Откъде са се взели мишехора на Луната?

1

Преди 180 години се случила „голямата лунна измама“ – една от най-успешните мистификации, в резултат на която половината Америка повярвала, че на Луната има живот. Интересно, изглежда, и днес нещата не са се променили много.

На 25 август 1835 година нюйоркският вестник Sun започнал да публикува серия от шест статии. В тях се съобщавало за велики изобретения, направени от един най-прочутите по това време астрономи – сър Джон Хершел-младши, и последвалите след това невероятни открития.

Вестникът при това се позовавал на кратко съобщение в единбургското списание Journal of Science и основно на попаднали в редакцията записки на несъществувалия никога, както станало ясно по-късно, д-р Андрю Грант, асистент на учения.

Съобщавало се, че сър Джон е съединил микроскоп със седемтонен телескоп с невиждани размери и с помощта на това оптично оръдие, монтирано от него на нос Добра Надежда, постигнал 42-хилядно увеличение.

Насочвайки апарата към Луната, Хершел открил там цивилизация на селенити, които представлявали двуноги разумни бобри, и няколко раси крилати мишехора, различаващи се помежду си с цвета на кожата.

Бобрите били на Луната очевидно нещо от рода на австралийските аборигени или диваците на Амазонка, те умеели да палят огън и живеели в хижи. Мишехората пък имали вид на по-човекоподобни, ръстът им не превишавал четири фута, лицето им напомняло на орангутан, покрити били с тъмна козина и имали крила подобно на тези на прилепите.

Благодарение на това те можели да си летят насам-натам, да си хапват плодове и да се отдават на развлечения, „каквито с големи усилия може да се съгласуват с нашето земно понятие за приличие“.

Цветът на кожата на мишехората определял тяхното място в социалната йерархия и нивото на развитие – колкото по-светла била тя, толкова към по-високо развита общност принадлежали те. Най-светлокожите, съобщавал вестникът, с вида си „малко отстъпвали на ангелите“.

Много място било отделено и на животинския свят на Луната и нейните пейзажи. Там, на цъфтящи поляни между базалтови и аметисти планини, пасели стада от еднороги овце, бродели рогати мечки и подобия на земни бизони и т.н., и т.н., във въздуха пърхали множество най-разнообразни птици. Описвали се морета, океани, реки, езера, кристални острови и планински върхове от сапфир…

Името на прочутия учен, сериозните препратки, сдържаният, отличаващ се със студена научна обективност стил на статиите, огромното количество подробности, както и последователното излагане на информацията във вид на записки от дневник – пък и състоянието на тогавашната наука напълно допускало съществуването на живот на Луната – всичко това оставило прекалено малко пространство за недоверие. И Америка буквално полудяла.

Слабите възражения на малобройни скептици не влизали в сметките, на никой не му било до анонимността на публикуваните статии и до това, че броят на Journal of Science така и пропаднал в Единбург. Никой не забелязал множеството очевидни несъответствия, като например, че увеличението 42 000 пъти би позволило разглеждането на лунната повърхност само с резолюция десет километра, така че предполагаемият телескоп не би могъл да разгледа дори принципно никакви животни, зверове или птици.

А мълчанието на Джон Хершел също било възприето с разбиране, тъй като ученият по това време се занимавал с астрономически наблюдения в Южна Африка и не можел да потвърди или опровергае съобщенията във вестника.

През 1835 нямало ни мобилни телефони, ни дори най-бавен интернет, и съвременният читател така и не би разбрал как тогава са живели хората, общувайки помежду си с кореспонденция, изпращана по конски впрягове или параходи, затова съобщенията между континентите по това време не били много бързи.

Така че раздутата сензация преспокойно се разпространила по Америка без ни най-малки опасения от бързо разобличаване.

Статиите от Sun се препечатвали от множество регионални и централни медии, а тиражът на самия вестник литнал до небесата, достигайки невероятните за ония дни 60 000 екземпляра.

Не бил чут и Едгар Алън По, който възмутено заявил, че вестникът го краде по елементарен начин, възползвайки се от замисъла на неговата новела „Необикновените приключения на някой си Ханс Пфаал“, публикувана три седмици преди това в сп. Southern Literary Messenger, където също се описвала лунната цивилизация.

Впоследствие По променил края на своя „Ханс Пфаал“, където споменавал „лунната партенка“ на вестника – там той съществено смекчил своето обвинение в плагиатство и в същото време точка по точка доказал лъжливостта на вестникарската сензация.

Но нямало вече необходимост от това, тъй като Джон Хершел междувременно получил от преминаващ кораб един брой със своите „открития“ и тутакси разпратил гневни опровержения – вестникарската лъжа рухнала под всеобщия тон на разочарованието.

Тя впрочем донесла на главния редактор на вестника и предполагаем автор на статиите Ричард Адамс Лок нелоши дивиденти. Самият той обаче винаги публично отричал своето авторство.

инфо: megavselena.bg

Вижте още: 

ПОТУЛЕНАТА ИСТИНА ЗА ОТКРИТИЯТА НА ЛУНАТА

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви! 

Последвайте ни във Facebook

Оставете коментар

Писането на кирилица е силно препоръчително.

Сайтът не носи отговорност за съдържанието на коментарите и мненията, изказани в тях. Запазваме си правото да изтриваме коментари, които съдържат обидни или нецензурни изрази, които представляват явна или скрита реклама и които преценим за неподходящи по някаква друга причина.

Моля, обърнете внимание, че коментарите не са начин за връзка с нашия сайт. В случай, че искате да се свържете с нас, моля ползвайте за това секцията Контакти.