Свидетелства за НЛО катастрофа, две години преди случая „Розуел“ (част 1)

Следва една история от 1945 г., което хронологически я поставя преди „катастрофата“ в Розуел, превърнала се днес в нарицателно за конспирация. Настоящият разказ отново е ситуиран в Ню Мексико, превръщайки това място в истинска мека на НЛО истории. Както вече бе казано в „Документите Тера“ в областта е имало няколко катастрофи и само някои от тях са през 47-ма. Информационното затъмнение кара повечето хора да вярват, че това е единствената летяща чиния паднала там, което не е така. Сега става ясно, че такива случки е имало още дори преди 47-ма година, а под въпрос е за колко още не знаем.

По всяка вероятност, причината това място да е такава аномална зона, е областта на Четирите ъгъла, географска точка в САЩ, формираща се от докосването границите на 4 щата: югозападно Колорадо, северозападно Ню Мексико, североизточна Аризона и югоизточна Юта. Името идва от паметника на четирите ъгъла, разположен там, където се докосват четирите щата – единственото подобно място в САЩ.

Всъщност, мястото е разположено върху древни индиански земи, които са много силна енергийна точка от планетарната решетка на планетата, която извънземните използват за свои цели. Нека не забравяме и че близо до самото място се намира една от най-известните извънземни подземни бази в САЩ – Дълси. Всичко това прави областта много интересна, а следващата история дава начало на една нова хроника на феномена НЛО, измествайки я с 2 години по-рано от досега известното.

Историята на Робърт Морнинг Скай на свой ред също се разиграва 2 г. след долната случка в същата област. Родени близо до зоната на атомните тестове и живеещи в сянката на Зона 51, две малки латиноамерикански деца взели участие в едно удивително събитие случило се през август, 1945 г.

Деветгодишният Хосе Падиля и седем годишният Реме Бака, стават свидетели на катастрофа на летяща чиния в земите на семейството на Падиля, в град Сан Антонио, Ню Мексико. Те присъствали на едно от най-забележителните събития в НЛО историята.

Книгата озаглавена „Born on The Edge of Ground Zero, Living in the Shadow of Area 51“, е издадена през февруари, 2011 г. и представлява подробен разказ на Хосе Падиля и Реме Бака за тяхната случка от детството. Те обясняват как са видели самата катастрофа, начина по който са изглеждали съществата, отломките които са взели, разчистването на мястото от военните и задълбочен анализ за важността на този случай.

Публикуван за първи път в The Mountain Mail, Сокоро, Ню Мексико, на 2-ри ноември 2003 г. от журналиста Бен Мофет, случаят бе прехвърлен на мен, журналиста и изследовател Паола Харис на 4 май, 2009 г. Желанието най-накрая да разкрия подробностите и любезната покана от страна на Реме Бака, ме накараха да излетя за Гиг Харбър, щата Вашингтон, в северната част на САЩ, за да интервюирам Реме Бака и жена му, Вирджиния, през юли 2010 г. В последствие интервюирах Хосе Падиля по телефона, от къщата на Бака, тъй като в момента той живее в Калифорния. По време на двудневния ми престой, имах възможността да видя и фотографирам парчето, което Хосе е измъкнал от кораба, както и да проуча детайлния анализ на композицията му, направен в Европа.

Това е един от най-удивителните случаи в моята кариера и помага да бъде допълнен пъзела защо толкова много останки от катастрофирали апарати биват прибирани в Ню Мексико. Като журналист, Бен Мофет прекрасно описва това покритие на фактите, позволявайки ни да видим къде този случай се вписва в НЛО историята.

В това смутно време, един малък контингент от американската армия преминал почти незабелязано през Сан Антонио в средата, до към края на август, изпълнявайки секретна мисия.

Малко или почти нищо не е било публикувано за мисията, обвита в тайнствената атмосфера на това време. Военните заповеди очевидно са дошли от White Sands Proving Grounds (най-голямата военна база в САЩ), на изток от мястото, където бомбата бе избухнала. Това била една възстановителна операция предназначена за пустинния и изпълнен с шубраци район западно от стария път US-85 и това, което сега се нарича крайпътен знак 139, отбивката за Сан Антонио на междущатския път 25.

В продължение на няколко дни, войници в армейски униформи товарят останките от разбит летателен апарат на огромен камион и ги транспортират. Че такава операция се е провела между 20 и 25 август, 1945 г., няма никакво съмнение, според твърденията на двамата очевидци на събитието, бившите жители на Сан Антонио – Хосе Падиля и Ремиджио Бака.

Падиля, тогава на 9 и Бака на 7, тайно наблюдавали голяма част от работата по прибирането на отломките от близък хълм.

Благодарение на работата на Бен Мофет, както и на самите свидетели (в момента над 70 годишни), светът ще разбере, че е имало известен извънземен интерес към откриването на атомната бомба от страна на хората. Тя отвори кутията на Пандора в човешката история, която не може лесно да бъде затворена, поставяйки човечеството, и може би някои посетители от различни измерения, в опасност от пълно разрушение.

Сан Антонио беше повече от катастрофа, поява или събитие. То бе предупреждение, че военните са невнимателни не само в САЩ, но и по целия свят. Ако добавим и смелите свидетелски показания на хора от военновъздушните сили на САЩ, на пресконференция във Вашингтон водена от Робърт Хейстингс и седем пенсионирани офицери на 27 октомври 2010 г., тогава ще осъзнаем, че времето да се говори е дошло. Ако тези посетители имат възможностите на едно НЛО да деактивира или сваля нашите ядрени ракети, то можем да видим, че 70 години по-късно те предприемат действия.

В основата си, случаят от Сан Антонио представлява мирно послание, едно много силно предупреждение към планетата.

Интервю с Реме Бака, щата Вашингтон – 5 юли 2010 г.

П (Паола Харис): След като видяхте катастрофата, заведохте хора обратно намястото. Кого заведохте обратно? Кого заведохте там?

Р (Реме Бака): Ами, не ги заведох само аз.

П: Кой ги заведе там?

Р: След катастрофата ние се прибрахме вкъщи, в ранчото.

П: Можеш ли да ми кажеш датата? Приблизителната дата на това? Знаем, че е през 1945 г.

Р: 1945 г., август месец.

П: Било е през месец август.

Р: И беше нещо като 15-ти.

П: Около 15-ти? Знаеш ли, че на 15-ти се чества Богородица. Най-големият празник в Италия. Както и да е, важна дата е. Ok, значи е около 15-ти, тогава на кого от двамата бащата ви прати и на колко години бяхте?

Р: Аз бях на 7, а Хосе на 9. Бащата на Хосе, Фаустино, ни помоли няколко дни по-рано да намерим крава, която е готова да има теле.

П: И вие бяхте на два различни коня?

Р: Да, ние бяхме на два отделни коня.

П: Било е през деня, когато сте отишли?

Р: Да. Ето какво ни каза той. Фаустино ни каза, че когато имаме възможност, трябва да отидем и да проверим тази крава, защото е готова да роди и да я вземем преди някой друг да го направи и да я жигоса. По тази причина трябваше да го направим, когато ни се отдаде възможност. Това, което правехме междувременно, е да отидем и проверим оградите, като се уверявахме, че не са счупени. Ако бяха, ги поправяхме, имахме малък инструмент за това. Ако някой стълб бе паднал го подпирахме и по-късно се връщахме, за да го заменим с нов. Когато свършехме с всичко това, се качвахме на върха на хълмовете и правихме опис. Хосе гледаше през бинокъла си и броеше добитъка, а аз пишех бройката. Въпреки че 25 глави на добитък не звучат толкова много, Фаустино бе закупил порода с бели лица и беше в процес на започване на такова стадо. Изглеждаше, че се справят добре на този тип терен.

П: Броиш кравите? Ok. Не, вярвам ти.

Р: Общо взето това ни бяха задълженията. Разбира се, когато валеше сняг през зимата, понякога трябваше да пробиваме леда на поилката, за да могат животните да се хранят или да пренасяме балите сено и люцерна до вятърната мелница.

П: Било е по време на деня, когато сте отишли?

Р: Да, това беше през деня. Хосе дойде с коня си, оседлахме моя и тръгнахме. Майка ми знаеше, че щяхме да вършим някаква работа в ранчото Падиля.

П: Той е бил на 9, а ти на 7.

Р: Да. Отидохме да търсим тази крава. Докато бяхме там, потърсихме подслон, защото е нормално през късното лято да има гръмотевични бури и светкавици, така че се подслонихме под един хълм. После продължихме. Трябваше да слезем от конете, защото теренът бе стръмен и скалист, а конете не се справяха добре върху скали, нараняват си копитата. Заменихме юздите с въжета и ги затегнахме, за да могат да пасат. След това продължихме пеш. Стигнахме до място с много храсти и кактуси. Докато вървяхме през тях, чухме стон и открихме, че идваше от кравата, която търсехме, беше родила. Това беше част от началото на новото стадо от крави с бели лица. Червена крава с бяло лице и бели крака. Фаустино беше купил крава и бик от Испания и ги развъждаше. Това беше една от породите, които използваха за месо в Щатите. Намерихме я и слязохме до един хълм по-надолу. Хосе беше опаковал обяд, няколко тортили и ябълки. Седнахме да ядем и заваля. Скрихме се, за да не се намокрим. Запръска замалко и това бе всичко. Приготвяхме се да се качим обратно, за да видим как е кравата и дали яде и да разгледаме по-подробно нейното малко. Докато правехме това, чухме силен трясък.

П: Чули сте катастрофата.

Р: Тогава не знаехме, че това е катастрофа. Чухме звук, все едно беше избухнала атомна бомба.

П: Същият звук, като от атомната бомба?

Р: Подобен на този – споменът все още беше пресен в главите ни. Когато бомбата избухна, Хосе и майка му бяха станали рано сутринта. Тя избухна след като баща му бе отишъл на работа. Майката на Хосе погледнала през пукнатината на вратата отблясъка от експлозията и в резултат на това, загубила зрението си на едното око. Според Хосе, те почувствали гореща вълна и тътена на земята.

П: Значи звукът ви е бил познат?

Р: Да, много близък до това. Те бяха по-близо до експлозията отколкото аз, леглото ми се удари в стената и ме изхвърли, майка ми се събуди и се опита да ми обясни, че всичко това е просто буря.

П: Да се върнем към нашата история, чухте този звук?

Р: Чухме този звук и земята се разтресе, връщайки ни спомените за взрива на атомната бомба. Отново ли тестват или какво? Огледахме се и видяхме дим идващ от няколко каньона по-надолу по този път. Хосе каза: „Нека да отидем и да погледнем какво се случва.“ Започнахме да вървим и видяхме малък пушек в същата посока. Когато достигнахме хребета, пушекът бе по-гъст. Тогава си проправихме път надолу, за да видим това, което изглеждаше като голяма вдлъбнатина в земята. Все едно оттам бе минавал грейдер (прикачено устройство към машина за разкопаване и изравняване на пътища – бел. пр.). Не ни беше известно някой да има 30 метра широк гребач, но със сигурност изглеждаше така. Започнахме да вървим по издълбания път, бе доста груб и топъл. Стъпалата ни се нагорещиха.

П: Спомняш ли си колко часа беше?

Р: Нямах часовник. Може би 4 или 5 часа следобед, може би по-късно.

П: Питам, защото сте могли да видите това, което сте гледали, не е било тъмно.

Р: Не, не беше тъмно. Но когато погледнахме пътя, имаше много дим. Отидохме до място, където можехме да си поемем чист въздух, да пием от манерката, подредим мислите в главите си и да разберем какво е всичко това. Попитах Хосе: „Това самолет ли беше?“ Бях виждал самолети само в небето. Живеем в малък град. Не виждаме много самолети. Хосе каза: „Не знам, може би някой е ранен и трябва да му помогнем.“ Съгласих се и продължихме да се опитваме да се приближим по-близо. Можехме да видим нещо на ръба на издълбания изкоп.

П: Следата, която „грейдерът“ е оставил?

Р: Следата, която корабът е оставил. Тя не бе права. Започва и след това прави десен завой като „L“. Можехме да видим нещо, но имаше толкова много прах във въздуха, влага от дъжда и тези храсталаци, тези храсталаци горяха така, че димът отиваше право в очите ти и наистина бе трудно да видиш или различиш нещо. Върнахме се, за да си починем, Хосе взе бинокъла си и започна да наблюдава, за да види какво е това. Той каза: „Знаеш ли, има нещо там. Да видим дали може да се доближим още.“ Отново се опитахме и този път, започна да се прояснява. Изглежда, че времето течеше много бързо. Гледахме през бинокъла и можех да забележа дупка от едната страна на обекта. Обектът беше с формата на авокадо.

П: Значи обектът е бил кръгъл с формата на авокадо и се виждало дупка в него. Колко далече бяхте от него?

Р: По моя преценка, на около 60 метра.

 П: И вие видяхте вътрешността на дупката от около 60 метра?

Р: Да, може дори да са били дори 30 метра.

П: И оттам видяхте вътрешността на дупката?

Р: Не, не вътрешността. Хосе каза: „Виж това.“ Погледнах през бинокъла и видях малки същества движещи се напред-назад.

П: Движеха ли се много бързо?

Р: Нещо подобно на плъзгане.

П: Плъзгаха ли се?

Р: Не точно плъзгане, а по-скоро се носеха от едно място на друго – такъв тип плъзгане. Докато наблюдавах това, разни странни неща започнаха да се случват с ума ми.

П: Наистина?

Р: Виждайки ги започнах да изпитвам странни чувства, все едно наистина изпитвам съжаление към тях.

П: Ъм, хмм…

Р: И наистина изпитвах съжаление, като че ли и те също са деца.

П: Бил си загрижен за тях. И си се питал дали това е заради катастрофата?

Р: Да, така мисля. Чувах писклив звук идващ оттам. Не знаехме какво да си мислим. Единствените пискливи звуци, с които бяхме запознати бяха от една порода зайци, когато изпитваха болка, също така и звука, който идва от новороденото, когато плаче.

П: Намирам това за интересно. Чул си същият звук, така ли?

Р: Да и се движеше към нас. Тогава видяхме картини в главите си.

П: Видели сте картини в главите си?

Р: Да, но не знаехме какво по дяволите бяха те.

П: С други думи, получили сте телепатично съобщение от тези същества – така ли мислиш?

Р: Да, ако може да се нарече така.

П: Но не можеш да си спомниш какви бяха те. Но си спомняш, че си получил картини?

Р: Мога да си спомня какви бяха те, в главата са ми, но не знаех какво означават тогава, не знам какво означават и сега.

П: Значи те очевидно са знаели, че вие сте били там?

Р: Да, те трябва да са знаели, че сме били там.

П: Можеха ли да ви видят, ако се огледат?

Р: Не знам…

П: Имам предвид, имало е дупка… ако се покажеха, можеха ли да видят две малки момченца?

Р: Да, сигурен съм, че щяха, ако можеха да виждат.

П: Това е било на около 60 метра?

Р: Да, на около 60 метра от нас. Все пак имаше прах и дим, не беше много ясно.

П: Ако те са гледали към вас и вие не само сте можели да ги видите, а може би те са ви пращали тези картини. Какво направихте тогава, избягахте?

Р: Гледахме ги и вече започваше да се стъмва, а имахме доста път до конете, а след това и до ранчото. Но Хосе искаше да влезе, аз не.

П: Искал е да влезе в кораба? Хосе е искал да отиде вътре?

Р: А аз му казвам: „Хосе, какво е това?“ Неговият отговор е: „Не знам.“ Ok. Ако не знаеш какво по дяволите е това, аз не влизам. Няма начин. „Искам да се прибирам. Не искам да влизам. Ще трябва да отидеш сам. Аз се прибирам, ще се видим в ранчото.“ А той каза: „Добре, нека го погледаме за малко. Знаеш ли, може би си прав. Не знам какво са те. Приличат малко на деца, много странни деца.“

П: Значи сте провели цял разговор за това?

Р: О, да. И така, той каза: „Добре тогава, нека ги погледаме още малко и тогава ще се приберем обратно вкъщи. Майка ти сигурно се тревожи, става късно и съм сигурен, че и баща ми е притеснен…“

П: Мога ли да те попитам, ти и Хосе, имали ли сте впоследствие разговор за това, което видяхте тогава?

Р: Хосе напусна Сан Антонио през 1954 г., а аз през 1955-та. През годините в които бяхме там, да, ние разговаряхме за това. От 55-та до 2002-ра нямахме никакъв контакт. От 2002 г., ние сравнявахме записки.

П: Сравнявахте си записки? А той спомня ли си нещата?

Р: По-добре от мен.

П: По-добре от теб. О, добре. Ok.

Р: Той има фотографска памет. Тръгна на училище на 4.

П: Ok, това е прекрасно, но вече имаме свидетелски показания. Ако те бях попитала за диаметъра на това нещо, колко голямо би казал, че беше? Опита ли се да го сравниш с нещо или…

Р: Знаем. Измерихме го с крачки. Помниш ли че ти разказах как взехме нашето tresoro (съкровище – бел. ред.)?

П: Да?

Р: Тогава го измерихме.

П: Значи го измерихте. За колко метра става въпрос?

Р: Може би 8 или 9 метра дългo.

П: Девет метра дълго. Добре.

Р: Над четири метра високо. Откъде знам ли? Защото гредите на къщата са 4 метра високи.

П: Имаш толкова информация? Добре. В кой момент решихте да се обърнете и да си отидете. В смисъл, опитвали сте се да измислите какво да правите и тогава какво? Просто се върнахте?

Р: Ами, накрая се съгласихме, че трябва да се приберем, защото ставаше късно.

П: Добре.

…

очаквайте част 2

инфо: multivselena.com

Вижте още: 

СЛУЧАЯТ РОЗУЕЛ – ПЪРВОТО ИЗВЪНЗЕМНО, ВЗЕТО В ПЛЕН ОТ ВОЕННИТЕ

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook