униформени фашисти се нахвърлят върху едно петнадесетгодишно момче също в униформа на фашистката младеж – Аптео Дзамбони, и го линчуват. По трупа са открити 14 удара с ками и следи от удушване, а в трупа е намерен куршум. Не може да се твърди със сигурност кой е дал изстрела срещу Мусолини, дали изобщо е стреляно срещу него и с каква цел. В обръщение се пуска и друга версия – покушението било дело на сподвижници на Мусолини, отстранени от него от висши постове.

То обаче е добре дошло за фашистите. Изключително бързо и като че ли предварително подготвени са осъществени серия от удари срещу последните останки от стария режим. Приет е „Закон за защита на държавата”, според който политическите „престъпления” се предават на Специален трибунал, председателствуван от генерал от фашистката милиция и съставен от офицери от фашистката милиция.

Този трибунал съди по съкратената процедура както при военно положение. Въвежда се смъртното наказание и присъдите не подлежат на обжалване. За едно само възклицание или „неподходяща” фраза срещу Мусолини, за един само виц се дават девет месеца затвор.

1927 г. в САЩ е демонстриран първият видеотелефон. Експериментите около видео телефона започват първоначално то AT&T.

Известните Bell Laboratories разработват през 1956 г. „Picture-Phone” прототипа. Той изпраща пробно снимки от Ню Йорк до Лос Анджелис, като доставя до една черно-бяла снимка на всеки две секунди. „Видеотелефонът” изисквал специална инсталация за работа, така че не е бил съвместим със съществуващите телефонни мрежи като цяло.

За „първия в света безжичен видеотелефон” е считан прототип на „Панасоник” от 1996 г. телефонът изпраща видео на 3-7 кадъра в секунда през PHS в Япония и тежи над половин килограм.

1943 г. швейцарецът Алберт Хофман синтезира наркотика ЛСД. Диетиламид на лизергиновата киселина, по-известен със съкращението ЛСД е мощно психоактивно вещество, което спада към групите на халюциногените и ентеогените.

Химикът синтезира за пръв път ЛСД на 16 ноември 1938 г. в лабораториите на фармацевтичната фирма „Сандоз”, по време на опитите със спори на гъба, паразитираща по ръжта, в рамките на проект за създаването на ново лекарство, стимулиращо дейността на сърцето.

Разработван първоначално за аналептик, който да стимулира метаболизма и дихателната система, ЛСД не направил никакво впечатление на младия учен. Тестовете с животни не дали основание за продължаване на изследванията със съставката, като единствената регистрирана промяна била, че животните станали неспокойни . Случаят бива приключен, а психеделичният потенциал на ЛСД е открит пет години по-късно.

Хофман обаче открил психеделичния му ефект едва през април 1943 г., когато при повторния синтез на почти забравеното вещество, капка от него попаднала случайно на пръста му. Химикът изпаднал в неспокойно и леко зашеметено състояние, което преминало в приятно, по думите му „съноподобно” състояние, изпъстрено с мощно разгръщане на въображението, което той записал в журнала си. След около два часа преживяването изгубило своя интензитет.

Три дни по-късно Хофман съзнателно поел доза от 250 микрограма (0,00025 грама) от наркотика, за да изпита до край свойствата му. За голяма негова изненада, дозата не се оказала, както той смятал, минимална. Невероятно мощно преживяване заляло изследователя, който помолил своята асистентка да го придружи до неговия дом на няколко километра от лабораторията.

Тъй като военното положение не позволявало ползването на автомобил, те тръгнали на своите велосипеди. Пътешествието, по което Хофман поел, се оказало легендарно и до ден днешен е повод на възпоменание сред много ЛСД ентусиасти, известно като Денят на колелото.

Впоследствие е проведена серия експерименти с ЛСД с участието на самия Хофман и на негови колеги. Той се надявал, че ЛСД ще бъде изключително полезен при психиатричните изследвания, и през 50-те и началото на 60-те години халюциногенът действително се използвал активно и относително успешно при лечението на различни психични разстройства в САЩ и Великобритания.

През 1965 г. обаче, „Сандоз” прекратява напълно производството на ЛСД във връзка с нарастващото обществено недоволство във връзка с употребата му, което в крайна сметка довело до законодателната му забрана в САЩ през 1966 г., а по-късно и в останалите държави по света.

Според Хофман, за опорочаването и дискредитирането на ЛСД отчасти са виновни употребяващите го хипи-движения от 60-те години, които пропагандирали живот в разрез с общоприетите ценности на западното общество. Според швейцарският химик, създаденото от него вещество просто станало жертва на борбата с анархически настроената младеж.

Любопитен факт е, че в периода 1950-1965 г., в рамките на изследванията на ЛСД и др. халюциногени, са написани повече от 1000 научни труда, проведени са шест международни научни конференции, а наркотикът бил предписван като лекарство на над 40 000 пациенти. Една от най-известните личности, преминали курс на лечение с LSD, е звездата на киното Кари Грант, който в края на 50-те години, влязъл в клиника за справянето с измъчващите го душевни разстройства след множеството му разводи.

През 1961 г. професорът по психология от Университета „Харвард” Тимъти Лиъри използвал академично финансиране за провеждането на експеримент, в рамките на който 400 доброволци приели 3500 дози ЛСД. При последвалата анкета, 90% от участниците в изследването посочили, че отново биха искали да изпитат подобни усещания, а 62% заявили, че изживяното при употребата на ЛСД е променило живота им към по-добро.

1963 г. създадена е Социалистическата федеративна република Югославия с маршал Йосип Броз Тито като неин пожизнен президент. Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) наследява Кралство Югославия и съществува до разпадането си през 1991-1992 г. по време на Югославските войни. Неофициално тя е наричана също Титова Югославия или Авнойска Югославия.

Социалистическата държава-федерация се състои от шест социалистически републики: Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Сърбия допълнително включва в състава си две автономни републики: Войводина и Косово и Метохия.

Югославската държава е създадена през 1918 г. под името Кралство на сърби, хървати и словенци. През януари 1929 г. крал Александър I налага диктатура в страната и я преименува на Кралство Югославия. Така за пръв път терминът „Югославия”, който се използва десетилетия наред, става официален.

След окупирането на Кралството по време на Втората световна война, АВНОЮ обявява през 1943 г. своето намерение да възроди държавата под името Демократическа федеративна Югославия, като оставя въпроса за република или кралство отворен.

На 29 ноември 1945 г. Федеративна Народна Република Югославия е конституирана като комунистическа страна. Първият председател на следвоенна Югославия е Иво Лола Рибар, а премиер Йосип Броз Тито.

През 1953 г. Тито става президент, а през 1963 г. е провъзгласен за доживотен президент. Същата година държавата получава окончателното название Социалистическа федеративна република Югославия.

1964 г. за първи път денят започва да се празнува като Ден на здравния работник. Датата е избрана с основаването на Световната здравна организация през 1948 г.

Световният ден на здравето е глобална инициатива, която приканва всички – от световните лидери до хората във всички страни, да се фокусират върху едно здравно предизвикателство със световна значимост.

Акцентирайки върху новопоявяващите се здравни проблеми, Световният ден на здравето дава възможност да се започнат колективни действия за опазване здравето на хората и тяхното благоденствие.

1969 г. символичен рожден ден на Интернет: публикуван е RFC 1. Request for Comments (RFC-1), или в превод „заявление за обсъждане” е документ с пореден номер в серия от такива документи, съдържащ интернет стандарти и/или допълнителна информация.

На 29 октомври 1969 г. в Менло парк, Калифорния, ARPA прави демонстрация на комуникация между компютри, посредством обмен на пакети. Така два компютъра са свързани в мрежа, която впоследствие се разраства и става известна под името ARPANET. През следващите години ARPANET се превръща в световна мрежа. Службата е оглавена от Джоузеф Карл Робнет Ликлайдер, който има значителен опит в компютърните мрежи и е привърженик на създаването на универсална мрежа.

Думата Интернет се използва за първи път, за описание на единна глобална компютърна мрежа, която използва протоколния стек TCP/IP. Това става в публикуваната през декември 1974 г. спецификация на протокола TCP, написана от Винтон Сърф, Йожен Далал и Карл Съншайн. През следващите години идеята за TCP/IP се развива и реализира в някои операционни системи. Впоследствие ARPANET е преустроена да работи на основата на TCP/IP и от 1 януари 1983 г. започва да функционира, използвайки TCP/IP. През следващите години мрежата става известна като Интернет.

През 1988 г. започва включването на комерсиални компании в световната мрежа. Създадени са първите компании доставчици на интернет услуги. Широкото разпространение на TCP/IP позволява бързо разрастване на Интернет. Повечето други компютърни мрежи се присъединяват към Интернет. На 6 август 1991 г. е публикуван проектът World Wide Web. С това започва бързо нарастване на популярността на Интернет сред обикновените хора.

1989 г. в Норвежко море потъва съветската атомна подводница Комсомолец, загиват 42 моряци от екипажа. При инцидента загиват 42 моряци от 69-членния екипаж. Подводницата потъва на дълбочина 380 м в неутралните води.

K-278 „Комсомолец” е съветската атомна подводница от трето поколение, която държи абсолютен рекорд за дълбочинно потапяне – 1027 м. Пусната е на вода на 9 май 1983 г. и единственият реализиран проект от 685 „Плавник”. Разработката й продължава изключително дълго време, затова неофициално във Военноморските сили я наричат „златна рибка”. Корпусът е направен от чист титан.

На трагичната дата подводницата се движи на дълбочина 380 м при скорост от 8 възела, когато избухва пожар в 7-ми отсек, където се намира главният вал и руля, истинската причина все още е неизвестна, смята се че е електрическа повреда. В 11.12 ч. подводницата обявява сигнал за аварийна ситуация и започва да се подготвя да излезе на повърхността. Междувременно, тъй като не сработва химическата противопожарна система, разпространението на огъня изважда от строя силовата електрическа система и автоматично се задейства аварийната система, която блокира плавното издигане на подводницата.

Изпратен е екип да освободи част от баласта. Според една от теориите при разследването, именно изпълняването на тази задача води до разкъсване на един от основните въздухопроводи, който преминава през отсека – въздух под голямо налягане попада в обсега на локалния пожар и бързо го превръща в неовладяно огнище – отделението има машинно масло и други петролни продукти, които са възпламеними при определени условия.

В 11.16 ч. „Комсомолец” излиза на повърхността, но пламъците вече са обхванали два отсека – 6-и (турбинения отсек) и 7-и – силно задимени са 2-о, 3-о и 5-о отделение. Подводницата е обхваната в плътен, лютив дим, вредни газове и по-лошото има на борда има още много лесновъзпламеними продукти. Защитата на реактора сработва и всички главни вериги са изключени, мощността е прехвърлена на батерията. В 11.37 ч. е пуснат и първият SOS сигнал, но поради разрушаването на хидравличната система и други технически неизправности, съобщението е получено на брега и след 8 „разшифровки” едва в 12.19 ч. започва спасителната операция.

На мястото пристигат военни самолети, а екипажът се бори с овладяването на ситуацията в 16.35 ч., пилотите забелязват, че кърмата започва да потъва. Събитията се развиват скорострелно – 16.44 ч. водата влиза в командното отделение, три минути по-късно – цялото е залято; 16.50 ч. – командирът на подводницата, съобщава „Започва евакуация на 69 човека”.

В 17.00 ч. на повърхността изплуват аварийни-спасителни платформи за по 20 души. В 18.20 ч. на място идва „Алексей Хлобыстов”, който започва спасителна акция за екипажа: прибрани са телата на 16 души, които умират от измръзване и удавяне и едва 30 моряка, които оцеляват. Трима от тях умират по пътя към Североморск, от 69 момчета на К-278 живи остават 27 души.

При анализа на трагедията, в медиите излизат много версии – ръководството на Военноморските сили обвинява създателите на проекта и корабостроители. Те пък от своя страна казват, че екипажът е бил некомпетентен и с невежите си действия е провокирал трагедията. Любопитен факт е, че на борда на подводницата в това последно плаване е един от резервните екипажи, докато основният бил на сушата.

1994 г. в Руанда започва гражданска война. При приближаване на летището на руандийската столица Кигали с ракета е поразен самолетът, на който летят президентът на Руанда Жювенал Хабяримана и президентът на Бурунди Сиприен Нтарямира. Двамата загиват при атаката. На следващия ден – 7 април, е убита руандийската министър-председателка Агате Увилингийимана.

Двамата президенти се връщат от среща в танзанийската столица Дар ес Салам, посветена на урегулиране на въоръжения конфликт между народностните групи хуту и тутси, живеещи в Руанда и в Бурунди.

Веднага след терористичния акт с убийството на президентите тръгва слух, че неговите поръчители са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между двете общности и в двете държави. Военни хуту незабавно с преврат взимат властта в Руанда и предприемат геноцид на тутсите. Изостря се и междуетническия конфликт и в Бурунди, при който загиват между 50 000 и 100 000 души.

Контролираното от хуту проправителствено радио нажежава обстановката с насаждане на ненавист и с призиви за избиване на тутсите. По радиото се координират действията на погромаджиите, като се посочват къде има събрани тутси. Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.

Извършители на кланетата в по-голямата си част са две екстремистки бойни групи на хуту – Интерахамве и Импузамугамби (около 30 000 души), за чието въоръжаване са използвани и средства от международни фондове. Но в кампанията за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи, като най-често е използвано хладно оръжие (мачете).

Обединените нации отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. А в седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за активни превантивни действия. (Нерешителните действия ще се повторят през следващата 1995 г. при клането в югославската Сребреница.)

На 9 и 10 април Белгия и Франция изпращат в Руанда войски за евакуиране на своите граждани. Европейците не оказват никаква помощ даже на тутсите, работещите в посолствата и в консулствата на западните държави. На 11 април в Руанда са избити над 2000 тутси, настанени в училище Дон Боско в столицата Кигали след евакуацията на белгийските миротворци. В манастира Сова са изклани 5000 тутси. На 21 април Международният Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.

Любопитен факт е, че независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на геноцида, практически всички страни от цивилизования свят отказват да се намесят. Дори на 21 април Съветът за сигурност на ООН единодушно постановява да бъде изтеглен миротворческият контингент от Руанда.

До началото на август 1994 г. над 1/4 от предвоенното население на Руанда е избито или избягало от страната. Мобилизирани са международни хуманитарни помощи за бежанците, но наличните запаси са недостатъчни и се разпространяват болести. Повече от 20 000 бежанци измират в холерна епидемия в лагерите. Около 130 000 души влизат в затворите в очакване на съд за участието си в геноцида.

През ноември 1994 г. съгласно резолюция 955 на Съвета за сигурност на ООН в Танзания е организиран международен наказателен трибунал за Руанда. През май 1998 г. след двегодишен съдебен процес бившият премиер на Руанда се признава за виновен в организиране на геноцида и е осъден на доживотен затвор.

Подкрепете Световни Загадки!

Ако харесвате Световни Загадки и искате сайтът да продължи да съществува, подкрепете ни с дарение.

Световни Загадки е проект, който поддържаме с огромно желание и ентусиазъм, но и с много труд. Сайтът е безплатен за своите читатели и се издържа от реклама, което не винаги е достатъчно. Ако искате да сте сигурни, че и в бъдеще всички ще могат да имат достъп до информацията на сайта, можете да направите еднократно или месечно дарение с бутона [Donate] по-долу. Благодарим Ви!

инфо: dariknews.bg

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.